Получаваме света, който заслужаваме

| от |

Вторият сезон на „Истински детектив“ свърши преди 10 дни и предизвика смесени коментари… Защо? Защото според много не оправда очакванията на феновете.

Денят е 22 юни, понеделник, часът е някъде към 19 ч., а аз съм на покрива на Мол Сердика, заедно с много други хора, тъй като HBO  България са организирали автокино. Поводът е важен – започва вторият сезон на „Истински детектив“. Всички го очакват с нетърпение. Аз попадам в един Ford с двама непознати мъж и жена, които не спират да дрънкат, но всичко се оправя, след като мрачната „Nevermind“ на Ленард Коен започва да звучи от радиото и съответно на екрана вече тече шапката на новия сезон.

Признавам си веднага – първият епизод ме остави крайно недоволна. Помня, че се почувствах излъгана, прецакана и какво ли още не от Ник Пизолато. Очаквах нещо, а в крайна сметка получих объркан сюжет, дълги сцени, много крупни планове, странни реплики и минимално действие. Но бях една от малкото, които казаха твърдо, че това не е онова, което съм очаквала и съм доста разочарована. Помня една приятелка тогава каза, че до средата не е можела дори да схване сюжета. Тя беше другата, която беше посрещната с коментарите: „Еееее, ама много си гадна“.

В крайна сметка седмица и половина след финала на „Истински детектив 2“ решавам да го изгледам целия. Интернет е залят от лоши ревюта на сезона, Entertainment Weekly го нарича: „един от най-слабите сериали на лятото“, а разни хора във фейсбук, който напоследък явно е мерител за всичко, непрекъснато казват как този сезон е 10, 20, 30, N-брой пъти по-слаб от първия.

Първо, това изобщо не е най-слабият сериал на лятото, просто защото е много нива над обикновената телевизия, която някои удобно са решили да забравят и която доскоро ни заливаше отвсякъде. Не мога да сравня първи с втори сезон, просто защото за мен те са два различни сериала обединени единствено под общо име. Те нямат никакви допирни точки и нямат за цел да имат.

Макар началото на „Истински детектив“ да беше бавно и странно, сериалът продължи с приличен темпоритъм и нормален сюжет. Кримката, която иначе би донесла само по-ниска оценка за качеството му, беше подплатена със сюжетни линии с мафиоти, подкупни бизнесмени, министри, шефове на полицията и прочие. Секс, цици, псувни, думата fuck на всеки няколко минути, свирки (на Тейлър Кич и Винс Вон по-точно) и една оргия с порноактриси, на която Рейчъл Макадамс присъства, допълниха цветното действие.

За съжаление за Ник Пизолато, а може би и за нас, зрителите, това не направи сезона на „Истински детектив“ по-ясен и стегнат. Сюжетната линия – убийството на държавен служител, който работи с местен мафиот и участва в схема за закупуването на умишлено поевтинена земя, която едни богати хора да си разпределят – става толкова объркана в един момент, заради хилядите държавни служители и „мръсни“ шефове, полицаи и предприемачи, че накрая на никой не му пука кой е убиецът и защо всичко това се е случило. Но дори и да ти пука, трудно разбираш какво, по дяволите, се случва на финала.

Може би заради критиката, която отнесе за липсата на силни и независими женски персонажи в първи сезон, Ник Пизолато този път решава да вкара цели два такива, уви, доста еднотипни сами по себе си и стандартни – смели, секси, безстрашни, които в един момент започват да те дразнят, въпреки прекрасното изпълнение на Рейчъл Макадамс. Заради същата критика Пизолато очевидно се е отнесъл, защото финалът на целия сезон е толкова bitter sweet и предвидим, все едно го е писала жена. Жените, за съжаление, обичат да вкарват елемента на мелодрамата във всяко нещо, за което пишат. На повечето им се получава добре. Но това не важи за мъжете, които го правят.

Едно от най-хубавите неща за мен обаче, бяха изпълненията на Тейлър Кич и Винс Вон, за когото много хора бяха скептични. Но мафиотът му Франк Симиън е сдържан, зъл, на ръба да бъде клише за мафиот, но изпълнението на Вон го изкарва от там. Същото важи и за Кич, който за мен беше най-доброто попадение на този сезон. От първата свирка, която приятелката му прави, до последния му момент на екран, Кич е мрачен и праволинеен персонаж, който знае какво иска и какво трябва да направи, за да го получи. Не искам да подценявам Колин Фарел, който за мен играеше пародия на човек. Той е онзи тип американци, за които само слушаме, но не вярваме, че съществуват в действителност. Но те са там някъде из Калифорния и Тексас. И макар Фарел да е ирландец, което грам не му личи тук, и да звучи на моменти като картонен човек във филм, той е толкова истински и достоверен в своя свят и в своята малката мрачна вселена на „Истински детектив“, колко е възможно.

