Само в Исландия може да се спуснете във вулкан

| от |

Исландия е един от най-вулканичните региони в света. Там се намират повече от 130 вулканични планини – много от тях „активни“, което означава, че са избухвали през последните няколко века. Исландия е и единственото място на Земята, където можете да вземете асансьор и да слезете до дъното на истинска магмена камера.

Inni í eldfjfalliПрез месец май, за трета поредна година, вулканът „Thrihnukagigur“ ще е отворен за посетители достатъчно смели, за да влязат вътре. Мястото се намира южно от столицата Рейкявик, в планинска верига по крайбрежието на Атлантическия океан. Докато вулканичните камери обикновено са запечатани, „Thrihnukagigur“ не е, и учените не са сигурни точно защо. По всяка вероятност, след последното избухване на магма, тя е застинала, оставяйки пропаст под повърхността на земята.
Пещерният изследовател д-р Арни Стефансон е открил магмената камера през 1974 година. Дълги години той се е борил, за да отвори мястото за посетители и е информирал за проекта в множество академични доклади. Най-накрая, през 2012 г., първите туристи поеха към предизвикателството.

inside_the_volcano_01_bigЕкскурзията до сърцето на вулкана започва в подножието на планинската верига „Bláfjöll“, където свършват пътищата. Обучените гидове водят туристите през полета от лава до специална метална кабина, с която започва спускането.

Thrihnukagigur_0729-IIМагмената камера „Thrihnukagigur“ е в ярки цветове. От върха на конуса, който се издига на 35 метра височина, земята изглежда огромна и празна. Няма никакви следи от цивилизация, а само скали в мъх и лишеи, а пепеливите върхове се простират до хоризонта.

item3.rendition.slideshowWideHorizontal.thrihnukagigur-volcano-newПътуването към „Ада“ стартира в асансьор. Вътре могат да влязат малки групи туристи, за да се спуснат  надолу в „гърлото“ на кратера. Има планове за изграждането на тунел, който да свързва камерата с повърхността, но рискът все още се оценява. Човешката намеса заплашва уникалната красота на пещерата – посетителите трябва да стъпват леко и е абсолютно забранено да се премахват фрагменти от скалите.

inside-the-volcano,-thrihnukagigur-volcano-9

След спускане от 120 метра, асансьорът стъпва върху пода на магмената камера. Няма никакъв друг звук освен капеща вода и небето се вижда само като светлинка в далечна пролука. Стените са като от бронз и индиго и имат блясъка на разлято масло.

thrihnukagigur-giant-vault-icelandЧасти от пещерата са обагрени в жълто от сярата, а върху тях контрастират петна от кобалтово синьо. Въпреки че относително малко се знае за екосистемата долу, ярките цветове на скалите се дължат на клъстери от микроорганизми. Някои посетители се изнервят от гледката на облачета пара, които се издигат от далечните ъгли на пещерата. Всъщност парата идва от влагата, която се изпарява, след като капчици вода падат върху електрическите лампи – единствените източници на светлина в пещерата.

p00y08nvОбиколките във вътрешността на магмената камера „Thrihnukagigur“ са достъпни всеки ден от 15 май до 30 септември, като не се допускат по-малки деца от 12 години.

 
 

Само в Исландия може да се спуснете във вулкан

| от |

Медията на свой ред цитира полицейски източници в столицата на испанската автономна област Каталуния. В Туитър каталунската полиция потвърди смъртта на един човек. Тя съобщи и за 32 пострадали, 10 от които със сериозни наранявания. Полицията обяви, че разглежда случая като терористична атака. Един заподозрян за нападението се е укрил в бар, съобщи полицейски източник, цитиран от Франс прес. Издирват се най-малко двама души. Открит е втори микробус, който вероятно принадлежи на извършителите на терористичния акт, предаде ТАСС, като се позова на телевизия „24 орас“. Френски турист, по думите му, оцелял по чудо, разказа в ефира на телевизия Бе Еф Ем – Те Ве, че микробусът убиец се е движил с висока скорост на зигзаг по туристическата улица „Рамбла“, за да смачка колкото се може повече хора. След атаката в района настана паника. През туристическия сезон по улица „Рамбла“ всеки ден минават не по-малко от 100 000 човека. Полицията е отцепила улица „Рамбла“ и е наредила магазините и близките станции на метрото и влака да бъдат затворени, предаде Асошиейтед прес. Хората са призовани да стоят настрана от района, за да не пречат на спасителните служби. Хеликоптер прелита над мястото на атаката.

 

 

 
 

Само в Исландия може да се спуснете във вулкан

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?

