Умира ли европейската мечта на Турция?

| от |

Все повече турци са против членството на страната им в ЕС. Според тях то въобще не им е нужно. Други пък губят надежда за приема в Съюза заради многото вътрешнополитически скандали, пише Дойче веле. Умира ли европейската мечта на Турция?

turkey-eu

От една година насам Турция се намира в най-тежката вътрешнополитическа криза в най-новата си история. Всичко започна с масовите протести в парка Гези и бруталната намеса на полицията, след което се стигна до корупционните скандали около премиера Ердоган и близкото му обкръжение. Блокирането на достъпа да Ютюб и Туитър преди броени седмици окончателно срина реномето на Турция пред останалия свят и най-вече пред Европа.

Напук на всичко обаче партията на премиера Ердоган спечели общинските избори, провели се в края на март. Тя взе 46 процента от гласовете въпреки всички скандали. В тази връзка говорителка на Европейската комисия отправи към Анкара следния апел: „На фона на развитията от последните месеци, будещи загриженост, Турция трябва да поднови реформите, за да достигне стандартите на ЕС.“

Реджеп Таийп Ердоган обаче не обръща внимание на подобни изказвания и предупреждения. „Финансовата криза, глобалната криза, Арабската пролет и събитията в Сирия и Египет показват, че ЕС се нуждае повече от Турция, отколкото Турция от ЕС“, заяви самоуверено Ердоган по време на посещението си в Берлин през февруари 2014. По повод на блокирането на онлайн платформите Туитър и Ютюб турският премиер бе още по-категоричен: „Не ме интересува какво ще каже по този повод международната общност. Всеки ще изпита на гърба си силата на турската политика“. Вече никой не се съмнява, че резултатите от общинските избори допълнително повишиха и без това високото самочувствие на турския премиер.

Интересът към ЕС спада

Турция е официален кандидат за присъединяване към ЕС от 2005-та година. Според различни социологически проучвания обаче, в последно време интересът на турското население към членството в Общността спада. Според допитването „Тransatlantic Trend“ например, днес 44 процента от турците се обявяват за пълноправно членство на страната в ЕС, докато преди 10 години 73 на сто са се застъпвали за това.

Днес всеки трети анкетиран е против членството на Турция в ЕС. Мнозина изтъкват като причина продължителния присъединителен процес. „Нито една европейска страна не е чакала толкова дълго да стане член на ЕС. Дори и след всичите тези години шансовете на Турция не са се подобрили, тъкмо напротив“, казва една студентка по право в истанбулския университет Билги в разговор с Дойче Веле. Преди време 24-годишната студентка е била убеден привърженик на пълноправното членство. Сега обаче тя се съмнява все повече. „ЕС така и така не ни иска. На това мнение са и повечето ми състуденти“, казва тя.

Изглежда, че турските граждани губят надежда за членство и поради многото вътрешнополитически скандали. „Дали сега въобще е възможно Брюксел да се държи така, сякаш съществува някаква перспектива за прием в Общността“, пита един юзър в Туитър. „Надявам се, че все пак в следващите години Турция ще се присъедини към ЕС. Тогава животът ни тук би станал по-лек“, пише друг.

„Повечето успешни предприемачи в Турция смятат, че икономическата ситуация е една от причините за спадането на интереса на турците към ЕС“, твърди Гючлю Генджер. Самият той е един от най-успешните бизнесмени в страната. „През последните години турската икономика се развива с бързи темпове. В същото време ЕС се бори с икиномическата криза“, казва той в разговор с Дойче Веле. Според него ЕС не иска нито да откаже, нито да обещае пълноправно членство на Турция. Той смята, че Общността иска да запази добрите отношения със страната. „Освен това мисля, че ЕС ще спечели повече от присъединяването на Турция, а не обратното. Турция има много важна стратегическа позиция. И ЕС никога няма да се откаже от нея“, казва Генджер.

Вътрешнополитическата криза – по-важна от ЕС?

Политологът от истанбулския университет Билги Сенем Айдън твърди, че понастоящем ЕС не се радва на особена популярност сред турския народ. „Това се дължи на неясните обещания и на необичайно дългия присъединителен процес. Турският народ не вярва, че ЕС наистина възнамерява да приеме страната, най-вече защото Турция е населена предимно с мюсюлмани. Турците смятат, че дори и страната им да изпълни всички критерии, пак може да не стане пълноправен член на ЕС“, казва Сенем Айдън.

