Трябваше ли да убиват Кадафи?

| от |

Ликвидирането на Муамар Кадафи на 20 октомври 2011 г. отбеляза края на деспотичния режим, но не и на хаоса в Либия. Щетите от въздушните удари на Запада днес засягат всички народи покрай Сахара. По онова време, за да се избегне катастрофата, Африканският съюз предложи политическо решение, което бе на път да даде резултат, но беше извършена чуждата интервенция. За това свидетелства едно от главните действащи лица.

ПРЕЗ 2011 г. в интервал от шестнадесет дни бяха извършени две сериозни чуждестранни военни интервенции в суверенното пространство на Африка, без консултации с Африканския съюз, който беше сметнат за маловажен. От 4 до 7 април френските войски се намесиха в Кот д`Ивоар. Няколко дни преди това, от 19 март, силите на НАТО, главно френски и британски, бяха започнали да бомбардират Либия. Според бившия южноафрикански президент Табо Мбеки тези събития илюстрираха „безсилието на Африканския съюз да защити правата на африканските народи пред международната общност“ . Но има един факт, за който медиите не знаят – в тези два конфликта организацията, чиято Комисия председателствах от 2008 до 2013 г., изработи конкретни мирни решения, които западните страни и съюзниците им властно отхвърлиха.

Още в първите дни на 2011 г. всичко в Северна Африка се преобърна. На 14 януари туниският президент Зин ал Абидин бен Али избяга. Сварена неподготвена, Европа не се намеси. На 10 февруари Хосни Мубарак подаде оставка в Египет. На 12 февруари протестите обхванаха съседна Либия. За западните държави либийското въстание беше добре дошло – то им даде лесна възможност да се представят за хуманитарни герои и да накарат хората да забравят подкрепата им за другите диктаторски режими. С гласуването на Резолюция 1973 в Съвета за сигурност на ООН на 17 март те счетоха, че са получили зелена светлина да започнат зловещ танц около либийския водач Муамар Кадафи.

„Афганистан близо до Европа“

СРЕД главните действащи лица в този конфликт на първо място беше Преходният национален съвет и революционерите му от всякакъв род, чиято единствена обща цел бе да се отърват от тирана. За да постигнат това, им беше нужна външна подкрепа.

На второ място идваше западната коалиция и НАТО, въоръжената ѝ ръка. Те се намесиха като висши съдници в тази нова битка в пясъците. Възнамеряваха да реагират жестоко на машинациите на Кадафи и, както в случая със Саддам Хюсеин, да го ликвидират окончателно. Но трябваше ли, за да се отърват от един-единствен човек и да спрат избиването на цивилни, да предприемат наказателна война от такъв мащаб и да избиват също толкова невинни цивилни? Играеха си с огъня и още тогава можеше да се предвиди хаосът, до който това щеше да доведе – както в Сомалия, Ирак, Афганистан и другаде.

Западният лагер, естествено, разчиташе на големия американски брат, „нацията, без която не може“, по израза на бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Точно в този момент обаче Барак Обама излагаше новата си доктрина за „обръщане“ към Азиатско-тихоокеанския регион. Америка, затънала във вътрешните си проблеми, породени от икономическата и финансовата криза, изпитваше нужда да се затвори малко в себе си. Поради това тя беше решила занапред да упражнява световното си водачество „прикрито“. Франция пък изостави традициите на своята дипломация и оглави международната антикадафистка коалиция. Тя пое ръководството на военните действия „открито“, с международни пълномощия.

Но кой щеше да управлява Либия след Кадафи? Кой щеше да съумее да успокои междурегионалното, междуплеменното и междурелигиозното напрежение, което предстоящата страшна конфронтация неизбежно щеше да роди? Как да се избегне хаосът вътре и дестабилизацията отвън, главно в Сахел? Това бяха основните въпроси, които си задавахме ние, в Африканския съюз.

