Най-теглените филми през 2015-а

| от chronicle.bg, по Variety |

Кои са най-теглените филми за годината вероятно не е изненада – това са част от най-обсъжданите заглавия. Неочакван обаче е високият брой на пиратите.

Някои от блокбъстърите на годината се доказват като фаворити и сред потребителите на торенти: „Бързи и яростни 7”, „Отмъстителите: Ерата на Ултрон” и „Джурасик свят” са в топ три на най-теглените филми, излезли през 2015-та, показва справка на компанията Excipio, която следи за нарушаването на авторските права и е провела мониторинг на пиратската дейност от началото на годината до 25 декември.

Ако в списъка вземем предвид не само филмите от 2015-та, а и тези, излезли година по-рано, най-теглен се оказва „Интерстелър”. Причина за това е фактът, че по-старите филми имат по-дълго време за натрупване на сваляния.

Спрямо миналата година броят на нелегално гледаните филми се увеличава почти двойно.

През 2014-а филмът „Вълкът от Уолстрийт” беше най-теглен с над 30 милиона сваляния. През тази година на върха на класацията е „Интерстелър” с 47 милиона сваляния. „Вълкът от Уолстрийт” не би могъл да се вмести в топ 10 за тази година, като се има предвид, че последния от класацията – „Kingsman: Тайните служби” е теглен 31 милиона пъти.

Тазгодишният списък показва, че пиратството в света се разраства.

В галерията можете да видите и кои са 14-те най-сваляни филми за годината. Изненада е, че „Отвътре навън” се подрежда чак толкова назад.

 
 

„Остава“ става на 25 години с концерт и нов клип

| от chronicle.bg, по Variety |

Те са „Шоколад“, „Внимание“, „Супермен“, „Океан“ и още десетки заглавия. Песните им са в историите на хиляди българи и всеки от нас има поне една песен на „Остава“, с която асоциира важен момент от живота си. Обичаме тези момчета и винаги ще им благодарим за моментите, авантюрите, плача, дългите нощи и слънчевите дни.  

„Остава“ става на 25 години (невероятно, но факт). Инди-рок бандата ще отпразнува юбилея си с концерт на 31 август в клуб „Маймунарника“ в Борисовата градина.

В дългогодишната си история „Остава“ имат безброй изяви в страната и чужбина, над 20 видео клипа, 5 издадени студийни и 3 концертни албума, включващи хитове, които и до днес държат групата в списъка с най-добрите изпълнители.

На концерта публиката ще чуе както всички любими на публиката песни като Sex in the morning, „Океан“, „Понеделник“, „Мини тяло“, „Шоколад“, „Ще дойдеш ли с мен“, „Мъничко човече“, „Бесен“, „Внимание“, „Самолет“, така и рядко чувани песни.  Седмица преди да отпразнува годишнината, бандата пуска видеото към песента „Самолет“, част от албума „Океан“. Режисьор е Петко Спасов, който направи и видеото към „Внимание“. Клипът е издържан изцяло в черно бяла стилистика и напомня клиповете на The Smashing Pumpkins.

Съпорт банда на концерта ще бъдат „МФортно Диско“, които ще подгреят с 30-минутно изпълнение на изцяло авторски песни.

 
 

Дъщерята на Рийз Уидърспун работи през лятото в пицария

| от chronicle.bg, по Variety |

Въпреки статута си на мегазвезда, актрисата Рийз Уидърспун се е погрижила дъщеря й Ава Филип да разбере как се изкарват парите, като работи в пицария през лятото, съобщи в. „Дейли мейл“.
Ава Филип е на 17 години. Тя е одрала кожата на майка си и изглежда отлично в работната си униформа – син панталон и бяла блузка. Задължението й в луксозната холивудска пицарията е да води клиентите до масите им.

Баща на Ава е актьорът Райън Филип. Двамата с Рийз Уидърспун имат още едно дете – 13-годишният Дийкън. Актрисата, която е лауреат на награда „Оскар“, сега е омъжена за Джим Тот, от когото има 4-годишен син Тенеси.

През януари Рийз Уидърспун изненада феновете си със снимка в Снапчат, на която е почти невъзможно да бъде различена от дъщеря си. По-късно тя я похвали пред сп. „Венити феър“, че Ава е „красива както външно, така и вътрешно“ и е „добра душа“.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от chronicle.bg, по Variety |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.