Дори и турският елит, който винаги се е застъпвал за присъединяването, започва да страни от тази идея. „Това се дължи преди всичко на вътрешнополитическата ситуация. Светският турски елит се бори за политическото си оцеляване и за запазване на останалата власт. В момента ЕС е извън полезрението на елита и на турската общественост“, казва Айдън и добавя, че освен това Ердоган води антиевропейска политика. „Той отдавна спря да преследва тази цел след като разбра, че може да се утвърди вътрешнополитически и без присъединяване към ЕС. Не мисля, че Ердоган все още е мотивиран да преговаря с Брюксел“, казва политологът.

Въпреки това той смята, че е твърде рано да се говори за край на европейската мечта. „Турция преживява много несигурен период заради вътрешнополитическите си проблеми и не обръща особено внимание на външната политика. Отношенията на Турция с ЕС зависят и от това как ще се развива вътрешната ѝ политика“, казва Айдън. Той смята, че докато се водят официални преговори, перспективата за пълноправно членство продължава да съществува.

 

 
 

7 града, които трябва да посетите през есента

| от chronicle.bg |

Есента е най-красивият сезон за пътуване. Шарените листа, умиращото слънце, светлината...всичко в есента е толкова красиво, че чак боли.

Поради някаква причина тя не е най-популярния сезон туристически, което я прави още по-подходяща за пътуване.

В галерията сме подготвили 7 града по наш избор, които е добре да посетите през октомври и ноември. Единият е български…и никога няма да познаете кой е.

 
 

Какво празнуват българските лекари?

| от |

„Лош лекар“ е като „дебел пилот“ или „стриптийзьорка с целулит“. Някак не върви. Всички професии носят стереотипите си , но при лекарите е най-страшно. Не помня някой да е вдигнал шум до Бога за това, че пилотът е приземил самолета така че всички пътници са се сдобили със синини на задниците. Напротив, хората си отдъхват, потъркват натъртените части и пляскат от благодарност, че самолетът все пак се е приземил.

Никой не тръгва да оспорва решението на пилота да дрънне самолета на пистата по-грубовато, може би защото никой не разбира от пилотската професия. А може би защото в Google има доста повече отговори на въпроса „Какво да си набутам в носа при остра хрема?“, отколкото на въпроса „Как да приземя самолет гладко?“

В лекарския кабинет нещата стоят другояче. Никой не ръкопляска, а хората си тръгват сърдити и със заплахи, че „‘ще се обадят в здравната каса“, ако лекарят не им се е усмихнал на влизане, ако не е изслушал оплакванията им от 1968г. насам, или ако не им е казал, че няма нужда да плащат, защото, нали, са здравно осигурени. Тоест – всичко им се полага безплатно.

С диагнозите и терапиите нещата тотално излизат извън контрол. От висотата на интернет форумите, фейсбук групите, прочетеното в „Журнал за жената“ и чутото в „На кафе“, пациентите масово оспорват решенията на лекарите. Те са винаги в бойна готовност да напишат в социалните мрежи, че „Докторката ми изписа антибиотик, но аз, РАЗБИРА СЕ, няма да го пия. Кажете нещо друго, с което мога да оправя двустранна си пневмония“.

Разбира се, е нормално хората да бъдат свръхизискващи към лекарите. Все пак онези държат в ръцете си здравето и живота им. Както и, впрочем, пилотите.

Българските лекари, тези ненавистни пешки на фармацевтичната мафия, тези презряни служители на общественото здраве, днес имат професионален празник. Въпросът е обаче, има ли какво да празнуват?

Може би финансовата си благосъстоятелност. Да, ама като изключим една шепа известни лекари, които се появяват по билбордовете, кориците на списанията и ТВ предаванията, заедно с още няколко мастити гинеколози и пластични хирурзи, повечето лекари у нас не карат Maserati и не живеят в позлатени палати в бароков стил. Самите факти, че в лекарските среди има корупция и че младите медици бягат от България като от остро заразна венерическа болест на жизнения стандарт, говорят, че едва ли лекарите ни празнуват материалното си благополучие.

Може би празнуват благодарността на пациентите. Ако се разровите малко в социалните мрежи обаче, или поседите за няколко часа в лекарски кабинет, ще видите, че не е и това. Свидната родна всезнайковщина, съчетана с хистеричното „търсене на права“, което избуя сред останките от социализма и с невротичното изискване за „добро обслужване“ в лечебните заведения, направо забиха в земята онези единици хора, които изпитват и изразяват признателност към лекари, от които са получили помощ.