Резолюция 1973 се задоволяваше с искането за прекратяване на огъня и забрана на всички полети в либийското въздушно пространство, за да се защитят цивилните. Тя изключваше разполагането на окупационна армия. Русия и Китай не използваха правото си на вето, тъй като не получиха отговор относно средствата, предвиждани за прилагането на тази резолюция, и благоразумно предпочетоха да се въздържат (като Германия, Бразилия и Индия). Военната намеса с участието на специални части, помощта за бунтовниците и въздушните атаки срещу войските и командните центрове, беше за Русия и Китай тежка обида и процедурна злоупотреба. Нито за миг не беше ставало дума да се отстрани Кадафи или да се наложи смяна на режима.

Западните машинации – според мнозина незаконни и неморални – предизвикаха многобройни международни реакции. Особено остра беше реакцията на Мбеки: „Мислехме, че окончателно сме сложили край на петстотин години робство, империализъм, колониализъм и неоколониализъм. (…) Но западните сили си присвоиха едностранно и безсрамно правото да решават бъдещето на Либия.“ Това гневно изказване показваше широко споделяното чувство на унижение.

За нас беше напълно очевидно, че над Либия витае призракът на гражданската война, разпокъсването на страната, „сомализирането“, тероризма и наркотрафика. Защо тогава го виждахме само ние? За какво щяха да се бият там – в защита на демокрацията, за контрола над петрола, заради гнусни предизборни сметки (Никола Саркози вече водеше предварителна кампания за президентските избори на следващата година) или за всичко това едновременно? Нима нямаше на този етап други възможни пътища освен масираните бомбардировки?

Африканският съюз беше убеден, че има други пътища. Затова той предпочете повече политически, отколкото военни мерки и съсредоточи усилията си върху изработването на „пътен лист“, който бе приет на 10 март. Документът съдържаше три основни точки: „незабавно прекратяване на бойните действия“, диалог за постигане на „консенсусен преход“ (което следователно изключваше оставането на Кадафи на власт) и крайна цел – установяване на „демократична система“. Западът искаше да премахне един човек, Африканският съюз желаеше да промени системата.

За да бъде заобиколен Африканският съюз, започнаха бомбардировките на НАТО. Това стана на 20 март, в деня, когато се готвехме да отидем в Триполи, а после в Бенгази, за да се опитаме да приложим нашите предложения.

На 19 март Комитетът на посредниците, съставен от петима държавни ръководители и получил мандат от Съюза да убеди двете страни в либийския конфликт да приемат условията на едно политическо решение, се събра в Нуакшот, Мавритания, след първата си среща в централата на организацията в Адис Абеба, Етиопия. В разгара на разискванията генералният секретар на ООН Бан Ки Мун поиска спешно да говори по телефона с мен. Същия ден той участваше в Париж в друга международна среща на върха на арабски, европейски и северноамерикански ръководители, „за да се реши и действа колективно по прилагането на Резолюция 1973“. Представителите на правителствата, събрали се в Париж, ми съобщи той, изрично го натоварили да ме помоли да разубедя нашите представители да ходят в Триполи и в Бенгази. Той посочи ясно причината: „Военните действия на НАТО ще започнат днес.“ Подобен сценарий за изтикване встрани на ООН и на посредническите усилия на Африканския съюз беше приложен и в Кот д`Ивоар. Това доказва, че някои държави не признават никаква власт над тях.

За нас работата само се отлагаше. На 10 април представителите на Африканския съюз кацнаха в Триполи, за да се срещнат с Кадафи. На другия ден в Бенгази колите ни бяха обкръжени още от летището и бяхме освирквани, докато пристигнем в хотела, където трябваше да се проведат преговорите. „Бернар-Анри Леви несъмнено стои зад това, някъде тук, може би в хотела“, помислих си тогава. Председателят на Преходния национален съвет (ПНС) Мустафа Абделджалил и неговият екип започнаха разговорите под непрекъснатия натиск на тълпа агресивни демонстранти, които не престанаха да крещят до отпътуването ни. Резултатът – Кадафи прие нашето предложение, но отговорът на ПНС беше отрицателен. Пироманите надделяха над огнеборците и конфронтацията – над преговорите.

