Ксавие Лапер дьо Кабан: Някои граждани не приемат ЕС такъв, какъвто е

| от |

Интервю на Ксавие Лапер дьо Кабан за в. Дума

„Глобализацията е процес, който не може да бъде спрян, и ние трябва да се приспособим към него“ убеден е френският посланик в София

 

Негово Превъзходителство Ксавие Лапер дьо Кабан е дипломат от кариерата, учил в престижния Институт по политически науки в Париж, полиглот, който владее английски, немски, португалски и български. В София идва от позицията на зам.-шеф на протокола в МВнР на Франция, но е бил на дипломатически мисии в Кипър, Джибути, Бразилия. В периода 1991-1995 г. е отговарял за връзките с медиите в посолството на Франция в София. Женен е за българка. Има 3 синове – Асен, Борис, Валентин.

„Съдбата на България е и съдба на моята втора страна“

– Нормално е да следите внимателно обществено-политическите процеси в България, Ваше Превъзходителство, но какво се случва във Франция напоследък? Естествено нямам предвид личния живот на президента Оланд, а промените в правителството, влизането на 2 депутати от партията на Марин льо Пен в Сената, очакванията за нулев ръст на икономическото развитие…

– Във Франция крайната десница се изкачи до недостигано досега равнище на последните европейски избори. Това е последица от известно недоволство от дейността на ЕС от страна на някои французи, недоволство от общата политика на всички в ЕС от доста години насам. Последствията са, че определен брой политически сили не приемат ЕС такъв, какъвто е днес, някои граждани също. Преживяваме дълга икономическа криза от 6 години насам и впечатлението на моите френски съграждани е, че ЕС не ги подкрепя, че не е в състояние да спира негативните процеси. Глобализацията е процес, който не може да бъде спрян, и ние трябва да се приспособим към него, да работим съобразно този процес, като пригодим и социалната система към новите условия. Всички производители имат конкуренти навсякъде по света и това промени икономическия пейзаж, границите станаха лесно преодолими. Този обмен на стоки, капитали, работна сила се извършва лесно не само в рамките на ЕС, но и навсякъде по света. Всеки може да живее където си пожелае и това, което имаме днес, е уникална възможност в сравнение с това, което са имали нашите баби и дядовци например.

Тази криза на адаптиране безпокои населението, а и правителството взе решения, които доведоха сами по себе си до диспропорции и противоречия във френската социалистическата партия. Една малка част от депутатите социалисти се оказаха недоволни и това наложи промяната в правителството.

– Като се има предвид, че Германия и Франция са водещият тандем в ЕС и бъдещото му развитие зависи много от тях, бихте ли посочили докъде всъщност стигат границите на този съюз от днешна гледна точка? Още повече, че премиерът Валс беше на първото си задгранично посещение в Берлин и бе похвален от канцлера Меркел за предвидените реформи, но Германия не прие предложението за преки германски инвестиции във френски предприятия.

– Според мен така нареченият френско-германски тандем е необходим, но не е достатъчен и не може само той да крепи ЕС. Съюзът е от 28 държави, в т.ч. и големи, и те могат да казват думата си при вземането на решенията.

– Париж тези дни бе домакин на срещи, които ще дискутират ситуацията в Близкия изток и случващото се в Ирак, с „Ислямска държава“. Франция е страна, която е исторически свързана с този регион и винаги е имала активна политика и икономика в него. Сбърка ли Западът или не оцени в дълбочина случващото се в Ирак, Либия, Сирия, Северна Африка като цяло и т.н., защото обстановката е повече от тревожна?

– Глобализацията е факт, но тя не е проява само на възможности и плюсове, но и на рискове. За събитията в Тунис, Либия, Сирия, Ирак и т.н. нямахме избор. Не можем да сме само наблюдатели. Има два вида намеса. Когато самите вие я провокирате и когато се налага да се намесите. Самите либийци предизвикаха събитията в страната си и Франция видя и прецени, че не може да остане безучастна. Знаем, че Кадафи 40 години е диктаторствал не само в Либия, но и че е участвал в дестабилизирането на цяла Африка, и най-вече в региона на Сахел. Ние подпомогнахме въстанието на либийците и желанието им да се отърват от диктатора, но нямахме намерение да казваме какво да се прави след това.

