Научете съдбата си според формата на пръстите си

| от |

Вероятно повечето от вас са чували за гледане на ръка според линията на живота. Но, знаете ли, че съдбата може да се определи, като се гледа и формата на пръстите на ръката ?

Всички, които искат да научат нещо повече за съдбата си и за техните силни и слаби страни този метод ще ви даде решението. Какво прави пръстите толкова важни? Те ​​са уникални! Пръстови отпечатъци още в осмата седмица от бременността определят нашата съдба за цял живот.

Има пет основни форми на върховете на пръстите: квадратна, закръглена, конусовидна, заострена и лопатовидна форма.

Квадратна

Ако върховете на пръстите ви са квадратни, вие сте реалисти – сериозни и целенасочени. Животът ви е успешен и имате шанс да направите добри пари и да постигнете много големи успехи. Бойният дух ви спасява от много препятствия.

Закръглена

Ако върховете на пръстите ви са закръглени, вие сте жив човек и голям оптимист. Бързо се приспособяват към всички промени. Убедени сте, че в крайна сметка всичко ще свърши добре и в повечето случаи се оказва точно така.

Конусовидна

Ако върховете на пръстите ви са конусовидни, вие сте истински късметлия. Имате всички качества на лидер, умеете да насърчавате подчинените и да изваждате най-доброто от тях. Не случайно сте винаги в центъра на вниманието.

Заострени

Ако пръстите ви са заострени, вие сте голям щастливец. Тази форма се среща най-рядко и се забелязва от далеч. За вас щастието е винаги на ваша страна. В живота ви всичко ще бъде гладко и лесно.

Лопатовидна

Ако пък върховете на пръстите ви са лопатовидни, вие сте изключително активена и динамична личност. Никога не се уморявате. Постоянно имате нужда от нови предизвикателства, за да се докажете. В повечето случаи става дума за изключително умни и начетени хора с големи амбиции.

 
 

Радио FM+ очаква вашите номинации за „Будител на годината- 2017”

| от |

“Будител на годината” е инициатива фокусираща вниманието върху личности, направили през годината нещо стойностно и значимо, със силно духовно послание и отзвук в медийното пространство.

Ако смятате, че имате достойна номинация, ако познавате хора, чиито дела заслужават приза „Будител на годината”, пишете ни на buditel@fmplus.net.

В края на месец септември ще бъдат публикувани имената на номинираните. Слушателите на Радио FM+ ще имат възможността да гласуват за своя фаворит и да изберат „Будител на годината”.

В първото издание на кампанията, през 2014 г., сред номинираните бяха: д-р Милен Врабевски, основател на фондация “Българска памет”, Максим Ешкенази (организирал „Фортисимо в клас”), Олег Ковачев ( създал детска арт школа), Камен Донев (за спектакъла му с чист български фолклор), Дарин Маджаров (създал проекта „Уча се”). Призът „Будител на годината- 2014 г.” отиде при д-р Врабевски.

Pic Buditel

През 2015 г. част от номинираните бяха: Райна Кабаиванска (за майсторския клас, подготвящ български студенти), Енчо Керязов (за основаването на благотворителна фондация, в подкрепа на децата), Игнат Канев (за построяването на университетски център в Русе), Мариана Пенчева (учителката, която отгежда 10 деца от бедни семейства), Мирослав Боршош (за това, че превърна НДК в истински Дворец на Културата), поетът Борис Христов и арх. Стефан Добрев (за каузата да издават редки и ценни книги, неиздавани на български език). Призът „Будител на годината- 2015 г.” отиде при Енчо Керязов.

През 2016 г. част от номинираните бяха: Любка Биаджони, Холидей Хироус, Насимо, София диша, Иво Иванов, Д-р Стаменов и Фондация Майки за донорството, Капана, Боян Петров, Диана Иванова, Илиян Любомиров. Tази година едно от имената не подлежeше на гласуване – дядо Добри, човекът, който стана символ на отдаденост и смирение. Призът „Будител на годината- 2016 г.” отиде при д-р Стаменов и Фондация Майки за донорството.

Финалът на кампанията ще бъде на 1-ви ноември, в Денят на народните будители. Специално изработеният плакет „Будител на годината- 2017 г.” ще бъде връчен на официална церемония. Водеща на церемонията е лицето и гласът на кампанията, Ива Дойчинова.

 
 

Какви сексуални желания имат обвързаните хора

| от |

Проучване разкри, че повече от половината от обвързаните жени във Великобритания искат да правят секс с партньора си толкова често, колкото и в началото на връзката им, съобщи в. „Дейли експрес“.

