Островът, където мъжете изчезват

| от chronicle.bg По BBC |

На пръв поглед можеш да го опишеш само с една дума – рай. Малък карибски остров с палми, които се поклащат в ритъма на морския бриз, бели пясъци и изумрудено сини води – недокоснато от дългите ръце на масовия туризъм местенце. Но Олд Провидънс има своя тайна – голям брой хора са тръгнали по пътя на наркотиците и след това са изчезнали безследно.
В Олд Провидънс никой не бърза за никъде. Никой не е стресиран. Хората там никога не спират да се усмихват.
Това е малък остров, колонизиран от британските пуритани през 1629 година и използван за база, включително и от пирата капитан Хенри Морган в моментите, когато е атакуван от испанските кораби след като е извършил поредните си дръзки набези в Панама и Маракайбо.

Въпреки че Олд Провидънс от дълго време е част от Колумбия и се намира на близо до бреговете на Никарагуа, майчиният език там е форма на развален английски. Островитяните, които наброяват между 5-6 хиляди, се чувстват по-скоро карибски наследници отколкото колумбийци. Много са растафарианци и дълго време мястото успяваше да се измъкне от мрежите на наркотрафикантите. Никъде не виждаш оръжие, килъри , бодигарди или блясъкът, типичен за наркобароните.
Проблемът се крие дълбоко под повърхността, но това не го прави по-малко сериозен.
„Губим мъжете си”, казва ми един островитянин, който иска да остане анонимен. „Според моето проучване най-малко 800 мъже са вкарани в чужди затвори или просто са изчезнали”.

Това означава, че около ¼ от мъжкото население на острова е изчезнало, ако проучването е вярно. Олд Провидънс има равен брой жители и от двата пола. Официални данни за техния брой обаче няма.

Работата е там, че Олд Провидънс не може да остане недосегаем от проблемите с наркотиците на Колумбия. Преди няколко години трафикантите осъзнаха, че островитяните са отлични моряци. Те имат безценни знания за околните води, наследени от предците им капитани.

„Островитяните са последната дупка на кавала в трафика на наркотици”казва журналистът Ампаро Пантон, който е живял на острова в продължение на 25 години. „Местните по-добре от всеки друг познават океана, така че биват наемани да управляват моторниците, които пренасят дрогата. Ако успешно доставят лодката с пратката на дреса – което може да е навсякъде от Хондурас до Флорида – печелят хиляди долари. Ако ги хванат, обаче, отиват директно в затвора”.
Ситуацията става опасна, когато лодката е преследвана от бреговата охрана. В този случай екипажът хвърля дрогата зад борда – а след това трябва да обясни действията си пред наркобароните. Следващата работа, която бъде поискана от тях няма как да бъде отказана.

„Синът ми свърши в затвора в Мисисипи, САЩ”, казва ми една майка. „Вече излежа присъдата си от 6 години зад решетките, но се опита да прави същото отново и отново се провали. Мисля си, че той се забърка отново с наркотиците, защото просто не си намираше работа. Повечето семейства на острова са затънали в проблеми по един или друг начин. Губим момчетата си”
Един от начините за създаване на повече работни места за бъдещо развитие е туризмът. Това е път, от който остров Олд Провидънс умишлено се отклонява – за разлика от съседния остров Сан Андрес, който вече е осеян с курорти. Но изследователката, която е изчислила, че над 800 островитяни са изчезнали, смята, че липсата на възможност за работа е само едната страна на проблема.

„Адреналинът на подрастващите също играе важна роля тук”, казва изследователката. Тя често чува коментарите на младежите, които казват: „Имам три варианта – да умра, да изчезна или да спечеля много пари”. С други думи – или печелиш много, или те арестуват или те ликвидират.

Вече сме изгубили около 10% от поколението преди мен”, споделя 26-годишният рибар Лорено Бент. „Има много деца, които се будят всяка сутрин без да познават баща си, защото той е изчезнал някъде в морето, когато бебето е било само на 4 месеца. Майките плачат, защото синовете им отплават и никога повече не се връщат. Никой не знае къде са те сега. Може да са в затвора,а също така и навсякъде по света. Просто изчезват”.

Но той не критикува наркотрафикантите.