Намесата в Сирия и Ирак е резултат от една страна на непремерените действия на САЩ от 10 години в Ирак, но най-вече е провокирана от начина, по който Ирак изграждаше своята държава. Обстановката в Сирия е следствие от действията на Асад в продължение на повече от 3,5 години и без намеса стана така, че да се появят терористични организации, чиято цел бе да завземат управлението на страната. Тези екстремистки и терористични сили са опасни и затова съжаляваме, че нямаше и наша намеса заедно с други сили през август 2013 г. В Ирак Франция не е сама. Нашите действия в Ирак имат за цел да се прекрати създаването на терористична държава, която застрашава всички ни.

– Какво е становището на вашето правителство относно присъединителния процес към ЕС на страните от Западните Балкани и тлеещите етнорелигиозни конфликти в някои страни от региона?

– Разширяването на ЕС към Западните Балкани се подкрепя от Франция по принцип. Има преговори с Албания, водят се преговори със Сърбия, а след като сме предприели това, значи, че един ден те ще станат членки на ЕС. Преговаря се по преговорни глави, но ЕС не е просто договор, а повече от един клуб, който предполага членовете му да спазват стриктно определени правила, да се спазват законите от всички.

Не съм специалист по етнорелигиозните въпроси, те са част от вътрешната политика на всяка страна и трябва да се решават от всяка страна. Ние можем да помагаме със съвети. Засилването на демокрацията, спазването на правата на малцинствата ще помогне за решаване на такива етнорелигиозни проблеми.

– У нас се чуват и упреци, че има посланици, акредитирани в София, които вземат страна в обществено-политически събития от вътрешен характер. Как ще опровергаете подобни твърдения?

– Щеше да бъде различно, ако съм посланик в Бирма, но аз съм посланик на една европейска страна в друга европейска страна. Случващото се в България има последствия за всички страни в ЕС, защото вече лесно се пътува свободно, лесно се движат стоки и капитали, били те законни или не. Проблемите, които България има с правосъдната си система, са сериозни проблеми и за всички нас в ЕС. Случаите на трафик на наркотици, на неосъдени правонарушители и други подобни дават възможност такива хора спокойно да извършват нарушения в целия ЕС. Това ни засяга. От друга страна, не мисля, че посланици са вземали страна и позиции относно политически партии.

– След Виенски и Руски, и Парижки бал се проведе в София – на 4 октомври. Каква е ролята на подобни събития и ще бъдат ли те разбрани от обществото у нас, което, знаете, изпитва особена чувствителност по време на кризата и масовото обедняване?

– Този вид балове ги има навсякъде. Целта е да се съберат средства от богати личности за социални дейности. Един съотечественик, българин по произход, предложи да се проведе такъв бал и патронажът да се поеме от френското посолство. Аз самият не присъствах, но исках да спомогна за успеха при събирането на средства. Бяха събрани няколко хиляди лева, които са предназначени за един дом за деца без родители.

– Какво друго имате в програмата на посолството, което би впечатлило по същия начин българите, както изложбата на Роден в НХГ?

– Във Франция живеят 2 известни философи от български произход, Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Съвпадение бе те да са тук в рамките на една и съща седмица и аз бях доволен и горд от представянето им пред българската публика. Цветан Тодоров обича да е дискретен, когато е в България, не иска да се смята, че се меси в българската политика. Беше тук по повод филма на своята дъщеря – хубав филм за Косово, но съжалявам, че залата се оказа малка да побере всички желаещи да присъстват на тази среща. До края на годината предстои месец на фотографията, седмица на френското кино и още някои събития.

Най-големият ни проект е изложбата в Лувъра през 2015 г. на съкровищата от тракийската цивилизация. И тук ще гостуват творби от Лувъра. Сътрудничеството на българските музеи с Лувъра се предвижда да е за много години напред, но се преговаря и за сътрудничество с други френски музеи.

– Френските филми винаги са се радвали на особена симпатия в България от десетилетия. Но сега в мултиплексите рядко може да се гледат френски филми. В същото време TV-екраните не пропускат турски сериали или зрителите се заливат с екшъни…

– Всичко зависи от българските разпространители. Но в момента има един френски сериал по БНТ, който е интересен.

– Вие завинаги ще останете свързан с България, но какво бихте искали тук да се промени и какво да се съхрани, за да я харесвате и дори обичате, както Франция например?

– Мисля, че моите желания са сходни с тези на повечето българи – да има политическа и правна система, която да сложи край на корупцията и присъствието на т.нар. олигарси, които смятат, че са над закона, не плащат на служителите си, но оказват натиск върху решенията на правителството. Този начин на поведение няма място в демокрацията. Би било чест за българите да се справят с това. Аз съм женен за българка, имам 3 синове с български имена и български паспорти, т.е. те са български граждани, затова съдбата на България е и съдба на моята втора страна.

– Можете ли сам да приготвите българско ястие и какво ви харесва от нашата кухня?

