Проектът „Млад Чирак“ на Сдружение Ре-Акт дава шанс за работа на деца от институции

| от |

През тази учебна година Сдружение Ре-Акт стартира нов проект за професионално обучение на младежи от ВУИ „Ангел Узунов“ в Ракитово. Благодарение на проекта юношите с противообществени прояви ще имат възможност да получат професия и да се реализират след напускане на институцията. Плановете на сдружението са да обучат поне десет души на дърводелство, като на най-добрите от тях е осигурен стаж в дървопреработващи фирми в района на Ракитово и Велинград.

Mlad_chirak_1

Проектът се осъществява благодарение на финансовата подкрепа на Фондация „Помощ за благотворителността в България“ по нейната програма „Старт ъп – подкрепа за млади хора в неравностойно положение за трудова реализация”

Mlad_chirak_2

Десетима младежи, избрани след специализиран подбор, ще бъдат обучавани от доброволците и професионалисти, като в края на обучението най-добре представилите се ще бъдат настанени на временни работни места. Вече две фирми от района са проявили интерес и ще участват в проекта, като очакванията на организаторите са и други предприятия да станат партньори в стажантската програма.

Mlad_chirak_3

Любен Георгиев от Сдружение Ре-Акт споделя: „Това е втората година от нашите усилия в дома в Ракитово. През миналата година успешно приключихме проекта „Практически умения за устойчиви постижения“ и обучавахме децата на приложни изкуства, ремонт на велосипеди, кулинария, социални умения. Нашият опит показва, че основната им липса е контакта с външния свят и липсата на бъдеще. С този проект ще успеем да им докажем, че това, което ги е довело в интерната е преодолимо и те могат сами да се грижат за себе си, да получат професия и да се развиват, ще им позволим отново да мечтаят“

Mlad_chirak_4

Възпитателно-учебен интернат „Ангел Узунов“ се намира в отдалечения град Ракитово и е специализирана институция за момчета от 7 до 18 годишна възраст с криминални прояви. В момента в интерната пребивават около 60 момчета. Повечето от тях идват от социално слаби семейства или Домове за деца, лишени от родителски грижи. Голяма част изостават във формалното и стандартно за България основно и средно образование, въпреки грижите на персонала на интерната. Така те не могат да вземат участие в курсове за професионална квалификация. Те вече носят клеймото на хора, пребивавали в „институция“, заедно с много от негативите, произтичащи от това – липса на вътрешна мотивация за развитие, визия за бъдещето си и реална преценка за живота си след напускане на интерната.

 
 

Защо американците пишат датите по този начин?

| от chronicle.bg |

В САЩ форматът на изписване на датите започва с месеца, после деня и накрая годината. Тази подредба е доста любопитна и неразбираема за останалата част от света, където йерархията е ден/месец/година. В някои държави като Китай, Корея и Иран, този ред дори е наобратно – година/месец/ден.

В крайна сметка никой не знае защо американците слагат първо месеца. Една хипотеза е, че сравнително често най-важно е да се знае първо месеца, за да се изгради контекст. За нея обаче няма особено силни доказателства. Допълнително объркване внасят честите случаи, в които в един и същ документ авторът изписва датите и по двата начина – американския и стандартния.

Освен да спекулираме с различни версии и причини, не можем да направим много, но поне знаем със сигурност, че това изписване се използва в САЩ, откакто въобще има САЩ.

500px-US-original-Declaration-1776

Един от най-ранните документи, където можем да видим американския начин на датоизписване, е самата Декларация за независимост на Съединените американски щати. Върху нея ясно се вижда „Юли 4, 1776“. Основателите на новата държава са били фенове на този формат, защото можем да го видим и на редица други документи от онова време, включително и на Конституцията, подписана от 38 делегати на „Септември 17, 1787“.

Световният модел обаче също се среща в документи от това време. Въпреки това, до последната четвърт на 19 век Марк Твен предпочита да изписва първо месеца в датата, както и журналистите, отразили потъването на Титник.

Така, бавно, малко по малко, до втората половина на 20 век този метод става стандартен за държавата.

 
 

Какво празнуват българските лекари?

| от |

„Лош лекар“ е като „дебел пилот“ или „стриптийзьорка с целулит“. Някак не върви. Всички професии носят стереотипите си , но при лекарите е най-страшно. Не помня някой да е вдигнал шум до Бога за това, че пилотът е приземил самолета така че всички пътници са се сдобили със синини на задниците. Напротив, хората си отдъхват, потъркват натъртените части и пляскат от благодарност, че самолетът все пак се е приземил.

Никой не тръгва да оспорва решението на пилота да дрънне самолета на пистата по-грубовато, може би защото никой не разбира от пилотската професия. А може би защото в Google има доста повече отговори на въпроса „Какво да си набутам в носа при остра хрема?“, отколкото на въпроса „Как да приземя самолет гладко?“

В лекарския кабинет нещата стоят другояче. Никой не ръкопляска, а хората си тръгват сърдити и със заплахи, че „‘ще се обадят в здравната каса“, ако лекарят не им се е усмихнал на влизане, ако не е изслушал оплакванията им от 1968г. насам, или ако не им е казал, че няма нужда да плащат, защото, нали, са здравно осигурени. Тоест – всичко им се полага безплатно.