„Морето е нашата икономика, няма значение дали търговията, която извършваш е легална или не. Това, което означава тук е, че правиш пари без да извършваш престъпление срещу друг човек. В Колумбия търговията с дрога може да е нелегална, но много от нас тук това е начинът да се издържаме. Така че не го смятаме за престъпление, а за бизнес.”
Той допълва: „Хората казват, че това са лесни пари, но те се правят по доста труден начин. Ако събудиш сутринта, знаейки, че животът ти е в опасност, това няма как да са лесни пари”.

Когато нечий син изчезне, родителите честно не знаят къде е отишло детето им и дали ще се върне – много от семействата са твърде засрамени, за да търсят какво точно се е случило. Исканията за издирване на лица са прекалено малко, според данните на колумбийското посолство в САЩ.

Но това не значи, че семействата на изчезналите не страдат дълбоко. „Има семейства, в които пра дядото, дядото, бащата и синът – всики са в затвора”, казва журналистът Ампаро Пантън.

Колумбийският наркобизнес става източник на много трагедии. Тази е просто поредната.

 
 

Жирафи и носорози тичаха в зоопарк в САЩ по време на затъмнението

| от chronicle.bg По BBC |

Щурците и други животни станаха по-шумни, когато в зоопарка в Нашвил стана тъмно, но когато настъпи пълното слънчево затъмнение, хората заглушиха животните с ръкопляскания, охкания и ахкания по време на рядкото природно явление.

Истинското „шоу“ обаче настъпи, когато светлината се появи отново. Два млади жирафа – Мази, на 6 месеца, и Наша, на 3 месеца, започнаха да тичат в кръг пред изумените очи на посетителите. Малко по-нататък носорозите демонстрираха най-добрата си имитация на тичане, втурвайки се към своя кът в тъмното.

Посетители бяха силно изненадани да видят носорозите да тичат и споделиха, че тези животни са били най-объркани от слънчевото затъмнение.

Пътниците на круизния кораб „Оазисът на моретата“ пък наблюдаваха явлението, докато уелската певица Бони Тейлър изпълняваше своя хит „Total Eclipse of the Heart“.

Баладата й от 1983 г., посветена на „сърдечно затъмнение“, се радва на особена популярност при подобни астрономически събития. От Spotify съобщих, че търсенето на песента се е увеличило с 2859 процента в САЩ и с 827 процента в целия свят през последните две седмици.

Бони Тейлър пя в компанията на групата DNCE, част от която е бившият изпълнител от „Джонас брадърс“ Джо Джонас.

Круизният кораб „Оазисът на моретата“ потегли в неделя за Карибите, за да съвпадне с времетраенето на слънчевото затъмнение – 2 минути и 40 секунди. Пълното слънчево можеше да се наблюдава само от тясна ивица в морето.

 
 

Автомобилът на злодея в новия филм за Бонд

| от chronicle.bg По BBC |

Новият модел на латвийската компания Dartz – „Черният алигатор“ ще се появи в следващия филм за Джеймс Бонд и той ще бъде управляван от злодея, който ще се опита да убие агент 007, пише сайтът Лента.

Порталът цитира собственика на компанията Леонард Янкелович. По неговите думи тяхната кола е била избрана да участва в 25-ия филм за специалния агент на Нейно Величество.

Автомобилните модели на Янкелович са доста добре приети от продуцентите в Холивуд, отбелязва сайтът. Всъдеходи на Dartz участваха в снимките на „Мисия: Ноември“ с Пиърс Броснан и на „Диктгаторът“ със Саша Барън Коен.

„Черният алигатор“ има двигател с голяма мощност и салон, тапициран с кожи на алигатор и скат. На волана има копчета от злато и платина

 
 

Суперкомпютър подобри рекордите за поставяне на медицински диагнози

| от chronicle.bg По BBC |

Китайски учени разработиха роботизирана система, която диагностицира цял спектър човешки заболявания.

Изкуственият интелект анализира симптомите на пациента, а след това поставя диагнозата и предлага оптималното лечение. Точността на компютърните диагнози е с 20 процента по-висока, отколкото при стандартните способи на диагностика.

Идеята за практическото приложение на разработката е компютърът да проверява симптомите на пациента и да поставя диагнозата, а след това лекар да я потвърждава.

Роботизираната система е способна за 4,8 секунди да постави диагнозите на 100 пациенти с точност 98 процента. Тя предлага също най-добрия начин за лечение. Програмата обединява данни от десетки милиони клинични случаи. На всеки две седмици тя се обучава да диагностицира ново заболяване.

В разработката на изкуствения интелект са участвали специалисти на китайския Национален изчислителен център.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от chronicle.bg По BBC |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.