– Мога да правя сирене по шопски, лесно е, но обичам шкембе чорба, направена от моята тъща, език в масло, кьопоолу и, разбира се, кисело мляко, но него не го приготвям. Съпругата ми обаче го приготвяше, когато бяхме в други страни, където бе трудно да се намери хубаво кисело мляко!

 
 

Какви документи трябва да пратите на Слави Трифонов, за да ви вземе

| от |

Вероятно до вас вече е достигнала новината, че Слави Трифонов обяви кастинг за политици, на който може да се яви всеки, който иска да направи България „прекрасно и желано място за живеене“.

Е, дотук добре. Звучи като перспективна работа с добра стартова заплата и възможности за развитие. В Jobs.bg и Zaplata.bg обяви за политици няма, така че един кастинг ни идва дюшеш. Само дето се говори,че Слави Трифонов е взискателен работодател, а тая работа не е като оная работа. Затова желаещите да подадат кандидатурите си за политици ще трябва внимателно да помислят какво трябва да присъства в CV-то и мотивационното им писмо.

Излизаме крачка напред с няколко предложения какво да включите в документите си за новата длъжност, преди да ги изпратите на slavi@referendumbg.com:

Относно първата част на CV-то няма какво да усуквате. Имена, телефон, имейл адрес – тук може да сте откровени. Рисковано е да лъжете за прогимназията и университета, които сте завършили, но в частта, в която обръщате внимание на личните си качества, артистичните си умения, хобитата си и качествата ви, свързани с работната позиция, може да се развихрите.

Освен традиционните „умения за работа в екип“ и „основно владеене на Microsoft Office“, вмъкнете нещо патриотично. Умение за плетене на една кука, спечелен конкурс „Валя Балканска“ за най-добре изпята българска народна песен в трети клас, три години народни танци в читалище „Народна плам“, нещо такова. Упоменете, че никога не сте се занимавали с политика, но имате голямо желание да направите България желано място за живеене. Не подхождайте популистки, Дългия ги разбира тия работи.

Много е важно какво мотивационно писмо ще изпратите. Със сигурност е добре да проявите оригиналност, интелект, воля, но и скромност. Може да съчините нещо в стихотворна форма. Например:

„Политик ще стана аз,

този път от раз,

не го правя за пари,

ни за хубави жени,

не ща ферари с цвят червен,

ни блондинка с бронзов тен.

За небето от коприна аз милея,

за родината си свидна,

всяка вечер със ракия пея,

знам, че каквото пожъна това ще посея,

и ще бачкам за народа наш…докат’ побелея.“, Иван Тодоров, електротехник.

Друг вариант е да се спрете на добрата, стара проза, но отново да вкарате фолклорен патос. Например:

„Никога не съм харесвал българските политици. Всяка вечер семейството ми се събира на вечеря и след баклавата ритуално късаме снимки на различни партийци. След като дойде Вашето предложение да променим България, нещо в мен се пробуди – като пламък из недрата на сърцето ми, побрало в себе си години мъка от потисничеството на турското иго, комунистическите отрепки, Костов, Бойко и всички политикоиздънки на прехода. Пробуди се желанието да защитя родината със собствената си кръв, да работя за майка България, за да може децата и внуците ми да живеят в една чиста, зелена и гостоприемна страна. Готов съм да защитавам родината с пот на челото и да се бия за нея, както са го правили истинските българи навремето“, Георги Петров, мениджър комуникации в кол център „Диана“.

Ако поезията и прозата не са вашите формати, може да отправите писмото си към г-н Трифонов във формат на конвенционално мотивационно писмо:

„Притежавам много черни дрехи и бяла душа, които, смятам, ще допринесат за Вашата кауза. Харесвам идеите Ви и смятам, че старата политическа класа трябва да бъде изметена от парламента и там да се нанесат нови кадри, професионални, компетентни хора, които обичат страната си и искат да допринасят за нейното благо с онова, в което са най-добри. От четири години работя като хамалин и смятам, че съм натрупал достатъчно опит в тежката работа, с която неизбежно се сблъскват съвестните политици.“, Чарли-Браун Младши Карпуцев, IT corporate brand regional marketing manager.

Предлагаме и много приятен, оригинален и иновативен метод да изпратите своите документи до шоумена под формата на обява за запознанства. Ето пример:

„Приятен на външен вид, скромен, трудолюбив пенсионер, на 81 години, с богат стаж в отглеждането на фураж за добитък, търси да намери професионално призвание в сферата на политиката.“

Със сигурност има и други начини да спечелите вниманието на Трифонов и да станете политици. Просто бъдете себе си. Съдбата обича смелите.

