Пълен провал

| от |

Масовата приватизация в Босна, довела през февруари до мощни протести, се оказа пълен провал. Причината: избран бе метод, който се смяташе за най-бърз и най-лесен – без да се помисли, че тази схема няма как да проработи, пише Дойче веле.

0,,17426032_401,00

Близо 20 години след сключването на Дейтънското мирно споразумение политическите елити в Босна са постигнали съгласие само по една точка: бързото възстановяване на капиталистическия ред. Проблемът е в това, че масовата приватизация, имаща за цел именно скоростното връщане към капитализма, доведе до почти тотална деиндустриализация и увеличи неимоверно зависимостта на Босна от вноса на стоки и услуги. Това на свой ред повиши държавния дълг на страната. При това, залагайки на масовата приватизация, Босна просто изпълни препоръките, отправени ѝ след разпада на Югославия от институции като Световната банка и Европейската банка за възстановяване и развитие.

Техният съвет бе да се форсира масовата приватизация с цел държавната собственост да се преобрази максимално бързо в частна. На бърза ръка стотици хиляди наемни работници получиха ваучери за дялови участия в „собствените“ им фирми – един „икономически експеримент с предимно неблагоприятни последствия“, казва Анто Домазет, професор по икономика в Сараевския университет.

Грешните решения

В какво точно се изразява провалът на босненската приватизационна политика? Според икономиста Анто Домазет, цитиран от швейцарския вестник „Нойе Цюрхер Цайтунг“, проблемът е свързан най-вече с липсата на мотивация: „Работниците обикновено нямат особен интерес от провеждането на дълбоки реформи“, пояснява Домазет. Само че необходими бяха тъкмо такива радикални мерки.

Повечето приватизирани предприятия имат сходни проблеми: остарели технологии, твърде много персонал, високи разходи за труд, слаба конкурентоспособност, както и „отпадането“ на онези пазари, на които можеше да се разчита преди разпада на Югославия. С две думи: необходими бяха наистина радикални реформи. Фрагментирането на собствеността чрез ваучери превърна обаче предприятията в недееспособни структури.

Във времената на работническото самоуправление фирмите в Босна, както и в цяла Югославия, не бяха управлявани пряко от централната власт. Като един вид хибриди с елементи на планова, но и на пазарна икономика, те се радваха на относително висока степен на автономност. След разпада на Югославия приватизацията започна твърде късно – заради последствията от войната този процес стартира чак след 1997 година, а решението за раздържавяване на собствеността чрез ваучери бе взето най-вече поради факта, че този метод се смяташе за най-бърз и най-лесен. За съжаление обаче той не се отличава с особена икономическа ефективност.

Избавлението

Доста бързо пролича, че новите собственици не са в състояние да управляват ефективно и без това малкото налични ресурси. И още нещо: голяма част от тези нови собственици се оказаха твърде податливи на примамливите предложения на съмнителни олигарси и политици. След като провалът на масовата приватизация стана повече от очевиден, Босна започна да залага на публичните търгове – и на търсенето на стратегически инвеститори. Именно по този начин, изтъкват наблюдатели, бяха постигнати най-добрите до този момент резултати. Ето няколко успешни примера: дяловото участие на германската фирма „Хайделберг-Цемент“ в циментовия завод в Калкан, навлизането на турския „Хаят Холдинг“ в хартиения бизнес на концерна „Натрон“ или пък ангажиментът на „Арселор-Митал“ в стоманодобивната промишленост в Зеница.

А какво стана с предприятията, които не бяха приватизирани? Имаше опити тези фирми да бъдат санирани под държавен надзор. Но и това начинание завърши с провал. Малкото успешни изключения са предимно в сферата на отбранителната индустрия. „Отказът от приватизация обрече повечето от тези предприятия на бавна смърт“, отбелязва икономистът Анто Домазет.

 

 
 

Ако сте тръгнали към Рио, по-добре се откажете

| от |

Министерството на външните работи на Република България и посолството ни в Бразилия предупреждават сънародниците ни, които възнамеряват да пътуват до Рио де Жанейро, да се въздържат от посещение на града до нормализиране на обстановката.

Онези, които се намират в града, да се въздържат от визита на Леблон, Ипанема и Копакабана, както и на райони, в които в момента текат сблъсъци между организирани наркобанди и силите на реда, обявиха от МВнР.

В края на миналата седмица кризата със сигурността в града се изостри неимоверно. Ожесточени престрелки между организираните банди и полицията се водят в най-голямата фавела на Рио – Росиня. Тя е в непосредствена близост до най-посещаваните от туристи райони в южната част на града – Леблон, Ипанема и Копакабана. Междувременно войната между наркоклановете се разпространи и в другите осем големи фавели на града.

