Тайният свят на Advertising Artists

| от chronicle.bg |

Този там е мутра. Оная до него – кифла. Киселяк. Чешит. Красавица. Дебелана. Това там определено е куче. А ако са няколко кучета, задължително са глутница. Хората, които ги харесват, са кучкари. Това отсреща на стената е картина. До нея – снимка. Под нея – плакат.

Хората, естествено, поставяме етикети и даваме определения, за да ни е по-лесно да се ориентираме. Уви, пропускаме, че така много често губим своята посока.

Може да сте чували за онлайн платформата Advertising Artists покрай впечатлящата изложба #untaggablexhibition, която направиха в София наскоро. Онова, което обединява артистите от тази платформа е, че не вярват в предварително зададените значения. Вярват, че единственото сигурно нещо днес е несигурността.

Макар и тема на първата им изложба, #untaggable е тяхната философия.

Онова, което се случи след проекта #untaggablexhiibition, който се случи съвместно с Audi преди няколко месеца, бе повдигане на въпроси и търсене на диалог със зрителя.

Съществена тема в изложбата заемаха размислите по повод непосредственото бъдеще в отношенията ни с машините. Какво ще бъде то? Кой ще надделее в настъпващата posthuman ера? Дали изкуственият интелект няма да измести баланса към един нов тип комуникация?

Тези теми бяха централни в голяма част от представените творби: Деян Янев (Auditomia) с неговата визия за съвършеното като комбинация на човешката анатомия с елементи на високотехнологичен дизайн, Андон Георгиев (AndonastY/ #unremitting) със своeтo нестихващo, неумолимo търсене на хармоничното съвършенство между човешката природа и технологията.
“Просветлението”, което би следвало да настъпи в резултат на подобна синергия бе умело подчертано с техниката, която той използва и начина на представяне на творбата. Тя, заедно с работата на Николай Петров ( GLOW/ #hunter) бяха поставени в затъмнено помещение, така че при влизането на зрителя се задейства сензор за движение, който включва UV осветление, за да се активират флоуресцентните мастила.

В подобна плоскост попада и графичната работа на Мирослав Кръстев, която е опит да формулира един нов вид ДНК, #untaggable. Вид, за който няма ограничения и рамки.

Опит да се интерпретира рамката като метафора, а и като физическо ограничение е и металната скулптура на Михаела Каменова (As Good As It Gets). Млад автор, чиито пластични композиции са представени в различни градове в Европа.

Сред пластичните творби, интерпретиращи релативното в консенуса и дефиницията чрез промяна на гледната точка и умело манипулиране на светлината е и работата на Стела Василева (Challenger Deep)- композиция от четири квадратни кутии, изработени от паспарту и картон, изобразяващи падината Challenger, най-дълбоката точка на Земята.

Пак сред пластичните творби е и кинетичната скулптура на Ангел Петков (Columnication), която представлява своеобразно огледало на емоциите на зрителя. Тя поставя въпроса за това какъв би бил нашият soul mate в непосредствено бъдеще. Творбата е един сензитивен контакт между човека и машината. Тя разпознава психологическото състояние на зрителя и реагира в хармония с него.

Светлана Мирчева със своите Space Dogs изразява нашата благодарност към онези космически кучета, които помогнаха на човечеството да започне овладяването на Космоса: Лайка и Мишка от ерата на Спутник.

Голяма част от творбите поставят в центъра на своето съществуване самият зрител. Без него те на практика на съществуват. Такава е експерименталната инсталация на f_art (Homo ludens). f_art са анонимни автори, които използват алгоритмите на приложението Trigraphy, за да деконструират портрета на всеки един зрител. Всеки, който желае има възможност да застане пред камерата на един iPad и сам да избере как да изглежда, като прожекцията на неговия портрет съществува само секунди върху екрана на монитора. Това е една метафора за играта, която играем, търсейки себе си.

По-сериозен поглед към експеримента на нашия живот ни предлага Amenun Geneva с творбата Schrodinger’s Cat. Това е експеримент, при който в затворена кутия е поставена котка. В кутията има механизъм, съдържащ радиоактивно ядро и съд с отровен газ. Параметрите на експеримента са така подбрани, че вероятността ядрото да се разпадне за 1 час е 50%. Ако ядрото се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Според квантовата механика, ако върху ядрото не се провежда наблюдение, състоянието му се описва катосуперпозиция (смесване) на две състояния — разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, следователно, котката е жива и мъртва едновременно. Ако кутията бъде отворена, експериментаторът трябва да види кое да е от двете състояния — «ядрото се е разпаднало, котката е мъртва» или «ядрото не се е разпаднало, котката е жива». Не е ли експериментът на нашия живот?