 
 

Кучешката одисея на Уес Андерсън

| от |

 Isle of Dogs е деветият филм режисиран и написан от Уес Андерсън за негов личен кеф и кефът на неговите верни кинопочитатели.

Роден в Тексас и изглеждащ като нелеп анимационен персонаж, Уес Андерсън е един от най-ярките представители на доброто кино, което 21 век може да предложи. Различен, остроумен и ярко разпознаваем, киното на Андерсън е като приказка на неговия поименен събрат от Дания. Винаги ще познаете, че една творба е правена от Уес Андерсън. Почеркът му е толкова различен от онова, което киното може да предложи и толкова личе, че рядко човек ще се обърка за някой негов филм.

Андерсън режисира деветия си поред пълнометражен филм и 17 в пъстрата си филмография с прецизността и точността, с която малко момче строи любимия си самолет. Филмите на Уес са ярки, цветни и юлистрират с една иронична истерия живота и проблемите на своя създател. Темите като първата любов, сексът, разпадащото се семейство и липсващата бащина фигура, присъстват в умопомрачителния танц, който режисьорът танцува със седмото изкуство.

Isle of Dogs освен филм номер 9 е и втората заигравка на режисьора с анимационното кино. Една елементарна психологическа теория гласи, че хората които харесват абстрактно изкуство са с по-отворени умове и широкоскроени разбирания. Ако вземем тази теория за предимно вярна, колкото и плоска да е тя, то можем да кажем, че хората които се заиграват с анимацията, която е един необятен свят в киното, който не е изследван напълно и както трябва, са най-широкоскроените сред режисьорите. И имат смелост, колкото за 20 човека, които са се навили да направят блокбастър, който може и да се провали.

Анимацията, която като жанр се предполага да е за деца, рядко успява да се пренесе адекватно в света на възрастните. Уес Андерсън е един от хората, които обаче някак правят този преход възможен. Другият е Чарли Кауфман.

Първата заигравка на Андерсън със света на рисуваното кино е стоп моушън адаптацията по романа на Роалд Дал „Фантастичният господин Фокс“. Той толкова умело хваща света на талантливия британец, че го капсулира в два прекрасни часа, които му носят две номинации за „Оскар“ и аплодисменти и поклон от критици и фенове.

Близо десет години след господин Фокс и ироничният поглед на Дал, Андерсън посяга към стоп моушън анимацията отново. Този път, за да разкаже историята на група кучета и едно момче. Подобно на повечето неща, които прави и тук Андерсън праща своите персонажи на странни места и ги впуска в невероятни приключения. Този път дестинацията е Япония, а пътешествието е свързано с търсенето на едно момче и неговото куче.

От всеки друг човек тази история би звучала като глупост, която дори най-заблуденият зрител би подминал с лека ръка, но Уес Андерсън има вредния навик да те изненадва. Винаги когато си помислиш, че ти е разказал всичко странно и се е изчерпал, лудият тексасец вади нов заек от шапката си. Или както е в този случай – ново куче.

Isle of Dogs трябва да излезе през 2018 година и е един от почти сигурните удоволствия в киното за догодина. Неговият първи трейлър е като полет с вълшебно влакче, на което може да се качиш само ако си взел приличен брой стимуланти. Трябва да оставиш предрасъдъците настрана и да се повеселиш с горчиво-сладкия свят на Уес Андерсън. Всяко возене си заслужава. Isle of dogs не прави изключение.

 
 

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ няма нищо общо с Коледа

| от |

Ако в безсънна нощ, вместо да броите овце, умувате защо кенчетата „Кока-Кола“ са червени, в. „Дейли стар“ дава отговор на този въпрос.

Отличителният червен цвят не е резултат от случаен избор, нито пък има нещо общо с коледните празници, по време на които ни „заливат“ реклами на продукта.

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ има общо със съвсем различно нещо – данъците.

Когато популярната безалкохолна напитка се „появява на сцената“ през 90-те години на 19-и век, тя се сервира на клиентите на магазини в САЩ от големи бурета. По това време газираните напитки не се облагат с данъци, за разлика от алкохола, който се съхранява в подобни съдове. За да не ги бъркат данъчните власти, от „Кока-Кола“ решават да боядисат буретата с напитката си червени.

Цветът се запазва и става емблематичен за бранда – факт, потвърден от компанията.

 
 

„Довереникът на кралицата“: абсурдната Викторианска Англия и чистото приятелство

| от |

„Този филм е базиран на реални събития… почти“. С този надпис започва филмът на Стивън Фреърс, „Довереникът на кралицата“.