Въпреки че на 28 юли армията излезе на улиците на Рио, за да подпомогне полицията в борбата с организираната престъпност, силите на реда не са в състояние към момента да овладеят ситуацията.

Посолства и консулства в Бразилия започнаха да предупреждават своите граждани за ограничаване на пътуванията до Рио де Жанейро заради нарковойната.

Българските граждани в Рио де Жанейро, които имат нужда от помощ във връзка със ситуацията, могат да се свържат с посолството ни в Бразилия на телефон +55 61 32236193, както и на дежурния телефон в извънработно време +55 61 86023360, допълват от Външно.

 
 

„Довереникът на кралицата“: абсурдната Викторианска Англия и чистото приятелство

| от |

„Този филм е базиран на реални събития… почти“. С този надпис започва филмът на Стивън Фреърс, „Довереникът на кралицата“.

За маниаците на тема историческа точност този филм не е препоръчителен. Още в началото сте предупредени, че няма да разберете къде се преплитат фикция и реалност. Ако гледате със сетивата си обаче, след първия половин час изобщо няма да ви интересува къде се намира въпросната точка. „Реално“ и „измислено“ нямат значение в този филм. Стопроцентовата истина няма място във филм с Джуди Денч – за това си има документално кино.

Официалната премиера на „Довереникът на кралицата“ беше на 3 септември на кинофестивала във Венеция, където лентата беше посрещната от противоречиви отзиви. Истина е, че поредният скок на Фреърс към историите на британската монархия, не надскача летвата, поставена от „Кралицата“, „Филомена“, да не говорим за „Опасни връзки“. Но не това е важното – този филм сам по себе си е изключителен. Нямат смисъл и критиките към изобразяването на колониите и отношението на кралицата към въпроса с Индия. Сред основните упреци беше именно образът на Виктория като мил, състрадателен владетел на Индия, когато в реалността под нейното управление Индия насилствено става Британска колония. Но отново повтаряме – за това си има документално кино и всички желаещи реално представяне на картината могат да се насочат към него.

Историята е базирана на романа на романа на Шрабани Басу  за кралица Виктория. Действието започва през 1887 г. Възрастната кралица празнува своя златен юбилей и по време на едно от честванията получава малък подарък от индиецът Абдул Карим. Срещите между тях зачестяват и скоро той става неин приятел, син, брат, баща, учител – всичко. Той е глътката свеж въздух, която влиза в балона пълен с райски газ – елементът реалност, който липсва в кралския двор, пълен с клоуни. Той е истинският живот, който монархът иска да опознае. Сами по себе си, персонажите, извървяващи този път, са плътни до степен, в която изчерпват нуждата от достоверност.

Онова, което няма да намерите в документалното кино (а тук го има) е по-ценно от всяко достоверно изобразяване на нещата. Да оставим настрана Виктория, Абдул и цялата им биография. Всяка монета има две страни. Всяка Кралица има две лица. Това на стабилния монарх, който крепи химерната институция с целия си абсурден антураж от слуги и придворни, и това на обикновената възрастна жена, която е загубила всичките си близки хора и търси онази утеха, за която всеки възрастен копнее. В това отношение образът на кралица Виктория е повече от реален и не се различава от този на всяка възрастна жена по света.

Стивън Фриърс (режисура) и Лий Хол (сценарий) заслужават адмирации за две неща – може би двете най-труднопостижими в киното – създаването на живи герои, и автентична атмосфера. Лентата е скок в края на XIX век. Викторианска Англия – аристокрацията е във възхода си и ще минат поне още 30 години докато влиянието й отслабне. Чели сме затова в романите и пиесите на Оскар Уайлд. Там е смешно – тук абсурдът е явен и дори леките комични моменти, на които публиката се смее, не могат да го прикрият. Изображението на кралския двор и нравите на висшето общество са реални и показват на какво се крепи цялата британска монархия и британска империя. Фалш. Неадекватни аргументи като цвят на кожата, пол и онова желязно „Не е прието“. Просто не е прието.

И разбира се – Джуди Денч! Очаквано и все пак възхитително. Актрисата повтаря успеха си след „Госпожица Браун“ (където също играе кралица Виктория) и дава изпълнение достойно за Оскар. До голяма степен филмът дължи блясъка си на нея. Както казва Робин Уилямс, когато й връчва Оскара за „Влюбеният Шекспир“, There is nothing like a Dame. Али Фазал е другото добро попълнение – той е в ролята на Абдул Карим. Останалата част от състава върши отлично работата си за създаването на гореспоменатата викторианска атмосфера. Тя разбира се е допълнена от костюмите и декора – и двете също достойни за Оскар.