С перспективата на времето се вижда, че Африканският съюз беше единствената международна организация, която предложи политически изход. Несъмнено защото Африка беше преживявала подобни изпитания и имаше неизлечими белези. Нека си припомним драмата, която от двадесет години изживява Сомалия, изоставена от всички след катастрофалната американска операция „Възстановяване на надеждата“ през 1993 г. Да напомним също за хаоса в Ирак и разпадането на тази държава.

В Либия, както бяхме предвидили, европейската мечта също се провали. Държавните органи се разпаднаха в полза на въоръжени главатари, мафиотски кланове и ислямски терористи-аферисти. Разграбването на складове за боеприпаси превърна страната в гигантски арсенал на открито. Организираха се безброй канали за нелегална емиграция. Либия се превърна, по думите на бивш началник от френското разузнаване, в „Афганистан близо до Европа“.

Ние бяхме предупредили целия свят, че тази бомба със закъснител накрая ще избухне в ръцете на своите майстори, които не знаеха каква история пишат. Африканското предложение, за което никой не искаше да чуе, целеше да убеди Кадафи или да поеме пътя на изгнанието като Бен Али, или да се оттегли в страната като Мубарак. Той сам трябваше да се откаже от властта, която все още имаше, за да спести на своя народ нещастията и униженията на чуждата намеса, както и ужасите на гражданската война, чийто изход щеше да е фатален за него.

Зад хуманитарния претекст

НИЕ започнахме незабавно да търсим възможните места, където Кадафи да бъде приет. За оттегляне вътре в страната предложихме Сабха, главен град на района Фезан, близо до приятелски страни от Черна Африка – преди всичко Чад. Колкото до изгнанието в чужбина, Турция отклони предложението ни. Венецуела се предложи, но въпросът беше деликатен. Обърнахме се към Египет, но привържениците на Кадафи отхвърлиха предложението.

Дипломацията е главното оръжие на нашата организация. Ние се ръководим от логиката на „превантивния мир“, а не както доста често става на Запад, от логиката на „превантивната война“, която е лишена от всякаква легитимност. Защо не ни дадоха шанса да приложим нашия план, който в крайна сметка Кадафи беше приел? Странно, но днес не се чува много гласът на свръхактивния войнстващ френски философ Бернар-Анри Леви за положението в Либия. Сега той гледа към други фронтове – Сирия, Украйна (вж. статията на Матиас Реймон).

Сред другите стратегически фактори бяха арабските държави и тяхната регионална организация. Противно на Африканския съюз, Арабската лига на практика застана на позицията на Запада. Катар показа най-голяма войнственост. Колкото до самия Кадафи, той не можеше да разбере, че в един свят, превърнал се в планетарно село, всички народи се стремят към свобода, достойнство и справедливост. Реакцията му към народния бунт датираше от друго време – разправа и само разправа.

Този странен персонаж изглеждаше на върха на славата си. С него поддържаха връзки и той имаше най-добри отношения със силните на този свят. Да си спомним престоя му в Париж в края на 2007 г. и прословутата му бедуинска шатра, разпъната на няколко метра от „Шан-з-Елизе“, или пък посещението на Саркози в Триполи през юли същата година; добрите оценки от Международния валутен фонд или отличните отношения на либийския ръководител с Италия по времето на Силвио Берлускони. Кадафи дори сътрудничеше с американските, британските и френските разузнавателни служби. А после всички грандиозни мечти на „Вожда“ се сгромолясаха като замък от карти, отнесени от „арабското цунами“. Събужда се със света в краката си, но си ляга с дъжд от бомби над главата.

На 20 октомври френската авиация засича конвоя на либийския ръководител. Тогава Кадафи тръгва да бяга пеша, но е открит и жестоко пребит от група бунтовници, накрая е убит. Стана ясно, че „хуманитарната война“, накичена с добрите и благородните чувства на новия принцип за „отговорността за закрила“, приет от ООН през 2005 г., в действителност е измама. Той прикрива една политика на силата от класически тип, чията цел е да свали един режим и да убие един държавен глава. Този път със зелената светлина на ООН.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 
Коментарите са изключени за Трябваше ли да убиват Кадафи?