Рейчъл Макадамс е може би най-прецакана. Тя е стандартната жена полицай, която сме гледали хиляди пъти във всевъзможни сериали, като в този случай просто има малко по-мрачно минало. Но макар Макадамс да е прекрасна сама по себе си, това не може да спаси персонажа й от клишето, в което се превръща, особено във финалните кадри. Същото важи и за британката Кели Райли, която играе жената до силния Франк Симиън.

Ако има нещо, което Пизолато прави добре обаче, то това е да създаде наистина мрачна среда, да събере най-лошото в света и човека, и да ти го изплюе в лицето. Да ти покаже гнусната, гадна страна на света, за да ти каже, че „да, тя съществува и е тук, за да те ухапе за гъза, ако не внимаваш“. Пизолато ти показва, че гадният свят същестува и независимо какво правиш, това никога няма да се промени. Независимо колко хора умрат и колко хора се жертват доброволно… Защото, както е станало ясно, доброто отдавна не побеждава злото. Това беше изведено донякъде в първи сезон на „Истински детектив“, но тук, в сезон 2, то е още по-силно, по-ярко – свети от всеки кадър и ти се бута нагло в лицето.

Голяма част от негодуването срещу втория сезон на „Истински детектив“ е липсата на хепи енд, който въпреки всичко, беше направен в първи сезон и странно за този тип жанр, не подразни никого. Хората дори го очакваха с облекчение. Тук, на финала става ясно, че независимо кой е убиецът и кой е бил убит, независимо кой е корумпиран и кой не, нищо в гадния свят няма да се промени. Има една реплика, когато Рейчъл Макадамс казва на едно от момичетата, които проституират сред богаташите, че не всичко е чукане. И тогава тя я поглежда, като че ли е обезумяла и й отговаря просто: „Ето тук грешиш. Всичко е заради чукането.“

Втори сезон на „Истински детектив“ е сезонът, който ти казва, че доброто никога няма да победи злото. Жените винаги ще са третирани като обекти, а не като хора, и че гнусотията ходи предимно по хората. Ето това ми хареса на мен. Безнадежността на действителността. А дали сюжетът е объркан и оплескан? Може да се обзаложите. Финалът е скапан, за да не се обидят критиците и феминистите, но пък Вон, Кич и Фарел правят преглъщането на това по-лесно.

За финал ще кажа само, че за мен най-доброто нещо в сериала е великолепният саундтрак. От песента от шапката на Ленард Коен до мрачните акорди на Лера Лин, която пее в бара на Франк Симиън,  музиката е на най-високо ниво.

 

Снимки: HBO

 
 

Doctor Who е жена? И къде да я гледате, преди да я гледате в шоуто

| от |

Това ли е началото на края, в което красивите мъже със секси акцент в киното и телевизията ще бъдат заместени от еквивалентни им жени, които ще правят нещата почти като тях, ама не точно? Това е въпросът, който всеки нормален фен на Doctor Who си задава в последната една седмица, след като беше обявено, че 13-тият Доктор ще бъде жена. Първата в историята на най-дълго излъчваното британско шоу.

Защо това е нужно? Никой не знае. Дали това е добро? Отново ще получите същия отговор.

Половата подмяна на персонажи започна още от новата версия на „Ловци на духове“, мина през „Бандата на Оушън“ и финишира на малкия британски екран. И да, това е едва началото! То би било добро и интересно като промяна, ако не носеше в себе си дъх на самоцелност и претенция, каквото лъщи и мирише, така както миришат неприятните парфюми.

Нуждата от равенство и тъжна безполовост се влива в така наречения ентъртеймънт, с бавни, но сигурни крачки.

Някои хора и фенове реагираха остро на появата на младата британка Джоди Уитакър в ролята на 13-тия Доктор в Doctor Who. Някои бяха шокирани, а онези възпяващи равенство, безсексие и безполовост, провъзгласиха британците за откриватели на топлата телевизионна вода.

Истината е, че избирането на женски образ, който да замести мъжки във вселената на Doctor Who e нещо, което е правено вече, при това успешно и феновете го знаят. Най-големият архи-злодей и нечовешки копелдак Мастъра беше мъж дълги години, преди в неговите обувки да влезе подлата Миси (в ролята чудесната шотландка Мишел Гомез).

Телевизията познава и други такива промени – Уотсън стана жена, както и Мориарти. Благодарим, за което NBC!  Но истината е, че на екип на Elementary им се получи добре. Не блестящо, но прилично. Което най-вероятно се дължи най-вече на Луси Лиу и Натали Дормър, които влизат в ролите.

Но да се върнем на Doctor Who. За първи път от близо 60-годишната история шоуто си позволява да промени пола на основния си персонаж. То е правило всякакви глупости – някои успешни, други не – и е доказало, че нищо не е в състояние да го спре.

