Непокорната Газа

| от |

Израелската офанзива срещу Газа, започнала на 8 юли, първо по въздух, а после и по суша, доведе до смъртта на повече от 1400 души, сред които над 230 деца, плюс 7000 ранени и 215 хиляди напуснали домовете си (към 31 юли). Малко е вероятно обаче обсадените да капитулират. Цялата история на тази територия, от която произлизат основните кадри на „Фатах“, потвърждава солидните съпротивителни традиции на населението, което не се е примирило с изчезването на Палестина през 1948 г.

ЛИШЕН от силата си, след като коварната Далила отрязала косите му, евреинът Самсон попаднал в ръцете на филистимците (от името им произлиза „Палестина“), които му изболи очите. Един ден го довели, за да се повеселят с него: „И измести Самсон от мястото двата средни стълба, на които се крепеше домът, като наблегна на тях, на единия – с дясната си ръка, на другия – с лявата. И рече Самсон: умри, душо моя, с филистимците! И наблегна с всичка сила, и домът рухна върху владелците и върху целия народ, който беше с него. И онези, които (Самсон) умъртви при смъртта си, бяха повече, отколкото той беше умъртвил през живота си.“ Тази известна история, разказана в Библията, се развива в Газа, столицата на филистимците, вражески настроени към евреите.

Още от Древността в Газа се пресичат търговските пътища между Европа и Азия, между Близкия изток и Африка. Ето защо градът и територията са в центъра на враждите между силните от онази епоха – от фараонския Египет до Византийската империя и Рим. Именно тук през 634 г. от н.е. последователите на една все още непозната религия – исляма, нанасят първото описано поражение на Византийската империя. Ислямският пророк Мохамед е починал две години преди това. Газа остава под мюсюлманска власт до Първата световна война, като се изключат няколко относително дълги интервала: франкските кралства, монголското нашествие, военният поход на Бонапарт. „Лесна за взимане, лесна за губене“, отбелязва Жан-Пиер Филю в най-задълбочената книга за тази територия. Врата към Палестина, Газа е откъсната от Османската империя от британския генерал Едмънд Алънби на 9 ноември 1917 г. и това му открива пътя към Йерусалим, където той влиза на 11 декември.

Целта на Лондон не е просто да свали султана, съюзник на Германия и на Австроунгарската империя, но и да си осигури контрола над тази стратегическа територия и да гарантира защитата на източния фланг на Суецкия канал, жизненоважен транспортен път между Британска Индия и метрополията. Така британците възпират френските амбиции по отношение на Светите земи. През 1922 г. те получават мандат от Обществото на народите (ОН) да администрират територията, която вече ще се нарича Палестина, част от нея е и Газа. Те са там и за да приложат „декларацията Балфур“, т.е. да помогнат за създаването на национален дом на евреите и да насърчат ционистката имиграция, което изпълняват усърдно до 1939 г.

Газа и прилежащата ѝ област участват във всички борби на палестинците, били те мюсюлмани или християни, срещу ционисткото заселване и британското присъствие. Те се включват в големия палестински бунт от 1936-1939 г., смазан от британците. Това поражение лишава задълго палестинците от политическо ръководство и оставя на арабските правителства грижата (ако може така да се каже) да защитават каузата им.

На 15 май 1948 г., ден след обявяването на държавата Израел, арабските армии влизат в Палестина. Първа война, първо арабско поражение. Територията, предвидена за държавата Палестина в плана за подялба, гласуван в Общото събрание на ООН на 29 ноември 1947 г., е разкъсана. Израел присъединява една част (Галилея), Йордания взима Западния бряг на река Йордан. Ивицата Газа, територия от триста и шестдесет квадратни километра, която включва градовете Газа, Хан Юнис и Рафах, минава под египетско военно командване, но не е анексирана. Тя е единствената палестинска територия, върху която не се упражнява чужда власт. Към осемдесетте хиляди местни жители се прибавят над двеста хиляди бежанци, прогонени от израелската армия. Те живеят при мизерни условия и искат само да се завърнат по домовете си. Това масово присъствие на бежанци и особеният статут на територията превръщат Газа в един от центровете на палестинското политическо възраждане.

