ТОП 11 любими песни на Димитър “Майт” Ганчев (xaxomusic)

| от |

Любими песни – трудна задача. Това са песните, които са оказали влияние върху мен – емоционално, професионално …. променили са нещо в мен (без да са в определен и конкретен ред).

Предполагам, че ще се сетя за още 39613618369357, но ;)

 
 

Младите комунисти и младите нацисти

| от |

Излизаме да пием по бира с наборите преди няколко години и, знаете как стават тия неща, след малко някой вика свои приятели, после друг – свои. Та идват една партида хора, тръгваме да се запознаваме – младежи на по 22 години плюс – минус – и веселото продължава.

След не много време единият започва да разказва как е комунист и колко е хубав комунизмът, защото се грижи за хората. На нас най-малко ни се занимава с политика и не му обръщаме внимание. Прави впечатление обаче, че той споделя левите си виждания, докато носи дънки, пуши Марлборо, пие уиски, а в бара звучат Pink Floyd. Ако не знаете защо това е иронично, може би не трябва да гласувате.

След малко се оказа, че цялата групичка е с подобни виждания – че комунизмът ще ни избави от тегавото днешно време.

И всеки един от групичката е бил на бригада в САЩ! Всеки! А с парите от бригадата едно момиче си беше купило iPhone. Карл Маркс сигурно би се зарадвал, че има място на планетата, където работническата класа може да живее толкова добре. Сигурно би се зарадвал, че има калъфи за iPhone с неговото лице.

Има толкова много заблудени млади хора, че не е истина.

Почти всяка нощ, към 3:00 часа, пред блока ми се чуват звуци като че пиян тарнсформърс се колебае между автомобилната и хуманоидната си форма. Това са братчедите от Чистота, които изхвърлят кофите с камион. Тези хора от малцинството взимат работата на неонацистите. Те са и хората, които правят дюнери. Това е един от основните доводи на неонацистите – че малцинствата им взимат работните места. Затова искат циганите да станат на сапун. Нека обаче успокоя читателите ни от ромски произход. Неонацистите не ви искат на сапун, защото после сами ще трябва да си изхвърлят кофите с боклук.

„Всичко ново е старо“, ако трябва да парафразираме. В Шарлотсвил, щата Вирджиния, САЩ, хора от местните малцинства и техни симпатизанти премахват паметници на генерали от Гражданската война, които са се били на страната на подкрепящата робството Конфедерация. Това вбесява националисти и те правят нещо като атентат, минавайки с автомобил през тълпа от хора, като има убити. Тук няма да правим разлика между националисти и неонацисти, защото и двете страни убиват хора.

Ако толкова искате да симпатизирате на лошия герой, бъдете фенове на Жокера (на Хийт Леджър). Или на Волдемор. Или ако сте кому-сталин-ленин-ист – на Стив Джобс. Вярвайте в Сатаната ако искате – дори последователите на Сатаната (!) са по-добре от комунягите и нацитата. Но не и на Хитлер.

Хитлер е лош – минаха 100 години от Втората световна война и още трябва да обясняваме, че Хитлер е лош човек. Хитлер е заглавието в новините: „Американец в Германия направи нацисткия поздрав с вдигната ръка. Пребиха го.“ Как може да си последовател на Хитлер!?

Днес е Европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма. Сталин и Хитлер убиха милиони хора, но днес имат последователи по целия свят. Има хора, които разработват изкуствен интелект, има хора, които изстрелват космически кораби в космоса, има и хора, които смятат, че Хитлер и Сталин са окей.

А ние се чудим как Сузанита има фенове. Може би е по-добре децата да харесват нея, а? Май Сузанита е по-малкото зло от Хитлер и Сталин.

 
 

Има връзка между лудостта и гениалността

| от |

Тясната връзка между лудостта и гения доказано съществува: и шизофренията, и биполярното афективно разстройство по-често се отключват при високо интелигентни хора с мощен творчески заряд.

Тази идея е изследване от редица учени, които самите са страдали от психично разстройство.

Кей Редфилд от медицинското училище Джон Хопкинс, която страда от БАР (биполярно афективно разстройство), казва, че тестовете за интелигентност, проведени на 16-годишни ученици от Швеция, сочат, че интелигентните деца са в по-висок риск от отключване на това заболяване.

Ван Гог и Джак Керуак са доказани гении с изразено себедеструктивно поведение. Носителят на Нобелова награда Джон Наш, когото познаваме от великолепата роля на Ръсел Кроу във филма „Красив ум“, също се е борил с шизофрения през целия си живот. Но никой не може да обори научните му достижения. Примерите са много.

Това, което не е ясно, е защо хората развиват тези заболявания.

Идеята за „лудия учен“ или „измъчения гений“ е нещо повече от романтична визия. Изследванията категорично сочат, че биполярното разстройство (посочено в старите учебници по психиатрия като „циклофрения“) и шизофренията корелират силно с интелигентността и творческата продуктивност, повдигайки въпроса: „Каква роля играе околната среда по пътя към психичната болест?“

Предвидени ли са тези психични „дефекти“ единствено за онези, на които се пада честта да бъдат гении и да променят човешкия живот? Къде е границата между дар и дефицит?
Предишни проучвания намекват за връзка между „лудостта“ и един конкретен ген, познат на учените като DARPP-32.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.