Голяма част от творбите търсят неуловимото в движението, във времето и в пространството. Вибрациите, които ни провокират, които са нашия шанс и които ние понякога пренебрегваме, са въпросите, които занимават Аделина Бонева (Vibratory). Нейната работа е изградена от 12 елемента, всеки с различен имидж на повърхността и друг под повърхността, която зрителят може да си вземе и да реши дали да види какво се крие под видимата графика.
Други автори, които интерпретират концепцията за неуловимото движение/време са Мила Янева (#untaggable flying object), изключително талантлив млад художник, който създава детски книжки със свои текстове и илюстрации и Мая Стайкова (Spacetime), която ни показва как сме склонни да забравим, че времето тече, освен ако някакъв кратък проблясък не ни накара да провидим къде точно се намираме по своя път. Смисълът на работата е изведен по един симпатично аналогов способ: картината изобразява пясъчен часовник, но пред нея има малък филтър, през който, ако погледнеш, се променя изображението.

Изключително интересна е и работата на Борис Бонев (The Problems of Light).
Тя е своеобразна поема, описваща светлината визуално и вербално. Вдъхновена от 22 проблема на светлината, дефинирани от Бергман- 22 качества на феномен, за който ние имаме само една дума. Тези 22 дефиниции са отпечатани на 3 прозрачни плаки в основните цветове като комбинацията на всяка една с другите две дава допълнителен, производен цвят.
Тези комбинации представят идеята за невъзможността ни да изразим или възприемем нещата в тяхната цялост, колкото и упорито да опитваме.

Петя Савова (5Я/ “#…”) създава изключително реалистична интерпретация на собствения си отказ да дава определения и поставя етикети (tags). Нейният портрет е на жена и/или робот? Устата е затворена и/ или присвита? Цветята са за здравей или/и сбогом? Нещата са такива, каквито ние ги определим, стига да приемем, че същевременно те са и точно противоположното.

Този ясен и директен похват е изведен до крайност от Георги Касабов (Ndoe) в инсталацията “# prohibited”. Тя представлява пътен забранителен знак, изработен и сертифициран от Агенция Трафик Пътна Сигнализация, която е оторизирана да изработва пътните знаци. Много ясно и директно внушение, едновременно с това и забавно, което напълно приляга на звезда от рап-сцената и рекламист с дългогодишен стаж.

В работите на група артисти: Александра Касабова (Mysa /Cosmos), Глория Шуглева (GloryArt/ Inner Flow) се усеща неуловимостта на емоциите, състоянието на космическа принадлежност. В своите акварели (Q2 City/Q2 Nature ) Емил Додов ни споделя своето усещане за свобода, скорост, динамика.

Творбата на Стефан Чинов, Carpe Diem, е експресивен израз на желанието да живеем сега с елемента на дзен философията, за благото на всички.

Няколко творби задават сериозни социални въпроси. Драгомир Костадинов (PXRN) със своята скулптура “Hustle Hard” премества погледа ни към онези неуловими/незабележими чистачи на стъкла, които ние упорито не забелязваме или не искаме да забележим. Неоновата инсталация ON/OFF на Калин Серапионов е напълно в духа на завръщането към неоновия знак. Тя материализира осезаемо клишетата на консумеризма чрез ритмичното редуване на светване и угасване.
Подобна гледна точка към консумеризма споделя и Мартина Вачева (Toillet of Venus).

В нейната сатирична интерпретация на добре познатата класическа сцена, вместо Венера е поставен автомобил. Преобръщането на клишето води към абсурдната естетика на типично рекламно изображение, полемизирайки с обектите на нашата възхита днес. Очевидно е и намигването към консервативното схващане за нашия “мъжки” свят. Проблемът за правото на личен избор при определяне на сексуaлната ни ориентация е централен в работата на Антоанета Илиева (Точка/ Gender Studies).

Предразсъдъците на обществото, вкоренени в сексуалните стереотипи и склонността ни да даваме морални оценки ни натоварват неимоверно и ни пречат да усетим собствената си природа, която е неуловима по своята същност.