И още тогава – офицерът Ариел Шарон

ВЪПРЕКИ контрола на Кайро (упражняван от краля, а после от „Свободните офицери“, които на 23 юли 1952 г. го свалят от власт), палестинците се организират самостоятелно, водят партизански акции срещу Израел и протестират срещу всякакви опити бежанците да бъдат заселени за постоянно в Газа. Израел упражнява, още тогава, тежки репресии. В тях с жестокостта си се отличава един все още непознат млад офицер – Ариел Шарон.

На 28 февруари 1955 г. Шарон ръководи нападение срещу Газа. Загиват тридесет и шест египетски военни, двама цивилни и осем израелци. На 1 март големи манифестации заливат Газа и отправят критики към пасивността на Египет. Това подтиква Насър, новия ръководител на Египет, да промени външната си политика. Смятан до този момент от мнозина свои сънародници за приближен на САЩ, той изпраща положителни послания към Москва в разгара на Студената война. На път за конференцията в Бандунг, която през април 1955 г. ще отбележи раждането на политиката на необвързаност, Насър се среща с китайския министър на външните работи Чжоу Енлай, тръгнал също натам, и го пита дали Съветският съюз би приел да доставя оръжия на страната му. Отговорът се бави, но в крайна сметка на 30 септември 1955 г. е обявено споразумение за доставка на чехословашко оборудване. Така СССР нарушава монопола на Запада върху продажбата на оръжия в Близкия изток и влиза с гръм и трясък на регионалната сцена .

Насър е принуден също така да даде на палестинците в Газа малко повече свобода, за да се организират в бойни отряди. На 26 юли 1956 г. раисът национализира Компанията на Суецкия канал. Следва тристранната агресия на Израел, Франция и Обединеното кралство срещу Египет. Тя завършва със завладяване на Синай и ивицата Газа, която остава под израелски контрол до март 1957 г.

Организира се нелегална съпротива. Равносметката за човешките загуби от окупацията е особено тежка – с няколко масови убийства на цивилни граждани, извършени от „най-моралната армия на света“ (израелската). Така например, в Хан Юнис десетки души са изправени до стена и екзекутирани с картечница, а други са разстреляни с револвер. Между 275 и 515 души са избити по този начин .

Когато под външен натиск Израел напуска Синай и Газа, популярността на Насър е в апогея си, революционният арабски национализъм – също. Новото палестинско поколение, което живее в изгнание в лагерите, вижда в този национализъм отговор на поражението от 1948-1949 г. То се включва активно в организации като Движението на арабските националисти, създадено от Жорш Хабаш, в партията БААС и в различни насъристки движения. За това ново поколение арабското единство е пътят към освобождението на Палестина.

Шепа младежи обаче си вадят противоположна поука от преживяното в Газа. Те са се борили пряко с Израел и са си дали сметка за условността на арабската подкрепа, дори тази на Насър. Мнозина лежат в египетски затвори. Според тях освобождението на Палестина може да бъде дело единствено на самите палестинци. През 1959 г. се събират около Ясер Арафат, който също през 1948 г. е намерил убежище в Газа, и основават „Фатах“, обърнато съкращение на арабски от израза „Палестинско национално движение“. Сред първите членове в Газа, които играят централна роля през 70-те и 80-те години, са Салах Халаф (Абу Аяд), Халиф ал Вазир (Абу Джихад), който става втори по важност във „Фатах“, убит от израелците в Тунис през 1988 г., и Камал Адуан, убит също от израелските специални отряди в Бейрут през 1973 г.

Във вестникът им Фалистинуна („Нашата Палестина“), публикуван в Бейрут в периода 1959-1964 г., се изтъква: „Всичко, което искаме, е вие [арабските режими] да обградите Палестина с отбранителна стена и да гледате битката между нас и ционистите.“ И още: „Всичко, което искаме, е вие [арабските режими] да свалите ръце от Палестина.“ Нужна е известна смелост в разцвета на влиянието на Насър да формулираш тези еретични слова.

От средата на 60-те години обаче, с провала на опита за съюз между Египет и Сирия (в Обединена арабска република, 1958-1961), който разкрива безсилието на арабските страни да повлияят на развоя на събитията, вятърът започва да се обръща. Борбата за освобождение на Алжир, приключила с победа през 1962 г., служи за пример.