Черните овце в съсловието, които искат подкупи, за да отпуснат направление, назначават излишни оперативни интервенции, за да вземат пари от клинични пътеки, забравят в коремите на пациентите инструменти с размера на градински лопати, и крещят на родилки с 10см разкритие, също не помагат. Нито помагат медиите, които хващат случаите с въпросните черни овце, напудрят ги е възмутени коментари и псевдоекспертни оценки, и ги раздухват максимално, така че да не остане никакво съмнение, че доверието между лекар и пациент е остаряло понятие, което трябва да се смаже в прахта.

Добре де, все нещо трябва да празнуват. Все пак са избрали да лекуват хора, вместо да станат регионални мениджъри на малка фирма за производство на плюшени калъфи за смартфон. Ако не са парите и пациентската благодарност, вероятно е самото удоволствие от работата.

Колкото и странно да звучи, че някой може да изпитва удовлетворение от гледането на големи, черни бенки под лупа или от смяната на катетър, много лекари наистина обичат самото естество на работата си.

Ако си смазан обаче от една система, която е превърнала работата ти в ежедневна борба с административни чудовища, недоволни пациенти и неудовлетворително заплащане, смяната на катетри не е достатъчна, за да те накара да обичаш професията си. И ставаш отегчен и ядосан.

Което е съвсем ОК за регионалните мениджъри, но никак не е приемливо за лекарите. Както, впрочем, и за пилотите.

 
 

Почина Андрония Попова – Рони

| от chronicle.bg |

Вчера сутринта, след тежко боледуване, почина певицата Андрония Попова – Рони.

Тя беше вокал на „Насекомикс“ и „Help Me Jones“, а след това беше и част от българското суинг трио „Sentimental Swingers“. Участва и в създаването на „World Melancholy“ на „Блуба лу“, а песните й озвучават нови български филми като „Източни пиеси“ на Камен Калев и „Каръци“ на Ивайло Христов.

Рони беше майка на две деца, певица, инструменталист, преподавател и приятел. Работи като композитор и изпълнител в много български и международни, театрални постановки, кино и телевизионни филми и най-вече музикални албуми за пораснали и деца.
Тя беше и преподавател е в НМУ „Любомир Пипков“ в специалност поп и джаз. През годините участва в създаването на няколко групи, от които
най-основна и знакова за нея е „Насекомикс“, с която записва два студийни албума с авторски музика и текст, признати от критиката и публика в целия свят!

Надяваме се българската публика да почувства любовта, смелостта и свободата, която им инжектира.

Да почива в мир!

 

Мотото на Рони беше „Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е, като мислиш, че всяко нещо е чудо.“ (Айнщайн)

 

 
 

Защо американците пишат датите по този начин?

| от chronicle.bg |

В САЩ форматът на изписване на датите започва с месеца, после деня и накрая годината. Тази подредба е доста любопитна и неразбираема за останалата част от света, където йерархията е ден/месец/година. В някои държави като Китай, Корея и Иран, този ред дори е наобратно – година/месец/ден.

В крайна сметка никой не знае защо американците слагат първо месеца. Една хипотеза е, че сравнително често най-важно е да се знае първо месеца, за да се изгради контекст. За нея обаче няма особено силни доказателства. Допълнително объркване внасят честите случаи, в които в един и същ документ авторът изписва датите и по двата начина – американския и стандартния.

Освен да спекулираме с различни версии и причини, не можем да направим много, но поне знаем със сигурност, че това изписване се използва в САЩ, откакто въобще има САЩ.

500px-US-original-Declaration-1776

Един от най-ранните документи, където можем да видим американския начин на датоизписване, е самата Декларация за независимост на Съединените американски щати. Върху нея ясно се вижда „Юли 4, 1776“. Основателите на новата държава са били фенове на този формат, защото можем да го видим и на редица други документи от онова време, включително и на Конституцията, подписана от 38 делегати на „Септември 17, 1787“.

Световният модел обаче също се среща в документи от това време. Въпреки това, до последната четвърт на 19 век Марк Твен предпочита да изписва първо месеца в датата, както и журналистите, отразили потъването на Титник.

Така, бавно, малко по малко, до втората половина на 20 век този метод става стандартен за държавата.