За маниаците на тема историческа точност този филм не е препоръчителен. Още в началото сте предупредени, че няма да разберете къде се преплитат фикция и реалност. Ако гледате със сетивата си обаче, след първия половин час изобщо няма да ви интересува къде се намира въпросната точка. „Реално“ и „измислено“ нямат значение в този филм. Стопроцентовата истина няма място във филм с Джуди Денч – за това си има документално кино.

Официалната премиера на „Довереникът на кралицата“ беше на 3 септември на кинофестивала във Венеция, където лентата беше посрещната от противоречиви отзиви. Истина е, че поредният скок на Фреърс към историите на британската монархия, не надскача летвата, поставена от „Кралицата“, „Филомена“, да не говорим за „Опасни връзки“. Но не това е важното – този филм сам по себе си е изключителен. Нямат смисъл и критиките към изобразяването на колониите и отношението на кралицата към въпроса с Индия. Сред основните упреци беше именно образът на Виктория като мил, състрадателен владетел на Индия, когато в реалността под нейното управление Индия насилствено става Британска колония. Но отново повтаряме – за това си има документално кино и всички желаещи реално представяне на картината могат да се насочат към него.

Историята е базирана на романа на романа на Шрабани Басу  за кралица Виктория. Действието започва през 1887 г. Възрастната кралица празнува своя златен юбилей и по време на едно от честванията получава малък подарък от индиецът Абдул Карим. Срещите между тях зачестяват и скоро той става неин приятел, син, брат, баща, учител – всичко. Той е глътката свеж въздух, която влиза в балона пълен с райски газ – елементът реалност, който липсва в кралския двор, пълен с клоуни. Той е истинският живот, който монархът иска да опознае. Сами по себе си, персонажите, извървяващи този път, са плътни до степен, в която изчерпват нуждата от достоверност.

Онова, което няма да намерите в документалното кино (а тук го има) е по-ценно от всяко достоверно изобразяване на нещата. Да оставим настрана Виктория, Абдул и цялата им биография. Всяка монета има две страни. Всяка Кралица има две лица. Това на стабилния монарх, който крепи химерната институция с целия си абсурден антураж от слуги и придворни, и това на обикновената възрастна жена, която е загубила всичките си близки хора и търси онази утеха, за която всеки възрастен копнее. В това отношение образът на кралица Виктория е повече от реален и не се различава от този на всяка възрастна жена по света.

Стивън Фриърс (режисура) и Лий Хол (сценарий) заслужават адмирации за две неща – може би двете най-труднопостижими в киното – създаването на живи герои, и автентична атмосфера. Лентата е скок в края на XIX век. Викторианска Англия – аристокрацията е във възхода си и ще минат поне още 30 години докато влиянието й отслабне. Чели сме затова в романите и пиесите на Оскар Уайлд. Там е смешно – тук абсурдът е явен и дори леките комични моменти, на които публиката се смее, не могат да го прикрият. Изображението на кралския двор и нравите на висшето общество са реални и показват на какво се крепи цялата британска монархия и британска империя. Фалш. Неадекватни аргументи като цвят на кожата, пол и онова желязно „Не е прието“. Просто не е прието.

И разбира се – Джуди Денч! Очаквано и все пак възхитително. Актрисата повтаря успеха си след „Госпожица Браун“ (където също играе кралица Виктория) и дава изпълнение достойно за Оскар. До голяма степен филмът дължи блясъка си на нея. Както казва Робин Уилямс, когато й връчва Оскара за „Влюбеният Шекспир“, There is nothing like a Dame. Али Фазал е другото добро попълнение – той е в ролята на Абдул Карим. Останалата част от състава върши отлично работата си за създаването на гореспоменатата викторианска атмосфера. Тя разбира се е допълнена от костюмите и декора – и двете също достойни за Оскар.

„Довереникът на кралицата“ е от филмите, на които симпатизираш. От онези, които не печелят милиони, не правят революции, не са зрелищни, обективно се нареждат някъде в средата на скалата. Това е интимен филм за приятелството между двама души, които имат нужда един от друг. Приятелството в една от различните му форми. Напук на предразсъдъците и ограниченията на епохата. Приятелството, от което всеки, независимо дали е възрастна кралица или млад просяк, има нужда. Всичко това, през режисурата на Фриърс, сценария на Хол, играта на Джуди Денч и Али Фазал носи интимността, която ни кара да емпатираме. И в крайна сметка „обективното“ някак губи влиянието си.

„Довереникът на кралицата“ излиза в България на 29 септември.