В изследването на сайта „Ваучър коудс про“ бяха включени 2 383 души над 18-годишна възраст, които имат дългогодишни връзки.

Сред въпросите беше и този за какви аспекти от сексуалния си живот мъжете и жените спорят най-често с половинката си. Най-изтъкваната причина за спор беше недостатъчният секс (37 %). В класацията се наредиха още липсата на разнообразие в спалнята (34 %), партньорът е мързелив любовник (32 %), двамата харесват различни неща (20 %), партньорът иска да прави секс по-често (19 %). Последни в списъка са проблемите, свързани с размера на мъжкото достойнство, девствеността и фетишите (11 %).

Друг интересен факт е, че 68 % от двойките не използват секс играчки, като 38 % се задоволяват да разнообразят половия си живот със секси бельо. Почти половината (49 %) от запитаните изпращат свои голи снимки на любимия човек.

 
 

“Никой не може да слага Бейби в ъгъла”: 30 години „Мръсни танци“

| от |

  Думите: „Никой не може да слага Бейби в ъгъла“, казани от Патрик Суейзи с най-сериозната физиономия на света на самия финал на „Мръсни танци“, заковават cheesy диалога на тази романтична класика и пращат филма в стратосферата на гига успеха.

Тази година, точно на 21 август, „Мръсни танци“ прави 30 години от излизането си на голям екран. Разбира се, в родната страна той достига година или две по-късно под формата на нелегални VHS касети, които се предлагат в полулегални квартални видеотеки, където с лоша баба правите алъж-вериж, като все едно, вместо касети тя ви продава наркотици.

Бизнесът с нелегално кино, дублирано в нечие мазе, беше в апогей в началото на 90-те, а „Мръсни танци“ са били неговата перла, бъдете сигурни.

Филмът с Патрик Суейзи и Дженифър Грей е изтъркал повече видеоглави от всеки друг, разплакал е повече момичета, дори от „Наистина любов“ и има един от най-неостаряващите саундтраци на света. Колкото и тъпа да е голяма част от комерсиалната музика през 80-те, „Мръсни танци“ OST е нещо, което може да се слуша винаги.

И веднага си признайте – колко от вас са се опитвали да направят повдигането в края на танца? И колко от вас са успявали?

Днес, 30 години по-късно, нещата за „Мръсни танци“ изглеждат различно. Патрик Суейзи умира от рак на 57-годишна възраст, Дженифър Грей се подлага на множество пластични операции и не, че не изглежда добре, просто е с различно лице, филмът е номиниран само за един „Оскар“, при това за музика и нито един от целия му екип така и не успява да направи друга подобна класика.

Опит за римейк, нов прочит, нова версия, продължение и прочие вариации по темата „Мръсни танци“ е правен многократно и то без успех.

Втората част „Мръсни танци: Нощи в Хавана“ излиза през 2004-а. И освен Диего Луна в кръшен потен танц с Ромола Гарай, в него няма нищо друго за гледане. И не съществува нито един толкова ярък и да, култов момент, като множеството събрани в класиката със Суейзи и Грей.

През тази година телевизия ABC решава да направи нов римейк на филма, по повод 30 години от създаването му, и сътворява нещо, което много хора умишлено подминаха и по-добре. Както беше написал един критик: „Това, което гледаме е сюжета на „Мръсни танци“, но без повечето танци и без никаква емоция“. Всички прецакани да участват в римейка горчиво съжаляват сега, а най-доволна трябва да е Дженифър Грей, която въпреки уговорки и сделки, в крайна сметка отказва малката роля, която й предлагат вътре.

„Мръсни танци“ няма нищо кой знае какво в себе си. Сюжетът е плосък, персонажите са стереотипни, историята имитира симбиоза между тези на „Пепеляшка“ и „Грозното патенце“, и въпреки това никой не успява да повтори успеха му.

Може би, защото през 80-те нямаше толкова добро романтично кино, което, нека да кажем само – изобщо не е вярно, може би е поради факта, че филмовият мюзикъл започва своя нов втори живот… Никой не знае и може би, заради това, никой не успява да го повтори.

Днес тази cheesy класика е великолепното напомняне, че понякога само танци, емоции и един Патрик Суейзи стигат, за да направят един филм онова кино, което дори 30 години по-късно, може да ти докара повече кеф от всеки един модерен филм.

Така че, пуснете си „Time of my life“ и се насладете на невероятната, но работеща перфектно комбинация между Грей и Суейзи. Както би казала нечия баба: „Не правят такива филми вече“.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.