С диагнозите и терапиите нещата тотално излизат извън контрол. От висотата на интернет форумите, фейсбук групите, прочетеното в „Журнал за жената“ и чутото в „На кафе“, пациентите масово оспорват решенията на лекарите. Те са винаги в бойна готовност да напишат в социалните мрежи, че „Докторката ми изписа антибиотик, но аз, РАЗБИРА СЕ, няма да го пия. Кажете нещо друго, с което мога да оправя двустранна си пневмония“.

Разбира се, е нормално хората да бъдат свръхизискващи към лекарите. Все пак онези държат в ръцете си здравето и живота им. Както и, впрочем, пилотите.

Българските лекари, тези ненавистни пешки на фармацевтичната мафия, тези презряни служители на общественото здраве, днес имат професионален празник. Въпросът е обаче, има ли какво да празнуват?

Може би финансовата си благосъстоятелност. Да, ама като изключим една шепа известни лекари, които се появяват по билбордовете, кориците на списанията и ТВ предаванията, заедно с още няколко мастити гинеколози и пластични хирурзи, повечето лекари у нас не карат Maserati и не живеят в позлатени палати в бароков стил. Самите факти, че в лекарските среди има корупция и че младите медици бягат от България като от остро заразна венерическа болест на жизнения стандарт, говорят, че едва ли лекарите ни празнуват материалното си благополучие.

Може би празнуват благодарността на пациентите. Ако се разровите малко в социалните мрежи обаче, или поседите за няколко часа в лекарски кабинет, ще видите, че не е и това. Свидната родна всезнайковщина, съчетана с хистеричното „търсене на права“, което избуя сред останките от социализма и с невротичното изискване за „добро обслужване“ в лечебните заведения, направо забиха в земята онези единици хора, които изпитват и изразяват признателност към лекари, от които са получили помощ.

Черните овце в съсловието, които искат подкупи, за да отпуснат направление, назначават излишни оперативни интервенции, за да вземат пари от клинични пътеки, забравят в коремите на пациентите инструменти с размера на градински лопати, и крещят на родилки с 10см разкритие, също не помагат. Нито помагат медиите, които хващат случаите с въпросните черни овце, напудрят ги е възмутени коментари и псевдоекспертни оценки, и ги раздухват максимално, така че да не остане никакво съмнение, че доверието между лекар и пациент е остаряло понятие, което трябва да се смаже в прахта.

Добре де, все нещо трябва да празнуват. Все пак са избрали да лекуват хора, вместо да станат регионални мениджъри на малка фирма за производство на плюшени калъфи за смартфон. Ако не са парите и пациентската благодарност, вероятно е самото удоволствие от работата.

Колкото и странно да звучи, че някой може да изпитва удовлетворение от гледането на големи, черни бенки под лупа или от смяната на катетър, много лекари наистина обичат самото естество на работата си.

Ако си смазан обаче от една система, която е превърнала работата ти в ежедневна борба с административни чудовища, недоволни пациенти и неудовлетворително заплащане, смяната на катетри не е достатъчна, за да те накара да обичаш професията си. И ставаш отегчен и ядосан.

Което е съвсем ОК за регионалните мениджъри, но никак не е приемливо за лекарите. Както, впрочем, и за пилотите.

 
 

Риана иска от Дейвид Копърфийлд да й върне… девствеността

| от chronicle.bg |

Дейвид Копърфийлд е легендарен магьосник, но не сме сигурно дали дори той може да се справи с една от последните задачи, за които бе помолен.

Световно известният фокусник бе помолен да… върне девствеността на Риана.

„Не се шегувам. Мога да те направя да изчезнеш и да се появиш навсякъде по света. Къде би искала да отидеш и защо?“, казва Копърфийлд на карибската певица.

В интервю за женското списание Elle пък Риана споделя нетрадиционното местоположение, на което е поискала да се пренесе.

„10 минути преди да загубя девствеността си… Ще чакам да изпълниш обещанието си, хаха…“

Най-добрият опит на Копърфийлд с „номера“, доколкото сме запознати ние, се появи в Twitter от официалния профил на магьосника.

 
 

Отличиха Фолкер Шльондорф със „Синелибри” за цялостен принос

| от chronicle.bg |

На режисьора Фолкер Шльондорф бе връчена наградата за цялостен принос към киното и литературата заради огромната вътрешна енергия, интелигентност и страст, с които одухотворява и пренася на екран едни от най-значимите литературни персонажи на всички времена.

Значими творби на писатели като Макс Фриш, Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Роберт Музил, Маргарет Атууд и Марсел Пруст живеят втори живот благодарение на неговата продуктивна и неизтощима фантазия, се казва в мотивите за връчване на наградата.

Известният с фразата „Киното е светлина, сянка, движение“ режисьор е сред най-изтъкнатите фигури на европейското кино, спряган като един от основоположниците на „новата вълна” в немската кинематография. Любовта му към литературната класика ражда знакови адаптации на голям екран като „Тенекиеният барабан”, „Изгубената чест на Катарина Блум”, „Хомо Фабер”, „Горски цар”.

Шльондорф дойде в България, за да се срещне с българската публика и да види панорамата на свои филми в рамките на „Синелибри” 2017. Три великолепни екранизации под негова режисура можем да гледаме до края на фестивала: „Историята на прислужницата“ по дистопичното произведение на Маргарет Атууд, „Хомо Фабер“ по емблематичния роман на Макс Фриш и „Една любов на Суан“ по монументалната творба „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст.