Португалският упадък

| от |

В никоя друга южноевропейска страна минималната заплата не е толкова ниска, колкото в Португалия. Икономическата криза усложнява допълнително ситуацията на трудовия пазар. Мнозина португалци едва свързват двата края, предава Дойче веле.

portugal

„Работя в зъболекарски кабинет и върша там какво ли не – разговарям с пациенти по телефона, записвам часове за посещения, чистя кабинета, помагам при изработването на гипсовите отливки за протези – аз съм момиче за всичко, само дето получавам минимална работна заплата. Това си е чиста подигравка“, казва 34-годишната Патрисия Кастро. Минималната работна заплата в Португалия е 485 евро – или около три евро на час. За скъпотията в град като Лисабон това е твърде малко. Там разходите за живот са по-високи, отколкото в испанската столица Мадрид например. Само че минималната заплата в Испания е по-висока от португалската.

„Заплатата не ми стига за нищо. Майка ми също ме подпомага всеки месец, но въпреки това едва успявам да свържа двата края. Нямам пари за разговори по мобилния телефон, нито за съвсем елементарни покупки“, разказва още Патрисия, която е квалифицирана висшистка, а не може да си позволи дори малко жилище под наем. 34-годишната португалка е завършила туризъм и е специализирала мениджмънт.

Когато преди два месеца пристигнала от Северна Португалия в Лисабон, кандидатствала за работа на повече от 100 места, само че не получила нито един отговор. В зъболекарския кабинет работи по 45 – 50 часа седмично. Там обаче извънредните часове не ѝ се заплащат. Ако пък реши да се оплаче, шефът ѝ неизменно отговаря: „Щом си недоволна, тръгвай си – има толкова много хора, които са готови да вършат тази работа.“

Масова безработица и ниски доходи

Мнозина португалци споделят нейната съдба. През последните седем години броят на хората с минимални доходи се е увеличил трикратно. Една от причините за това развитие е фактът, че много висококвалифицирани млади хора не намират добре платена работа и са принудени да се захванат с каквото и да е, за да не останат без доход. На всичкото отгоре някои експерти от чужбина, включително от МВФ и ЕЦБ, настояват за нови намаления на заплатите в Португалия, за да се повиши международната конкурентоспособност на страната.

Патрисия Кастро не проявява разбиране за подобни идеи. От нейна гледна точка има нужда от точно обратното. Минималната заплата е била увеличавана за последен път преди около три години – при това само с 10 евро. „Това е направо обидно“, казва Патрисия и добавя: „Минималната работна заплата трябва да се увеличи до ниво, което би позволило на хора като мен да живеят прилично. Би трябвало да съм в състояние да си купувам поне нещата от първа необходимост, без да търся финансова помощ от родителите ми.“

 
 

„Довереникът на кралицата“: абсурдната Викторианска Англия и чистото приятелство

| от |

„Този филм е базиран на реални събития… почти“. С този надпис започва филмът на Стивън Фреърс, „Довереникът на кралицата“.

За маниаците на тема историческа точност този филм не е препоръчителен. Още в началото сте предупредени, че няма да разберете къде се преплитат фикция и реалност. Ако гледате със сетивата си обаче, след първия половин час изобщо няма да ви интересува къде се намира въпросната точка. „Реално“ и „измислено“ нямат значение в този филм. Стопроцентовата истина няма място във филм с Джуди Денч – за това си има документално кино.

Официалната премиера на „Довереникът на кралицата“ беше на 3 септември на кинофестивала във Венеция, където лентата беше посрещната от противоречиви отзиви. Истина е, че поредният скок на Фреърс към историите на британската монархия, не надскача летвата, поставена от „Кралицата“, „Филомена“, да не говорим за „Опасни връзки“. Но не това е важното – този филм сам по себе си е изключителен. Нямат смисъл и критиките към изобразяването на колониите и отношението на кралицата към въпроса с Индия. Сред основните упреци беше именно образът на Виктория като мил, състрадателен владетел на Индия, когато в реалността под нейното управление Индия насилствено става Британска колония. Но отново повтаряме – за това си има документално кино и всички желаещи реално представяне на картината могат да се насочат към него.

Историята е базирана на романа на романа на Шрабани Басу  за кралица Виктория. Действието започва през 1887 г. Възрастната кралица празнува своя златен юбилей и по време на едно от честванията получава малък подарък от индиецът Абдул Карим. Срещите между тях зачестяват и скоро той става неин приятел, син, брат, баща, учител – всичко. Той е глътката свеж въздух, която влиза в балона пълен с райски газ – елементът реалност, който липсва в кралския двор, пълен с клоуни. Той е истинският живот, който монархът иска да опознае. Сами по себе си, персонажите, извървяващи този път, са плътни до степен, в която изчерпват нуждата от достоверност.

Онова, което няма да намерите в документалното кино (а тук го има) е по-ценно от всяко достоверно изобразяване на нещата. Да оставим настрана Виктория, Абдул и цялата им биография. Всяка монета има две страни. Всяка Кралица има две лица. Това на стабилния монарх, който крепи химерната институция с целия си абсурден антураж от слуги и придворни, и това на обикновената възрастна жена, която е загубила всичките си близки хора и търси онази утеха, за която всеки възрастен копнее. В това отношение образът на кралица Виктория е повече от реален и не се различава от този на всяка възрастна жена по света.