Творбата на Калоян Тошев (MZK), Q2, е най-прекия израз на концепцията на Advertising Artists. Подобен подход, при който модерен, иноватовен бранд използва таланта на известен артист, за да го превърне той от материален обект в артефакт, е използван от Ауди в колаборация с Ромеро Брито, Деймиън Хърст и други съвременни артисти. В работата на Калоян има едно особено състояние отвъд органичността, при което функционалността се превръща в елегантно и естетическо преживяване.

Вижте част от творбите на Advertising artists в галерията!

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Вижте трейлъра на „Wonderstruck“ с Джулиан Мур

| от chronicle.bg |

„Wonderstruck” разказва историите на две деца – Бен и Роуз, които си мечтаят животът им да е различен. Роуз е младо глухо момиче, което избягва от дома си в Ню Джърси през 1927 г., за да се срещне със своя идол – актрисата Лилиан Мейхю, чиито живот Роуз „събира” чрез изрезки в личния си алманах. Бен е момче, родено глухо с едното ухо, което живее с леля си и чичо си през 1977 г., след като майка му загива в автомобилна катастрофа. Бен не познава баща си и когато открива улика в книгата на майка си, се отправя към Ню Йорк, за да го открие.

Трейлърът, който излезе снощи, определено ни дава надежди, че ще гледаме един много добър филм.

Режисьор на „Wonderstruck” е Тод Хейнс (когото познаваме от филмите „Златно кадифе”, „Далеч от Рая”, „Няма ме”, „Каръл”), сценарият е дело на Брайън Селзник, който адаптира собствения си роман. Освен Джулиан Мур, в ролите ще видим Оукс Фегли, Милисент Симъндс, Ейми Харгрейвс, Мишел Уилямс, Кори Майкъл Смит, Джейдън Майкъл, Том Нунан и други.

Премиерата е 20 октомври.

 
 

Останките на Салвадор Дали бяха ексхумирани

| от chronicle.bg, по БТА |

Останките на испанския художник сюрреалист Салвадор Дали (1904 – 1989) бяха ексхумирани късно снощи в каталунския град Фигерас, Североизточна Испания. Причината е съдебен иск, подаден от Пилар Абел, която твърди, че е негова дъщеря, съобщиха осведомителните агенции.

В присъствието на юристи съдебни медици са взели ДНК проби от балсамираното тяло на твореца.

Родената през 1956 г. Пилар Абел казва, че майка й е имала връзка с художника. Тя научила това от баба си и от 2007 г. се опитва да докаже, че Дали е неин баща. Ако ДНК тестът установи, че Абел наистина е дъщеря на художника, според испанските закони тя ще има право на една четвърт от наследството на художника.

Резултатите се очакват след няколко седмици. Те ще бъдат представени на процеса през септември.

 
 

За Робин Уилямс между смеха и тъгата

| от chronicle.bg |

Не сме сигурни дали днешната дата ни носи повече тъга или радост. Днес си припомняме за един гений, който озари света на киното и този на всички зрители с неподправеното си присъствие.

Преди 66 години, на 21 юли 1951 г., се ражда Робин Уилямс. Само по себе си това е повод за празник за всички киномани по света. Почти всяко поколение от тази година нататък е отраснало с някой от неговите филми. Някои са гледали „Добро утро, Виетнам“, други „Добрият Уил Хънтинг“, а откакто на екран излиза „Мисис Даутфайър“, едва ли има някой, който като дете да не се е превивал от смях на абсурдите, които Уилямс прави в този филм.

Неминуемо обаче на днешната дата изпитваме и огромна тъга. Поне тези от нас, които наистина обичат киното. Защото Робин Уилямс е, и винаги ще си  остане, велико явление в световното кино. Със смъртта му през 2014 г. угасна смехът, развеселявал милиони хора. Но това не е най-същественото. Той не беше и никога няма да бъде актьорът, който просто ни развеселява, когато ни е тъжно. Той е онзи човек, който ни кара да погледнем с други очи на нещата и ни дърпа нагоре. Робин Уилямс ни показа как да се смеем, когато отвътре ни идва само да плачем. Това правеше и самият  той през целия си живот. Затова винаги ще го обичаме!

На днешната дата подбрахме най-добрите филми на Робин Уилямс според нас. Винаги е подходящото време за тях, независимо от време и настроение (в галерията горе).