Самюел Чарап: Западът бута Украйна в погрешна посока

| от |

Rusia-Ucrania-Consejo_de_Seguridad-ONU_LNCIMA20140602_0243_29

Материалът на Самюел Чарап от Международния институт за стратегически изследвания е публикуван във вестник „Ню Йорк таймс“

Когато миналия месец бяха затворени изборните бюра след президентските избори в Украйна, насилието избухна и обхвана източната част на страната. Бунтовниците са превзели Донецк, а правителството им отговори с въздушни удари.

Източна Украйна се превърна в хранителна среда за въоръжен метеж. И ако не бъде намерено скоро всеобхватно политическо решение, Украйна може да затъне в един тежък граждански конфликт. Западните правителства трябва да работят повече с властите в Украйна и да ги убедят, че такъв изход трябва да бъде за тях водещ приоритет.

Досега Западът поставяше като приоритет провеждането на свободни и честни президентски избори и сега празнува мисията като успешно приключила. Както високопоставен официален представител на Щатите оцени: „Беше забележителен ден за народа на Украйна, който имаше правото да си избере нов президент и да каже на своето правителство и на света, че хората искат единно бъдеще, демократично, проспериращо и което е вкоренено в Европа“. Не стои под въпрос , че да имаш легитимен държавен глава е положителна стъпка – поне така стоят нещата, след като олигархът Петро Порошенко спечели над 50% от вота и поради това избегна балотаж /който е почти задължителен в Украйна/ за първи път от 1991 г. досега. Но реакциите на Запада и особено на Америка, подвеждащо описват насилието като един нещастен фон на иначе успешни избори, а не като симптом на новопоявяващи се пропасти в украинското държавно устройство, които могат да имат сериозни последствия. Като подчерта трудностите на гласуване в Донецк и съседния Луганск и като похвали „смелостта и решителността“ на хората, които работеха в изборните секции там, в изявлението за изборите на държавния секретар на САЩ Джон Кери дори не беше заклеймено кръвопролитието, макар че смъртността на свирепите битки между украинската армия, подкрепяна от новосформираната и лошо обучена национална гвардия и въоръжените бунтовници вече достига трицифрено число.

Всяко правителство има правото да отстоява правата на своята собствена суверенна територия. Но тази „антитерористична операция“ е провеждана в райони, болшинството от чието население се противопоставя на правителството в Киев. В средата на април проучване на общественото мнение показа, че около 70% от населението и в Донецк, и в Луганск възприема това правителство като „незаконно“. Друга анкета показа, че 80 на сто от хората са убедени, че правителството не представлява цяла Украйна. Със сигурност правителствената атака срещу тези региони е затвърдило споменатите мнения. Както показват първата война в Чечня на руското правителство или кампанията на турското правителство срещу кюрдските сепаратисти, контратерористичните мисии могат да се превърнат в дълбоко непродуктивни, когато цивилното население изпитва много повече симпатия към обвинените в тероризъм, отколкото към воюващите срещу тях военни. Украинското правителство и неговите западни партньори трябва да се фокусират върху три приоритета, които могат да допринесат много за стабилизирането и обединяването на Европа и то повече, отколкото президентските избори: прекратяване на „антитерористичната операция“ и добронамерен опит за договорено решаване на проблемите със сепаратистите от източните райони; съставяне на по-приобщаващо правителство; и реформа на конституцията, която децентрализира властта.

Вместо да се засилват атаките срещу бунтовниците, които допринасят само за повече убийства на украинци от украинци, правителството в Киев има нужда от прекратяването им и да направи добронамерен, на високо ниво опит за договаряне на решение. Наказателната операция трябва да бъде възобновена единствено ако правителството може да покаже убедително на местното население, че сепаратистите отказват да приемат основателен компромис.

Второ украинското правителство трябва да внесе регионален баланс в управлението, което в момента е доминирано от представители на западна Украйна: около 2/3 от министерските и други високи постове отидоха в тези региони, които представляват само 12 на сто от населението на страната. Президентските избори показаха, че правителството не само е регионално изкривено, то е и политически непредставително; крайнодясната партия „Свобода“, чийто лидер получи само 2% при вота, притежава една трета от високите постове. Някои от тях трябва да бъдат пренасочени към представители на южните или източните области. И последно, конституционната реформа, обсъждана в момента, може да трансформира в сила многообразието на Украйна. Процесът на изработване на проекта трябва да бъде разглеждан като приоритет от украинското правителство и неговите западни партньори. Страната отчаяно се нуждае от децентрализирана политическа система, така че не-украинците да чувстват, че неговият или нейният жизнен път е живот е заплашен от промяна във властта в Киев. Това може да се случи само чрез овластяване на регионалните правителства с преки избори и даването на далеч по-голяма власт при взимането на решения по широк кръг въпроси, с изключение на външната политика и тази в областта на отбраната. За съжаление, настоящите проекти за конституционни реформи не позволяват прекия избор на губернатори.

В същото време украинското правителство трябва да избягва политики, които задълбочават регионалните дивизии. За съжаление САЩ и ЕС изглеждат абсолютно обзети от идеята да подкрепят Киев да прави точно това чрез натиск в посока бързо институционално интегриране на Украйна към Запада.

Тази програма продължава да задълбочава разделението в Украйна. Когато в средата на април украинците бяха запитани коя политическа или икономическа ориентация – към Русия, към Европа или към двете – ще бъде по-добра за страната, жителите на страната се разделиха: 82% на запад предпочетоха Европа, само 2 на сто – Русия и 9% и двете опции; на изток само 16% предпочетоха Европа срещу 46 на сто за Русия и 26% и за двете възможности.

Президентските избори бяха стъпка в правилна посока. Но те не приближиха страната към намиране на изход от многообразната криза и не доведоха до изграждане на мостове над дълбокото разделение между регионите. Би било стратегическа грешка за създателите на западната политика да пренебрегват на други, далеч по-важни стъпки, необходими, за да се уеднакви Украйна, или да се придържат към дневен ред, който раздалечава страните в конфликта още повече.

 
 

“Гласът на България” Радко Петков с дебютен сингъл

| от chronicle.bg |

Дебютният видеоклип на Радко Петков, победител в четвъртия сезон на „Гласът на България”, прави своята премиера на официалния сайт на шоуто и каналите на bTV Media Group.

Парчето, озаглавено „Ябълката на раздора”, е продуцирано от bTV Media Group, съвместно с “Монте мюзик”. Видеото на Радко ще бъде завъртяно по родните музикални телевизии след неговата втора премиера в каналите на „Монте Мюзик” на 19 октомври.

Първата си самостоятелна песен „Ябълката на раздора” талантливото момче от Троян записва само няколко месеца след като грабна голямата награда от 50 000 лв. и титлата „Глас на България 2017”. Музиката, текстът и аранжиментът са на Владимир Ампов – Графа, треньор в музикалния формат и партньор в „Монте мюзик”.

Radko Petkov_videoclip

Видеоклипът към „Ябълката на раздора” е дело на известния музикален режисьор Павлин Иванов – Bashmotion. Заснет е на три различни места около София в един от най-студените дни на септември.

Любимецът на публиката Кристиан Грънчаров и момчето, което сбъдна мечтите си в „Гласът на България” – Мишо Мишев са другите двама участници от четвъртия сезон на най-успешното музикално риалити у нас, на които bTV и „Монте Мюзик” гласуват доверие, като продуцират за тях оригинален сингъл и видоклип към него. Феновете им ще могат да се насладят на парчетата до няколко седмици.

Radko_videoclip_1

Петият сезон на „Гласът на България” ще се завръне в ефира на bTV през пролетта на 2018 г. От трети до 11 ноември екипът на шоуто тръгва на път, за да търси даровити гласове, които да се състезават за престижната титла „Глас на България 2018”.

Дебютното видео на Радко Петков „Ябълката на раздора“ може да гледате ексклузивно тук.

 
 

Отличиха Фолкер Шльондорф със „Синелибри” за цялостен принос

| от chronicle.bg |

На режисьора Фолкер Шльондорф бе връчена наградата за цялостен принос към киното и литературата заради огромната вътрешна енергия, интелигентност и страст, с които одухотворява и пренася на екран едни от най-значимите литературни персонажи на всички времена.

Значими творби на писатели като Макс Фриш, Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Роберт Музил, Маргарет Атууд и Марсел Пруст живеят втори живот благодарение на неговата продуктивна и неизтощима фантазия, се казва в мотивите за връчване на наградата.

Известният с фразата „Киното е светлина, сянка, движение“ режисьор е сред най-изтъкнатите фигури на европейското кино, спряган като един от основоположниците на „новата вълна” в немската кинематография. Любовта му към литературната класика ражда знакови адаптации на голям екран като „Тенекиеният барабан”, „Изгубената чест на Катарина Блум”, „Хомо Фабер”, „Горски цар”.

Шльондорф дойде в България, за да се срещне с българската публика и да види панорамата на свои филми в рамките на „Синелибри” 2017. Три великолепни екранизации под негова режисура можем да гледаме до края на фестивала: „Историята на прислужницата“ по дистопичното произведение на Маргарет Атууд, „Хомо Фабер“ по емблематичния роман на Макс Фриш и „Една любов на Суан“ по монументалната творба „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст.

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предишната. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.

 
 

Защо американците пишат датите по този начин?

| от chronicle.bg |

В САЩ форматът на изписване на датите започва с месеца, после деня и накрая годината. Тази подредба е доста любопитна и неразбираема за останалата част от света, където йерархията е ден/месец/година. В някои държави като Китай, Корея и Иран, този ред дори е наобратно – година/месец/ден.

В крайна сметка никой не знае защо американците слагат първо месеца. Една хипотеза е, че сравнително често най-важно е да се знае първо месеца, за да се изгради контекст. За нея обаче няма особено силни доказателства. Допълнително объркване внасят честите случаи, в които в един и същ документ авторът изписва датите и по двата начина – американския и стандартния.

Освен да спекулираме с различни версии и причини, не можем да направим много, но поне знаем със сигурност, че това изписване се използва в САЩ, откакто въобще има САЩ.

500px-US-original-Declaration-1776

Един от най-ранните документи, където можем да видим американския начин на датоизписване, е самата Декларация за независимост на Съединените американски щати. Върху нея ясно се вижда „Юли 4, 1776“. Основателите на новата държава са били фенове на този формат, защото можем да го видим и на редица други документи от онова време, включително и на Конституцията, подписана от 38 делегати на „Септември 17, 1787“.

Световният модел обаче също се среща в документи от това време. Въпреки това, до последната четвърт на 19 век Марк Твен предпочита да изписва първо месеца в датата, както и журналистите, отразили потъването на Титник.

Така, бавно, малко по малко, до втората половина на 20 век този метод става стандартен за държавата.