Нежеланите събратя

| от |

Корейският полуостров е разделен вече 60 години. Разделението обаче се е настанило и в главите на хората: южнокорейците не знаят почти нищо за събратята си от Севера и не изпитват никакво съчувствие към тежката им съдба, пише Дойче веле.

0,,17443742_303,00

„Живея в Южна Корея от 2009 и тук условията за живот при всички случаи са много по-добри, отколкото в Северна Корея. Нямам нищо против да разкажа за бягството си, защото тук има много хора, които знаят малко за Северна Корея“, споделя 46-годишната госпожа Ванг. Родителите ѝ починали още докато била дете, съпругът ѝ умрял от глад. През 1997 година тя успяла да избяга през една гранична река в Китай, оставяйки дъщеря си. След десет години робски труд най-накрая стигнала до Южна Корея.

За разлика от много други севернокорейски бежанци, които се страхуват да не навредят на роднините си в империята на Ким, госпожа Ванг не се крие, среща се с журналисти и всеки понеделник протестира на гарата в южнокорейския град Бузан срещу потисничеството в Северна Корея.

Корейският полуостров е разделен вече 60 години. Разделението обаче се е настанило и в главите на хората – на юг не изпитват никакво съчувствие към положението на хората от север, казва Норберт Ешборн, ръководител на бюрото на фондация „Конрад Аденауер“ в Сеул. Според него най-вече младите хора знаят твърде малко за Северна Корея и живота там, а темата за обединението на двете държави им е чужда. „Те просто нямат възможност да разберат какво става там – хората от двете страни на полуострова не поддържат контакт и нямат възможност да обменят информация, дори пощенски връзки не поддържат двете корейски държави. Младите не знаят нищо за другата корейска държава и няма как да проявят съчувствие. Това обаче се дължи не толкова на липсата на интерес у тях, колкото на факта, че държавата не прави нищо в това отношение“.

0,,17766363_401,00

Корея като Германия?

Дълго време в Южна Корея се гледаше с подозрение на всеки, проявяващ интерес към Северна Корея. Така Северът бързо се превърна в бяло петно. Едва с появата на първите подгонени от глада бежанци през 90-те години се разбра за катастрофалното положение на човешките права в Северна Корея. И до днес обаче в Южна Корея не се обръща особено внимание на проблема – той вълнува само неправителствените организации и някои църковни общности.

Пасторът Питър Зон от Калифорния, чиито родители някога са избягали от Северна Корея, е редовен участник в провеждащите се в Бузан протести срещу режима на Ким. „Хората не смеят да изразят публично съчувствие спрямо своите братя и сестри в Северна Корея. В известна степен това важи дори за пасторите. Ние трябва да се превърнем в глас на безгласните от Севера“, посочва Зон.

Начело на протестите, провеждащи се всеки понеделник, е пастор Юнг-Ун Ан. „Все пак има един добър пример – германското обединение, за което и църквата има определен принос. Затова решихме да се молим за мирното обединение на Севера и Юга“, казва той.

На бежанците никак не им е лесно

По данни на ООН, в Китай има 200 000 севернокорейски бежанци, много от които искат да стигнат до Южна Корея. Пътят им често е съпровождан с огромни изпитания – робски труд, насилие и принудителна проституция. Но и бежанци като госпожа Ванг, достигнали Обетованата земя, най-напред биват интернирани от южнокорейската държава и подлагани на разпит – за да се установи дали не са шпиони. След това в продължение на месеци бежанците се учат да живеят при демокрация, свобода на мненията и религията. Въпреки това им е много трудно да се интегрират.

„На севернокорейците тук им е много трудно, просто защото нямат корени. На юг всеки е свързан с някого, знае се откъде идва, с кого е ходил на училище или в университета и т.н. Ако изведнъж пристигнеш отвън и нямаш никакви връзки, е много трудно да се интегрираш“, обяснява Йоана Хосаняк от правозащитната организация „Граждански алианс за човешки права в Северна Корея“. Организацията помага на бежанците да се интегрират. Особено труден е този процес при учениците, твърди Хосаняк: „В училище биват тормозени от съучениците си, например ако нещо се случи на север – ракетно нападение или нещо подобно. Тогава им казват – ти си червен, ти си комунист, връщай се обратно! Често се случва учениците да крият, че са от Северна Корея – казват, че са от някоя друга провинция и затова имат особен акцент. Опасяват се да не се превърнат в аутсайдери“, казва правозащитничката.