През януари 1965 г. „Фатах“ извършва първите си военни операции срещу Израел и към нея се присъединяват членове на други организации, уморили се да чакат едно все по-невероятно арабско единство. Поражението през юни 1967 г. по време на Шестдневната война позволява на „Фатах“ да се превърне в главна сила и да поеме, със съгласието на Насър, контрола над Организацията за освобождение на Палестина (ООП). През февруари 1969 г. Арафат става председател на изпълнителния комитет на ООП. Палестинците отново стават главно действащо лице на регионалната сцена и Газа допринася значително за този подем.

Какво се случва в територията по това време? Въпреки израелската окупация започва да се организира военна съпротива, обединяваща множество организации, с изключение на „Мюсюлманските братя“, които се отдават на обществена дейност. Първото нападение срещу окупационната армия е извършено на 11 юни 1967 г., в деня след примирието, подписано от Египет и арабските страни с Израел. С периоди на активизиране и затишие въоръжената борба продължава до 1971 г. Бруталността на танковете на генерал Шарон и безчетните извънсъдебни екзекуции я прекратяват. Но макар военната съпротива да е смазана, политическите инициативи се множат, най-вече връзките със Западния бряг на река Йордан, които са много ограничени преди 1967 г. Елитите се присъединяват към ООП и я признават като „единствен представител на палестинския народ“.

Единствено „Мюсюлманските братя“ стоят настрана. Те се внедряват дълбоко благодарение на социалните си мрежи и толерантността на окупационните власти, които виждат в тях противовес на основния враг – ООП. Създаденият през 1973 г. от шейх Ахмед Ясин Муджама ал Ислами(„ислямски център“) е легализиран от окупатора. Тази политика на изчакване обаче – според която часът на съпротивата все още не е дошъл – предизвиква вълнения. И в началото на 80-те години един разкол води до създаването на „Ислямски джихад“.

През декември 1987 г. в Газа избухва първата Интифада, „бунтът на камъните“. Тя има две важни последствия. От една страна, „Мюсюлманските братя“ предприемат голям завой в стратегията си, като създават Движението за ислямска съпротива („Хамас“), което участва в Интифадата, но отказва да се включи в единен фронт с другите организации. От друга страна, ООП използва този бунт, за да засили доверието в себе си и да договори Споразумението от Осло, подписано от Арафат и израелския министър-председател Ицхак Рабин на 13 септември 1993 г. във Вашингтон под егидата на Бил Клинтън. На 1 юли 1994 г. Арафат установява Палестинската власт в Газа.

Продължението е известно. Споразумението се проваля, заселническата дейност се развива, следва втората Интифада (от септември 2000 г.). „Хамас“ побеждава на първите демократични парламентарни избори в Палестина през 2006 г., западните страни отказват да признаят новото правителство, а една фракция на „Фатах“ и САЩ сключват съюз, за да сложат край на това управление. „Хамас“ взима властта в Газа през 2007 г. и от този момент Израел налага блокада на един милион и седемстотин хиляди жители.

През 2005 г. без никакво съгласуване с Палестинската власт израелската армия напуска територията, но ивицата Газа остава окупирана. Достъпът до нея по суша, море и въздух зависи от Израел. Той забранява на палестинците да използват обширни части от територията си (30% от обработваемите земи), както и морето отвъд шест морски мили (намалени на три след началото на военната операция, започната от Тел Авив през юли). Израелците продължават да държат в ръцете си гражданското управление. Блокадата, която налагат от 2007 г., задушава населението въпреки единодушното осъждане (макар и само на думи) от страна на „международната общност“, включително САЩ.

След изтеглянето си от Газа Израел проведе три мащабни операции срещу територията – в периода декември 2008-януари 2009 г., през ноември 2012 г. и сега, през юли 2014 г. Докато не бъде вдигната блокадата, докато палестинците не получат независима държава, едно ново прекратяване на огъня ще бъде единствено временно примирие. Генерал Де Гол предсказа това на известната си пресконференция от 27 ноември 1967 г. след израело-арабската война: „Окупацията върви ръка за ръка с потисничество, репресии, прогонване“, тя поражда „съпротивата [която Израел] определя като тероризъм“.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 
Коментарите са изключени за Непокорната Газа