Новият Доктор бележи и появата на нов шоурънър в редиците на сериала. Стивън Мофат, който водеше сценарния екип от няколко години насам, поел щафетата но Ръсел Т. Дейвис, изпява лебедовата си песен на финала на тази година. С оттеглянето на 12-тия Доктор и Питър Капалди в ролята му, Мофат дава капитанското място на сценариста Крис Чибнал. Именно тогава Джоди Уитакър официално влиза в обувките и ТАРДИС-а на Доктора.

След нова година Doctor Who ще бъде направо чисто нов, както се случи преди време, когато Мат Смит пое ролята от Дейвид Тенант. Всяка регенерация на Доктора е трудна за зрителите и феновете, а някак вярваме, че тази специално ще бъде най-хард. Още не знаем дали идеята жена да бъде Доктора е добра, но знаем, че леко ни плаши.

Самата Джоди Уитакър е приятно момиче, което прави големите си крачки към по-комерсиалното кино. И докато я чакаме като Доктора, в галерията горе може да видите няколко нейни роли, които й се получават добре.

 
 

Досиетата CHR: Актрисата Шанън Ричардсън и писмата й с рицин

| от chronicle.bg |

„Това писмо е нищо в сравнение с това, което ви готвя, господин Президент. Ще трябва да убиете мен и семейството ми преди да се доберете до оръжията ми. Всеки, който приближи до къщата ми, ще бъде застрелян право в лицето.“

Годината е 2013-та а получателят на съобщението е не кой да е, а президентът на САЩ Барак Обама. Освен него подателят изпраща подобни писма и до кмета на Ню Йорк, Майкъл Блумбърг и Марк Глейз, директор на организация на против незаконното притежание на оръжия.

Но нищо не е такова, каквото изглежда. Подателят е 35 – годишната актриса Шанън Ричардсън от Тексас. Макар да участва за кратко в сериалите The Walking Dead и The Vampire Diaries, тя става известна с изпращането на писма, намазани с рицин до висши държавници, сред които президентът Барак Обама.

Portrait Images Of Actress Shannon Rogers Guess Richardson Who Has Been Arrested In Connection With The Mailing Of Ricin-laced Letters To President Barack Obama And NYC Mayor Michael Bloomberg
Шанън и Нейтън Ричардсън; Getty Images

А мотивът е далеч по-прост и банален отколкото изглежда – отмъщение. Съпругът, Нейтън Ричардсън,  подава молба за развод и тя решава да му го върне. Един майски ден, след като той отива на работа, тя изпраща писма до въпросните личности, като планът й е да обвини съпруга си за деянието. Отива на 90 километра от жилището си в Ню Бостън – в Шривпорт, Луизиана, и изпраща три намазани с рицин писма. След това отива в полицията и съобщава за извършеното, според нея от мъжа й, престъпление. Жената наивно си мисли, че нито едно от писмата няма да бъде отворено в администрацията на държавния глава поради съображения за сигурност, но това ще бъде достатъчно, за да обвинят съпругът й.

Сметките й обаче излизат криви. След около месец тя е разкрита и започва съдебен процес. През юли 2014 г. присъдата е произнесена – 18 години затвор за притежание и произвеждане на високотоксично вещество.

По време на разпитите заявява, че не е лош човек и не е искала да нарани никого. Това обаче не смекчава обстоятелствата и не прави постъпката й по-приемлива за разследващите. След забелязани неточности в отговорите й, те задълбават oще. Става ясно, че Шанън Ричардсън е купувала семена и продукти по Интернет, за да произвежда рицин. Веществото е изключително опасно и води до болезнена смърт при поглъщане, инжектиране или вдишване на изпаренията му. По-късно самата тя признава, че е купувала семена от растението рицин, опитвайки се от тях да извлече токсичната течност. Всичко това е купувано през профили и сметки на името на съпруга, за които той не е знаел.

Първоначално я грози максималната присъда, но след направени самопризнания, тя е „смекчена“ на 18 години  затвор. Освен тях, жената трябва да плати глоба от 367 хил. долара.

Portrait Images Of Actress Shannon Rogers Guess Richardson Who Has Been Arrested In Connection With The Mailing Of Ricin-laced Letters To President Barack Obama And NYC Mayor Michael Bloomberg
Getty Images

Случаят с Шанън Ричардсън е  типичната история в стил Агата Кристи. Съпружеска двойка, която  е в процес на развод.  Жената решава да вземе нещата в свои ръце и да отмъсти. Фактът, че се изявява като  актриса прави нещата една идея по-екстравагантни. Имаме и типичните за дребните престъпници  недомислие и наивност, че не само ще им  се размине, но и планът им ще проработи. Но явно никой не бива да подценява американското правосъдие. Прокурорът на Тексас твърди, че това е най-странния криминален случай на територията на щата.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Глиобластома: смъртна присъда ли е тази диагноза?

| от chronicle.bg, по Washington Post |

Миналата седмица сенаторът на Аризона, Джон Маккейн, беше диагностициран с глиобластома – един от най-агресивните видове рак на мозъка. Новината дойде като шок за всички американци. Маккейн е един от обичаните политици на САЩ. Водещи американски политици в момента изказват подкрепата си към Маккейн в борбата с болестта.

