Приказки оживяват в магически снимки

| от |

Руска фотографка пресъздава няколко известни приказки със страхотна фотосесия.

 
 

Колите, с които Cadillac стана на 110 години

| от |

Нищо не е вечно. GM приключи с Oldsmobile, Pontiac, Saturn и Hummer, но Cadillac някак си тихомълком успя да се задържи. А днес, на 22 август, марката става на 110 години.

Това са 110 години, изпълнени със запомнящи се коли, лоши коли и посредствени коли. Но не са само едните или само другите (или само третите), от които историята и имиджа на една марка се определя. Тя се определя от всички заедно и затова в днешната ни галерия сме събрали най-добрите, най-лошите и един Cadillac, които е най-добрия!

И това са автомобили в продукция. Не броим концептуални коли, спешъли, президентски лимузини или папамобили.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

Жирафи и носорози тичаха в зоопарк в САЩ по време на затъмнението

| от |

Щурците и други животни станаха по-шумни, когато в зоопарка в Нашвил стана тъмно, но когато настъпи пълното слънчево затъмнение, хората заглушиха животните с ръкопляскания, охкания и ахкания по време на рядкото природно явление.

Истинското „шоу“ обаче настъпи, когато светлината се появи отново. Два млади жирафа – Мази, на 6 месеца, и Наша, на 3 месеца, започнаха да тичат в кръг пред изумените очи на посетителите. Малко по-нататък носорозите демонстрираха най-добрата си имитация на тичане, втурвайки се към своя кът в тъмното.

Посетители бяха силно изненадани да видят носорозите да тичат и споделиха, че тези животни са били най-объркани от слънчевото затъмнение.

Пътниците на круизния кораб „Оазисът на моретата“ пък наблюдаваха явлението, докато уелската певица Бони Тейлър изпълняваше своя хит „Total Eclipse of the Heart“.

Баладата й от 1983 г., посветена на „сърдечно затъмнение“, се радва на особена популярност при подобни астрономически събития. От Spotify съобщих, че търсенето на песента се е увеличило с 2859 процента в САЩ и с 827 процента в целия свят през последните две седмици.

Бони Тейлър пя в компанията на групата DNCE, част от която е бившият изпълнител от „Джонас брадърс“ Джо Джонас.

Круизният кораб „Оазисът на моретата“ потегли в неделя за Карибите, за да съвпадне с времетраенето на слънчевото затъмнение – 2 минути и 40 секунди. Пълното слънчево можеше да се наблюдава само от тясна ивица в морето.

 
 

Как правилно да се манипулира поведението на другите

| от |

За да промени човек поведението си към по-добро, е необходимо да му се дава положителен пример, установиха британски и австралийски учени, цитирани от Нюзру.

Неодобрението поражда негативни реакции и може да накара хората да правят точно обратното на желаното.

Учените от университета на Ексeтър и на Куинсланд анализирали данните от три изследвания, в които са участвали 221 доброволци. На някои от тях са показвани постери, на които пишело, че 70 процента от връстниците им не одобряват пиенето на алкохол на екс, и други с текст, че 65 процента не правят така, когато излизат вечер. След това участниците са попълвали анкетни карти.

Твърдението, че другите не одобряват бързото обръщане на чашките е подтиквало доброволците да пият по този начин. Информацията, че другите не пият на екс, е снижила риска от подобно поведение, показаха резултатите.