 
 

Само в Исландия може да се спуснете във вулкан

| от |

  Думите: „Никой не може да слага Бейби в ъгъла“, казани от Патрик Суейзи с най-сериозната физиономия на света на самия финал на „Мръсни танци“, заковават cheesy диалога на тази романтична класика и пращат филма в стратосферата на гига успеха.

Тази година, точно на 21 август, „Мръсни танци“ прави 30 години от излизането си на голям екран. Разбира се, в родната страна той достига година или две по-късно под формата на нелегални VHS касети, които се предлагат в полулегални квартални видеотеки, където с лоша баба правите алъж-вериж, като все едно, вместо касети тя ви продава наркотици.

Бизнесът с нелегално кино, дублирано в нечие мазе, беше в апогей в началото на 90-те, а „Мръсни танци“ са били неговата перла, бъдете сигурни.

Филмът с Патрик Суейзи и Дженифър Грей е изтъркал повече видеоглави от всеки друг, разплакал е повече момичета, дори от „Наистина любов“ и има един от най-неостаряващите саундтраци на света. Колкото и тъпа да е голяма част от комерсиалната музика през 80-те, „Мръсни танци“ OST е нещо, което може да се слуша винаги.

И веднага си признайте – колко от вас са се опитвали да направят повдигането в края на танца? И колко от вас са успявали?

Днес, 30 години по-късно, нещата за „Мръсни танци“ изглеждат различно. Патрик Суейзи умира от рак на 57-годишна възраст, Дженифър Грей се подлага на множество пластични операции и не, че не изглежда добре, просто е с различно лице, филмът е номиниран само за един „Оскар“, при това за музика и нито един от целия му екип така и не успява да направи друга подобна класика.

Опит за римейк, нов прочит, нова версия, продължение и прочие вариации по темата „Мръсни танци“ е правен многократно и то без успех.

Втората част „Мръсни танци: Нощи в Хавана“ излиза през 2004-а. И освен Диего Луна в кръшен потен танц с Ромола Гарай, в него няма нищо друго за гледане. И не съществува нито един толкова ярък и да, култов момент, като множеството събрани в класиката със Суейзи и Грей.

През тази година телевизия ABC решава да направи нов римейк на филма, по повод 30 години от създаването му, и сътворява нещо, което много хора умишлено подминаха и по-добре. Както беше написал един критик: „Това, което гледаме е сюжета на „Мръсни танци“, но без повечето танци и без никаква емоция“. Всички прецакани да участват в римейка горчиво съжаляват сега, а най-доволна трябва да е Дженифър Грей, която въпреки уговорки и сделки, в крайна сметка отказва малката роля, която й предлагат вътре.

„Мръсни танци“ няма нищо кой знае какво в себе си. Сюжетът е плосък, персонажите са стереотипни, историята имитира симбиоза между тези на „Пепеляшка“ и „Грозното патенце“, и въпреки това никой не успява да повтори успеха му.

Може би, защото през 80-те нямаше толкова добро романтично кино, което, нека да кажем само – изобщо не е вярно, може би е поради факта, че филмовият мюзикъл започва своя нов втори живот… Никой не знае и може би, заради това, никой не успява да го повтори.

Днес тази cheesy класика е великолепното напомняне, че понякога само танци, емоции и един Патрик Суейзи стигат, за да направят един филм онова кино, което дори 30 години по-късно, може да ти докара повече кеф от всеки един модерен филм.

Така че, пуснете си „Time of my life“ и се насладете на невероятната, но работеща перфектно комбинация между Грей и Суейзи. Както би казала нечия баба: „Не правят такива филми вече“.

 
 

Само в Исландия може да се спуснете във вулкан

| от |

Проучване на порносайта PornHub установи, че мъжете от възрастовата група на 18-24-годишните по-малко се впечатляват от големите дамски бюстове в сравнение с предишните генерации, пише в. „Дейли мейл“.

От получените данни, свързани с търсенията на потребителите в сайта, младежите, попадащи в споменатата възрастова група, са с 20 процента по-малка вероятност да издирват в портала съдържание, свързано с големи гърди. А представителите на силния пол в групата на 55-64-годишните се оказали със 17 процента по-голяма вероятност да се интересуват от впечатляващи бюстове. При все това ключови думи, като „естествени големи гърди“ били все още много популярни в PornHub, като те се класирали на четвърто място сред търсенията.

Вестникът изтъква, че през 2015 година британските хирурзи отчитат 20 процентен спад на операциите за уголемяването на гърдите. През същата година американските им колеги регистрирали 38 хиляди случая на премахване на гръдни импланти.