Какво обаче стои зад сложното название „глиобластома“?

Глиобластомата е агресивен вид рак, от който преди време починаха сенатор Едуард Кенеди и Бо Байдън, синът на бившия вицепрезидент на Америка Джоузеф Байдън.

Какви са нейните характеристики и възможните методи за лечение?

Глиобластомата е най-често срещаното злокачествено образувание на мозъка. Около 12 400 нови случая се очаква да възникнат през 2017 г. според American Brain Tumor Association. Заболяването е последната и най-опасна от 4-те вариации на атроцитомата – тумор, който се образува в звездообразните клетки, формиращи съединителната мозъчна тъкан. Понястоящем попада в списъка на нелечимите ракови заболявания.

Около 23 хил. възрастни, повечето мъже, ежегодно биват диагностицирани с различни видове рак на мозъка, по данни на сайта cancer.net. Заболяването засяга повече пациенти в третата възраст и по-малко млади. За разлика от повечето видове рак, злокачествените мозъчни тумори не се разпространяват в други части на тялото. Тяхната „атака“ се състои в засягането на функциите на тялото и съзнанието, в зависимост от това кои части от мозъка са засегнати.

Симптомите на глиобластомата най-често са припадъци, силни главоболия, замъглено зрение и съзнание. Ако туморът засяга частите от мозъка, които отговарят за физическата сила пациентът може да изпитва слабост в мускулите, проблеми с говора, понякога двойно зрение, и дори неспособност за разбиране на това, което чува. Често обаче тези симптоми са разпознати, когато вече е прекалено късно.

Въпросът, около който няма единодушно мнение, и над който медицината още работи, е как може да се лекува глиобластомата? Оперативният метод е единият вариант. При него се премахва колкото е възможно по-голяма част от тумора. Но микроскопичните ракови клетки засягат и здравата мозъчна тъкан около тумора, неподатливи са на премахване, и в по-късен етап слагат началото на ново злокачествено новообразувание. За премахването на тези клетки обикновено пациентите се подлагат на 6-седмична орална химиотерапия и лъчетерапия.

Понякога, при по-възрастните хора, курсът на лечение е скъсен до три седмици. След края на периода пациентите се подлагат на химиотерапия – процедурите се повтарят няколко пъти в месеца, в продължение на половин година.

Средната продължителност на живота след приключване на лечението е от 12 до 16 месеца, твърдят експертите. Но периодът винаги е различен при всеки пациент и на това влияят много фактори. Най-важният от тях е, къде в мозъка е разположен туморът и какви щети нанася по организма. Не повече от 30% от засегнатите живеят повече от две години и едва 10% живеят повече от 5 години. По данни на учените има пациенти, живели от 15 до 20 години след лечението, но това са изключения.

Възрастта играе ключов фактор при продължителността на живота. По-младите пациенти имат по-голям шанс. След това идва физическото състояние на пациента преди поставянето на диагнозата, и молекулярната структура на тумора.

В последните години се говори за имунотерапията и други модерни методики за лечение на глиобластомата. Нови методи, които подсилват имунната система, могат да подпомогнат лечението на някои видове рак, като меланома (вид рак на кожата), рак на белите дробове и рак на пикочния мехур. Въпреки че медицината непрестанно тества резултатите от имунотерапията при глиобластомата, засега тя не се нарежда сред методите на лечение.

Друг метод за лечение включва устройство, което праща променлив електрически ток в скалпа. Някои медицински центрове го използват, но той още не е масово разпространен. При него главата на пациента трябва да е обръсната, на нея се поставя въпросното устройство, наподобяващо каска, и то трябва да бъде носено в продължение на 18 часа. Това прави процедурата трудна и болезнена, особено при по-крехките пациенти.

Сенатор Едуард Кенеди беше диагностициран с глиобластома през май 2008 г., три дни след като получи мозъчен удар. Той незабавно се подлага на тричасова операция в Университета в Дюк. Умира през август 2009 г. на 77 години. Бо Байдън, най-големият син на вицепрезидента на САЩ, и главен прокурор на щата Делауеър, беше диагностициран през 2013 г, след което се подложи на операция, химиотерапия и лъчетерапия преди да се върне обратно на работа. Той умира пред май 2015 г. на 46 години.