Работилница за корабчета

| от |

Остров Мадагаскар се слави не само с необичайната си фауна и флора, но и с една от най-удивителните и интересни работилници.

1395138677_f9928199ef31772f8c811a34be04e333

 

Тук може да си поръчате всякакви макети на кораби с музейно качество: от исторически платноходи до последните съвременни круизни лайнери.

1395138665_9991f03e0e7d6fbc2911479eea1e167c

В днешната фото-разходка ще видите майсторите и как работят те в техните малки си работилнички. Всичко се обработва ръчно, детализацията на макетите е стопроцентова. Размера е различен – от малки 20 см. яхти, до испански галеони с размери достигащи до цела 2 метра. Всички изделия се приготвят от специално розово дърво. Същата дървесина се използва за изработване на музикални инструменти.

1395138664_b02082a79c6f51f6e19dc5fbcbb184c2

Единственото неудобство е, когато си закупите някой по-едър модел на кораб и ще трябва да напускате остров Мадагаскар: нужно е да получите специално разрешение за транспорт на ценната розова дървесина и съответно да заплатите такса за това. Без такава хартийка, шансовете ви да си заминете с макета е равен на нула.

1395138662_1i3cc1f3cdc197421db061735e6774ba76

 
 

Работилница за корабчета

| от |

 Всеизвестен факт е, че обикновените хора не искат да бъдат част от войните и последствията от тях. Мъжете не отиват на фронта по свое желание и не копнеят да се убиват взаимно. И със сигурност нито една майка не би предпочела  изкуствено провокирания патриотизъм пред живота на детето си.

Още по-всеизвестен факт е, че обикновените хора страдат от всичко, което се случва след като дулата утихнат и градовете се превърнат в руини.

Петер Фехтер е един от милионите, които стават жертви на абсурдите на историята – най-престижната куртизанка на нашата планета.

1200px-Peter_Fechter
Петер Фехтер; Getty Images

Датата е 17 август 1962 г. Точно преди една година Берлин е разделен на две. Двама строителни работници (тухлари) ще преминават отвъд стената. Единият успява и се озовава от западната й страна, другият – не.

Всичко става случайно и не е планирано за този ден. Двете момчета са в обедна почивка, когато чуват гласове и, тръгвайки по следите им, се озовават в близост до стената. Хелмут (другото момче) се покатерва, но куршумите на милиционерите пронизват Петер в стомаха, докато е на върха на стената. От западната страна искат да помогнат, но не могат.

Тялото му пада от източната страна и остава там в продължение на 45 минути. Наоколо има хора, той вика за помощ, виковете постепенно преминават в стенания, докато накрая не утихват напълно. Никой не се притичва на помощ. Никой не може да се притече и да иска. Така е във времената на политкоректността и номенклатурата. Животът си е живот, но и дисидентът си е дисидент.

И тялото му е отнесено на рамото на милиоционерите като чувал с картофи.

Известно време след стрелбата тълпата започва да се увеличава и скоро хиляди жители крещят „убийци“ и „бандити“ в лицето на офицерите, стреляли по Петер. Органите на реда отвръщат със сълзотворен газ. Пазачите са наградени с медали.

35 години по-късно сестрата на Петер Фехтер повдига обвинения срещу пазачите. „Бях назначен да върша тази работа и всичко, което мога да кажа е, че съжалявам.“ казва единият от тях. „Какво друго мога да кажа освен, че съжалявам? Но вече не мога да променя нищо. Това се е случило.“ заявява другият. Разследването показва, че двамата общо са изстреляли 24 куршума.

3377d6a8-a3c6-4d16-8a3f-2f8fb2bb832a-1024x768
Пазачите отнасят тялото на Петер Фехтер; Getty Images

Една от първите жертви на Стената не умира в полето и в морето, а в самия град, който тя разделя. Пред всички. В сърцето на абсурда, който засяга цяла Европа. А белезите се виждат и днес – 27 години след рухването.

Това се случва преди 55 години. И никой не иска да е част от него, и всички съжаляват. И всички сме част от него. Кои доброволно, кои по стечение на обстоятелствата, кои като жертви, кои като победители…

 
 

Работилница за корабчета

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?