Стивън Фриърс (режисура) и Лий Хол (сценарий) заслужават адмирации за две неща – може би двете най-труднопостижими в киното – създаването на живи герои, и автентична атмосфера. Лентата е скок в края на XIX век. Викторианска Англия – аристокрацията е във възхода си и ще минат поне още 30 години докато влиянието й отслабне. Чели сме затова в романите и пиесите на Оскар Уайлд. Там е смешно – тук абсурдът е явен и дори леките комични моменти, на които публиката се смее, не могат да го прикрият. Изображението на кралския двор и нравите на висшето общество са реални и показват на какво се крепи цялата британска монархия и британска империя. Фалш. Неадекватни аргументи като цвят на кожата, пол и онова желязно „Не е прието“. Просто не е прието.

И разбира се – Джуди Денч! Очаквано и все пак възхитително. Актрисата повтаря успеха си след „Госпожица Браун“ (където също играе кралица Виктория) и дава изпълнение достойно за Оскар. До голяма степен филмът дължи блясъка си на нея. Както казва Робин Уилямс, когато й връчва Оскара за „Влюбеният Шекспир“, There is nothing like a Dame. Али Фазал е другото добро попълнение – той е в ролята на Абдул Карим. Останалата част от състава върши отлично работата си за създаването на гореспоменатата викторианска атмосфера. Тя разбира се е допълнена от костюмите и декора – и двете също достойни за Оскар.

„Довереникът на кралицата“ е от филмите, на които симпатизираш. От онези, които не печелят милиони, не правят революции, не са зрелищни, обективно се нареждат някъде в средата на скалата. Това е интимен филм за приятелството между двама души, които имат нужда един от друг. Приятелството в една от различните му форми. Напук на предразсъдъците и ограниченията на епохата. Приятелството, от което всеки, независимо дали е възрастна кралица или млад просяк, има нужда. Всичко това, през режисурата на Фриърс, сценария на Хол, играта на Джуди Денч и Али Фазал носи интимността, която ни кара да емпатираме. И в крайна сметка „обективното“ някак губи влиянието си.

„Довереникът на кралицата“ излиза в България на 29 септември.

 
 

Донатела Версаче почете Джани на Седмицата на модата в Милано

| от |

В третия ден от Седмицата на модата в Милано италианската дизайнерка Донатела Версаче почете 20-годишнината от убийството на брат си Джани Версаче със звездно шоу, предадоха Франс прес и Асошиейтед прес.

Почерпила вдъхновение от модното наследство на брат си и същевременно останала вярна на собствения си стил, Донатела Версаче изпрати на модния подиум представителките на новото поколение манекенки, които според нея излъчват необходимата увереност – сестрите Джиджи и Бела Хадид, Кендъл Дженър и Кая Гербер, дъщерята на супермодела Синди Крофорд. Гвоздеят на шоуто обаче беше неговият изненадващ финал – след последното вдигане на завесата за почетната обиколка на Донатела Версаче към нея се присъединиха супермоделите, за чиято шеметна кариера на модните подиуми принос има Джани Версаче – Карла Бруни, Клаудия Шифър, Наоми Кембъл, Синди Крофорд и Хелена Кристенсен, до една облечени в златисти рокли и приветствани бурно от публиката.

„Шоуто беше за него – от началото до самия край“, сподели Донатела Версаче с репортерите зад сцената.

 
 

Гари Олдман се е оженил за пети път

| от |

Актьорът Гари Олдман се е оженил дискретно за пети път за писателката и изкуствоведка Жизел Шмит в Лос Анджелис преди няколко седмици, съобщи в. „Дейли мейл“.

Двамата са се сближили, след като Гари Олдман се е разделил с четвъртата си съпруга, певицата и актриса Алекс Идънбъро. Те се разведоха през 2015 г. след седемгодишен брак.

Гари Олдман премина заедно с Жизел Шмит по червения килим на кинофестивала в Торонто, където беше представен новият му филм „Най-мрачният час“, в който той е в ролята на Чърчил. Двамата вече са били съпруг и съпруга.

Гари Олдман е на 59 години. Първият му брак с актрисата Лесли Менвил продължава само две години до 1989 г. Втората му съпруга е Ума Търман. Третата е фотографката Доня Фиорентино. Актьорът има трима сина на възраст от 28 до 18 години от първата и третата си съпруга.

Сватбата е била в лосанджелиския дом на Дъг Урбански, мениджър на актьора.
Гари Олдман е казвал, че не се гордее с броя на браковете, но се надява да се учи от миналото.

 
 

„Kingsman: Златният век“ оглави бокс-офис класацията на Северна Америка

| от |

Шпионската комедия „Kingsman: Златният век“ измести хоръра „То“ от първото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с приходи от 39 милиона щатски долара, съобщиха световните информационни агенции.

В продължението на филма от 2015 г. на режисьора Матю Вон отново участват звездите Тейрън Еджъртън и Колин Фърт, като към тях се присъединяват Чанинг Тейтъм, Холи Бери, Джулиан Мур, Джеф Бриджис. Филмът е направен повече за публиката, отколкото за кинокритиците.

„То“ продължава да събира голяма публика. Приходите от филма по творбата на Стивън Кинг през уикенда са 30 милиона долара. Така той стана най-печелившият хорър на всички времена, ако не се отчита инфлацията – общо 266,3 милиона долара . През 1973 г. „Екзорсистът“ спечели 232,9 милиона долара в Северна Америка. Ако се вземе предвид инфлацията, сумата ще се равнява на 1 милиард долара през 2017 г.

„Lego Ninjago: Филмът“ дебютира с приходи от 21,1 милиона и зае третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка. На четвърто е „Американски убиец“ с 6,3 милиона долара, следван от „Всички мои мъже“ с 3,3 милиона долара. На шесто място също с 3,3 милиона долара е психотрилърът „Майка“ на Дарън Аронофски с Дженифър Лорънс, който не успя да привлече зрителския интерес и през втората си седмица по екраните.