Пари за проекти няма

При това бежанците биха могли да бъдат важни свидетели за ситуацията в Северна Корея. Изолацията на страната и потискането на свободата на мненията в Северна Корея и до днес са опора на системата, казва журналистката Еун Кюнг Квон, която работи в основаното от бежанците радио, излъчващо от Южна за Северна Корея.

За момента се излъчва само на средни вълни и на УКВ. Инициативата се финансира от американското правителство, но от пролетта насам, заради бюрократични проблеми във Вашингтон, дейността на радиото е под въпрос. Така големи части от Северна Корея остават изолирани. Но нито южнокорейското правителство, нито богатите фирми, като Самсунг или Хюндай, са готови да отпускат пари за проекти, свързани със Северна Корея.

 

 
 

Пинк оглави британската класация за албуми

| от chronicle.bg, БТА |

Пинк оглави за втори път в кариерата си британската класация за албуми.

Изпълнителката покори върха в седмичния чарт, след като от седмия й студиен албум „Beautiful Trauma“ за периода на отчитане са продадени 70 000 единици.

Пинк, истинското име на която е Алиша Мур, оглави за първи път британската албумна класация през 2008 г. с тавата „Funhouse“.

Второ място в седмичния чарт заема първенецът от миналата седмица Лиъм Галахър с албума „As You Were“. Следва рок музикантът Робърт Плант с новата си тава „Carry Fire“.

Челната петица в британската класация за албуми се допълва от певците Ед Шийран с „:“ (Divide) и Бек с „Colors“.

 
 

Плюс моделът точно копие на Джиджи Хадид

| от chronicle.bg |

Първо – искаме да уточним нещо. Нямаме си идея как изобщо понятие като „плюс модел“ съществува или защо, нито кой го е измислил, но от няколко години вече се насади в модната индустрия.

Светът обаче, някак си, свикна с това. А дори една лъжа, повторена 1000 пъти, се превръща в истина. Или поне така казваха старите хора.

Определяна като „плюс“, холандската моделка и блогърка Иза Изерман наскоро се прочу и с друго свое качество – удивителната си прилика със супермодела Джиджи Хадид.

А, ето и разликата – единият е супермодел, а другият – „плюс модел“. А уж се борихме срещу етикетирането…

Набедената за Instagram-двойничка също е със светли очи, но докато нейните са сини, тези на Джиджи бият по-скоро към зеленото. Косата й, разбира се, е руса, а устните й са дори по-плътни от тези на Хадид.

И двете са на 22, но според Иза тя прилича повече на по-малката сестра Хадид – на Бела.

„В началото някой го спомена в Instagram. Но когато започнах да работя с MiLK, те пуснаха снимка със заглавие „Новата закръглена Джиджи Хадид“, и чак тогава осъзнах, че може и да е истина“, споделя Изерман.

Снимкина Иза Изерман може да видите в галерията горе. на Намирате ли прилика?

 
 

Питър Динклидж е станал татко за втори път

| от chronicle.bg, БТА |

Питър Динклидж, познат с ролята на Тирион Ланистър в хитовия сериал „Игра на тронове“, и съпругата му, театралната режисьорка Ерика Шмид, са станали родители за втори път.

Двойката е известна с това, че изключително ревниво пази личния си живот. 48-годишният Динклидж и 42-годишната Шмид са семейство от 2005 г. и имат 5-годишна дъщеря, чието име не са съобщавали официално. Съпрузите не са оповестявали публично, че очакват второ дете. Единственото свидетелство, че фамилията ще се увеличи с още един член, е появата на Ерика с наедряло коремче на светско събитие по-рано през годината.

Според сп. US Weekly второто отроче на звездната двойка, чиито пол и име са неизвестни, през септември вече е било родено.

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предходящо движение. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.