 
 

Работилница за корабчета

| от |

Много хора не се свенят да правят секс на открито. Традиционно предпочитаното място за „външни страсти“ е паркът, въпреки че на места подобно поведение е наказуемо. В представите на дамите обаче идеалната обстановка за целта е друга, пише в. „Дейли стар“.

Проучване, направено от Superdrug Online Doctor сред 1000 американци и 1000 европейци, е установило, че за участничките сред тях предпочитаното място за секс на открито е плажът. Дамите не крият, че морската обстановка им действа възбуждащо.

Във въжделенията си за интимност извън дома на второ място жените поставят парка, следван от съблекалнята. Изглежда височините също възбуждат представителките на нежния пол, тъй като на следващата позиция те поставят покрива на хотел или заведение.

Допитването показва още, че идеята за секс на открито е по-възбуждаща за мъжете, отколкото за жените – 57 процента срещу 44 процента

 
 

Работилница за корабчета

| от |

От последните проекти на българските строителни предприемачи става ясно, че върхът на архитектурата са небостъргачите: колкото по-високи, толкова по-яко.

Уви, закостенелите софиянци протестират и искат да продължават да си живеят в нелепите малки блокчета. Тъй като обаче градът трябва да върви към прогрес, ние измислихме няколко перфектни локации, на които трябва да се разположат небостъргачи и ги предлагаме на вниманието на инвеститори и предприемачи от напредничави строителни компании:

бул. Дондуков

В последно време хората не спряха да се дърлят да има ли по Дондуков павета или да няма. Разрешението на проблема е много просто: един небостъргач в непосредствена близост до Министерски съвет ще изкорени спора веднага. Няма булевард – няма проблем. Няма трафик – няма тежък трафик.

Зоологическата градина

Открай време е ясно, че зоологическата градина на София е декадентско място с грохнали слонове и кашлящи лъвове. Вместо да отглеждаме животни в клетки, които да стресират децата, по-добре теренът да се усвои порядъчно и на негово място да блесне стъклено-метална бизнес сграда с 98 етажа.  Ако се намираше в Париж, щеше да е по-висока от Айфеловата кула. Клетките с животни могат да бъдат вкарани в небостъргача за развлечение на служителите и живущите. Представете си само да имате възможността в обедната си почивка да нахраните пингвин с шиш-таук!

Южният парк

Южният парк е много голям. Софиянци не се нуждаем от такова голямо зелено пространство, което да обслужва интересите на кучета, деца и досадни велосипедисти. Много по-удачно ще е ако част от парка се заеме от небостъргач по нюйоркски тертип. Представете си само колко ще струва квадратния метър в жилищна сграда в сърцето на парка. Ще привлечем чужденци, които ще искат да живеят там и София най-сетне ще стане космополитен град.

Градинката Кристал

Това свърталище на наркомани с долнопробен бар и стърчаща каменна глава на отдавна умрял политик загрозява столицата и ни кара да се замислим има ли изобщо нужда от такива места в града ни. Далеч по-целесъобразно би било и там да има небостъргач. На върха му може да се обособи елитен фитнес център, от който трениращите за по 100лв. на час да могат да наблюдават Руската църква докато въртят велоергометъра.

Драгалевският манастир

Църкви и манастири си имаме достатъчно. Небостъргачи – не. Какво по-хубаво от 101-етажна бизнес сграда в подножието на Витоша? Работещите там ще имат уникалната възможност през обедната почивка да се качват с Драгалевския лифт до Голи връх и да имат досег до природата, обядвайки сирене и домати на одеяло върху тревата.

На мястото на Шестоъгълния петох*йник

След дълги обществени дебати и скандали паметникът „1300 години България“ бе съборен. На негово място зее противна дупка, която няма да направи добро впечатление на посетителите по време на българското председателство на съвета на ЕС. Ако обаче успеем да вдигнем небостъргач до втората половина на 2018г. ще направим добро впечатление на чужденците. А представете си само колко ще е идейно небостъргачът да е във формата на бившия паметник?

*Текстът е написан с ирония. Смятаме, че високото строителство има своето място в големите градове на съответно подходящите за това инфраструктурно места. И със сигурност не извън тях.