Възможен ли е нов, демократичен Близък изток?

| от |

Революциите в арабския свят не успяха да решат нито един от проблемите в региона. Сега отново всичко зависи от активността на хората, които се нуждаят най-вече от нов манталитет, твърди в коментара си Насер Шруф от Дойче веле.

Не бе много отдавна, когато светът празнуваше революционните събития в арабския свят като отхвърляне на потисничеството на диктаторите. Западните издания бяха в еуфория от „Арабската пролет“, „Фейсбук-революцията“ и задаващия се нов, демократичен и плуралистичен Близък изток, включвайки райони даже и от Северна Африка. Кадрите с цивилизовани и мирно протестиращи млади араби, чийто оръжия бяха интернет и социалните мрежи, обиколиха света. Или пък тези с молещите се мюсюлмани на площад Тахрир в Кайро. Навсякъде се усещаше въодушевлението и убеждението на тези млади хора, тяхната еуфория и смелост да се възправят срещу репресивните режими.

Разбираемо е, че много коментатори съзираха възникването на един нов Близък изток, без да могат да прецизират понятието „нов“. Но скоростта, с която един след друг паднаха жилавите автократични режими в Тунис, Алжир и Йемен, беше впечатляваща. По всичко изглеждаше, че е в ход епохална промяна. И какво остана от всичко това? – Почти нищо. Даже напротив – Близкият изток наистина придоби „нов“ облик. Но този облик е грозен.

Мрачни перспективи

Отрезвяването дойде много бързо. Защото същевременно започна и една репресивна промяна, която продължава да влошава нещата с всеки изминал ден. Това развитие започна още с конфликта в Либия, прекратен с намесата на НАТО. Апогея си тази репресивна промяна достигна в Сирия, където революцията мутира в кървава гражданска война, отнела живота на много хора.

Участниците в „Арабската пролет“ са изтикани в ъгъла или вече са в затворите. Затова пък в арабския свят бушуват граждански войни и се извършват етнически чистки. Разрухата и разрушението са общ белег на целия регион. В много страни нещата диктуват въоръжени мъже с дълги бради и перверзно желание да убиват хора. Бойците от т.нар. „Ислямска държава“ контролират територии в Сирия и Ирак, по-големи от Йордания или Ливан. Ислямистите тероризират всички, които не искат да се подчинят на техния халифат, който е прикрито псевдорелигиозно господство на терора.

Равносметката от арабските революции

Навремето Близкият изток беше мозайка от различни култури, етноси и религиозни традиции. А днес възникват все повече разделителни линии, които настройват хората един срещу друг и ги принуждават да воюват. Днес вече няма кадри с християни, които закрилят мюсюлмани, или обратното. А само такива с масови екзекуции, разрушени шиитски светини и прокудени християни и язиди. Хиляди хора напускат родните си места и се спасяват с бягство към Европа или Америка. В момента сме свидетели на една от най-тъмните и трагични страници в най-новата история на Близкия изток, в който, въпреки войните, конфликтите и бежанските вълни, сунити, шиити, християни, язиди и безброй други групи в общи линии живееха в мир помежду си.

Това е опустошителната раносметка на „Арабската пролет“. Защото тя не успя да реши основните проблеми. Да вземем Египет, където хората донякъде може би удовлетвориха копнежа си по силния човек. Но генерал Абдел Фатах ас Сиси досега не успява да обедини страната, камо ли да я поведе към демократично бъдеще.

А останалият свят? – Авторитарните режими в Русия и Китай никога не са одобрявали събитията от „Арабската пролет“. Иран пък подхожда избирателно и подкрепя само бунтовете, които обслужват неговата идеология и интереси. Западът пък (отново) е решен да постигне стабилност в Близкия изток на всяка цена, вместо активно да насърчава плурализма и демокрацията. Това се налага също и поради заплахата, произтичаща от различни терористични организации като „Ислямска държава“. Въпреки всичките си симпатии към „Арабската пролет“, Западът, и най-вече САЩ така и не промениха отношението си към Саудитска Арабия, макар тя да притежава един от най-деспотичните режими в целия регион.

Нуждата от нов манталитет

Затова са разбираеми арабските критики в това отношение. Те обаче няма да избавят региона от проблемите му – тук може да помогне само активността на хората. Сегашните политически елити в региона не са в състояние, а в голямата си част и не желаят да осъществят необходимите промени. Арабският свят има спешна нужда не само от смяна на поколенията, а и от промяна на манталитета. Новото поколение трябва не само да знае как да борави с интернет, то трябва да се организира политически и граждански по-добре, отколкото по време на „Арабската пролет“. Новото поколение трябва със собствени сили да намери и онзи манталитет, който няма да позволи религиозните различия и терорът да задушат и унищожат процеса на реформи, така необходими на тази част от света.

 
 
Коментарите са изключени за Възможен ли е нов, демократичен Близък изток?