„Довереникът на кралицата“ е от филмите, на които симпатизираш. От онези, които не печелят милиони, не правят революции, не са зрелищни, обективно се нареждат някъде в средата на скалата. Това е интимен филм за приятелството между двама души, които имат нужда един от друг. Приятелството в една от различните му форми. Напук на предразсъдъците и ограниченията на епохата. Приятелството, от което всеки, независимо дали е възрастна кралица или млад просяк, има нужда. Всичко това, през режисурата на Фриърс, сценария на Хол, играта на Джуди Денч и Али Фазал носи интимността, която ни кара да емпатираме. И в крайна сметка „обективното“ някак губи влиянието си.

„Довереникът на кралицата“ излиза в България на 29 септември.

 
 

Кучешката одисея на Уес Андерсън

| от |

 Isle of Dogs е деветият филм режисиран и написан от Уес Андерсън за негов личен кеф и кефът на неговите верни кинопочитатели.

Роден в Тексас и изглеждащ като нелеп анимационен персонаж, Уес Андерсън е един от най-ярките представители на доброто кино, което 21 век може да предложи. Различен, остроумен и ярко разпознаваем, киното на Андерсън е като приказка на неговия поименен събрат от Дания. Винаги ще познаете, че една творба е правена от Уес Андерсън. Почеркът му е толкова различен от онова, което киното може да предложи и толкова личе, че рядко човек ще се обърка за някой негов филм.

Андерсън режисира деветия си поред пълнометражен филм и 17 в пъстрата си филмография с прецизността и точността, с която малко момче строи любимия си самолет. Филмите на Уес са ярки, цветни и юлистрират с една иронична истерия живота и проблемите на своя създател. Темите като първата любов, сексът, разпадащото се семейство и липсващата бащина фигура, присъстват в умопомрачителния танц, който режисьорът танцува със седмото изкуство.

Isle of Dogs освен филм номер 9 е и втората заигравка на режисьора с анимационното кино. Една елементарна психологическа теория гласи, че хората които харесват абстрактно изкуство са с по-отворени умове и широкоскроени разбирания. Ако вземем тази теория за предимно вярна, колкото и плоска да е тя, то можем да кажем, че хората които се заиграват с анимацията, която е един необятен свят в киното, който не е изследван напълно и както трябва, са най-широкоскроените сред режисьорите. И имат смелост, колкото за 20 човека, които са се навили да направят блокбастър, който може и да се провали.

Анимацията, която като жанр се предполага да е за деца, рядко успява да се пренесе адекватно в света на възрастните. Уес Андерсън е един от хората, които обаче някак правят този преход възможен. Другият е Чарли Кауфман.

Първата заигравка на Андерсън със света на рисуваното кино е стоп моушън адаптацията по романа на Роалд Дал „Фантастичният господин Фокс“. Той толкова умело хваща света на талантливия британец, че го капсулира в два прекрасни часа, които му носят две номинации за „Оскар“ и аплодисменти и поклон от критици и фенове.

Близо десет години след господин Фокс и ироничният поглед на Дал, Андерсън посяга към стоп моушън анимацията отново. Този път, за да разкаже историята на група кучета и едно момче. Подобно на повечето неща, които прави и тук Андерсън праща своите персонажи на странни места и ги впуска в невероятни приключения. Този път дестинацията е Япония, а пътешествието е свързано с търсенето на едно момче и неговото куче.

От всеки друг човек тази история би звучала като глупост, която дори най-заблуденият зрител би подминал с лека ръка, но Уес Андерсън има вредния навик да те изненадва. Винаги когато си помислиш, че ти е разказал всичко странно и се е изчерпал, лудият тексасец вади нов заек от шапката си. Или както е в този случай – ново куче.

Isle of Dogs трябва да излезе през 2018 година и е един от почти сигурните удоволствия в киното за догодина. Неговият първи трейлър е като полет с вълшебно влакче, на което може да се качиш само ако си взел приличен брой стимуланти. Трябва да оставиш предрасъдъците настрана и да се повеселиш с горчиво-сладкия свят на Уес Андерсън. Всяко возене си заслужава. Isle of dogs не прави изключение.

 
 

Идина Мензел се омъжи

| от |

Певицата, актриса и звезда на Бродуей Идина Мензел се омъжи за певеца и актьор Арън Лор, съобщи Контактмюзик.

Изпълнителката на отличената с Оскар песен „Let It Go“ от анимацията „Замръзналото кралство“ лично е съобщила щастливата новина в Туитър. От публикацията на 46-годишната Идина Мензел става ясно, че се е омъжила за „любовта на живота си“ на „вълшебна церемония“ в дома им. Булката е била придружена до олтара от баща си и от 7-годишния си син Уокър.

По-рано през годината Мензел оповести, че през есента ще мине под венчило за втори път, след като през 2016 г. се сгоди за Арън Лор, припомня изданието.

Певицата и актриса беше омъжена от 2003 до 2014 г. за актьора и певец Тей Дигс, с когото имат един син.