Кой е Йенс Столтенберг?

| от |

Каква ирония: мъжът, който на младини е бил против членството на страната си в НАТО, сега застава начело на Алианса. Бившият норвежки премиер Йенс Столтенберг е новият генерален секретар на международната организация, пише Дойче веле.

jens-stoltenberg

След датчанина Андрес Фог Расмусен на поста Генерален секретар на НАТО отново застава скандинавец. Става дума за бившия премиер на Норвегия Йенс Столтенберг, който в момента е председател на фракцията на социалдемократическата Работническа партия в норвежкия парламент.

Столтенберг е заемал премиерския пост на Норвегия два пъти – от 2000 до 2001 и в периода 2005 – 2013. На изборите през 2013-та социалдемократите останаха най-силната партия, само че управляващата коалиция на Столтенберг не успя да получи достатъчно места в парламента. Така правителството бе поето от консервативната Ерна Солберг. При встъпването си в длъжност Солберг изказа дълбоко уважение към ролята на предшественика си, която той изигра след жестоките престъпления на Андерш Брайвик през юли 2011. „Ти бе твърд като скала в бурно море“, похвали го тогава тя.

Тестът Ютьоя

Йенс Столтенберг в действителност придоби по-широка популярност извън родината си едва покрай масовото убийство, извършено от Андерш Брайвик в един летен лагер на младежкото крило на Работническата партия на остров Ютьоя. По време на обществените си прояви тогава той се държеше като баща на нацията. Столтенберг утешаваше сънародниците си и избягваше прибързаните и необмислени реакции. „Трябва упорито да защитаваме ценностите ни“, каза тогава той със сълзи в очите. „Норвежкият отговор на насилието е демокрацията, още повече откритост и по-голямо политическо участие“, гласяха думите му. Драматичните седмици след жестокия атентат, когато цял свят бе отправил поглед към Норвегия, се превърнаха в сериозен политически тест за Йенс Столтенберг. Наблюдателите бяха единодушни: той издържа този тест блестящо.

Освен премиер, Столтенберг е бил многократно и министър, както и държавен секретар в различни правителства, но пък досега не е заемал важни постове в сферата на отбраната. Единствено през 1990-те години е бил член на Комисията по отбраната. Това обаче кара малцина да свързват Столтенберг с НАТО. Всъщност първоначално той е бил против членството на Норвегия в Северноатлантическия алианс. С течение на времето обаче променил мнението си. По-късно като премиер е подкрепял международни военни операции. Така например страната му се включи както в мисията в Афганистан, така и в интервенцията в Либия.

„Въпреки това Йенс Столтенберг ще бъде по-скоро политико-цивилен, а не военно ориентиран шеф на НАТО“, смята норвежкият журналист Харалд Стангхеле. Той описва новия генерален секретар на НАТО така: повече секретар, отколкото генерал. В публикация за големия норвежки ежедневник „Афтенпостен“ Стангхеле пише, че бившият норвежки премиер е създал добри контакти с много от правителствените и държавни ръководители на страните-членки на НАТО, например с Меркел, Обама и Камерън.

Предизвикателството Русия

Сред най-важните предизвикателства пред новия генерален секретар безспорно се нарежда кризата с Русия. Анексирането на полуостров Крим се смята за най-ниската точка в отношенията между НАТО и Москва от съветското нашествие в Чехословакия през 1968 година.

Още преди избухването на кримския конфрикт, основно американците караха европейските си съюзници от Алианса да влагат повече финансови средства във въоръжаването. Сега това настояване се изрича на все по-висок глас. Тъкмо Йенс Столтенберг обаче има добри позиции в това отношение: докато повечето от членките на НАТО намаляваха все повече военните си разходи, то при неговото управление Норвегия ги повиши. Каква ирония: мъжът, който на младини е бил срещу НАТО, сега ще се бори за неговото бъдеще.

 
 

Грета Гарбо: „Искам да бъда сама.“

| от |

Пренасяме се в 20-те години на ХХ век. Холивуд. Фабриката за мечти е млада и могъща. Създава илюзията, че всичко е постижимо, а Америка е мястото, където мечтите се сбъдват.

Системата на звездата е във вихъра си и ще остане така още три десетилетия. Актрисите не са актриси – те са кукли, изровени от различни краища на страната (или чужбина), обикновено са непривлекателни, но фотогенични. Машината ги примамва с обещания за бляскав живот и ги слага на конвейера. Коса, мигли, вежди, нос, устни, скули, зъби, крака, ръце, подходящо осветление, скъпи тоалети, тонове грим и звездата е родена. Изключенията от това правило в началните години са малко, но дори те са изфабрикувани.

"Anna Christie" Film Still
Getty Images

През 1924 г. едно шведско момиче на 19 години пристига в Америка със своя любим. Грета Гарбо и Моше Стилер са успешни актриса и режисьор в родната Швеция, но идват да търсят шанса си в Холивуд. Грета е стеснителна, леко пълна, с огромни крака. Но дори Луи Б. Майер вижда онова, което след години ще плени света, и я наема в студиото си – MGM. Така се ражда звездата на една от легендите на киното – Грета Лувиса Густафсон или просто Грета Гарбо.

Конвейерът не прощава и на нея – диети, пластични намеси, без кадри в цял ръст, подходящ оператор, който да покаже само хубава й страна. Но най-голяма роля в създаването на Грета Гарбо имат пиарите на MGM. Едва ли има друга актриса, чийто път да е до такава степен определян от машината на рекламата. Тя иска да играе. Нищо друго. Иска да въздейства, да се пробва в големите роли, които десетилетия преди нея играе Сара Бернар. Но всичко това си има цена. Отделът по реклама на филмовото студио бълва клюки за нея непрестанно – с кой актьор ходи, какво прави, всичко. Това се отразява благоприятно на предстоящия филм. И малко по малко я смазва.

Не можем да опишем Грета Гарбо. Може би никой не може. Тук говорим за жена, която всеки приема по своя начин. Винаги можем да я вкараме в рамки като ослепително красива, нежна, съблазнителна, сексапилна, с разкошни сини очи, дълбок глас, но същинското е различно за всеки един от нас. Не можеш да го разбереш, ако не си запознати с историята й. С първите години в бедния стокхолмски квартал, с истерична майка и баща пияница, със самотата й, с любовта й към Моше и раздялата с него, с копнежа за безвъзвратно отнетото лично пространство. В множеството афери с мъже и с жени, в перфекционизма, който никой от нас не може да постигне. Грета Гарбо е океан, който можеш да опознаеш само ако се гмурнеш в него. Ако разбереш историята зад целулоидните снимки, продукт на Системата на звездата.

'Two-Faced Woman' Film Still
Getty Images

Кариерата на Грета Гарбо приключва, когато тя е на 36 години. 17 години са изминали откакто слиза на пристанището в Ню Йорк. Заснела е десетки филми, изиграла е ролите на Ана Кристи, Ана Каренина, Маргьорит Готие („Дамата с камелиите“), Кралица Кристина, Мата Хари и редица други. Получава три номинации за Оскар, не печели нито веднъж. През 1956 г. Става най-младата актриса удостоена с Оскар за цялостно творчество ( на 51 години), отказва да присъства на церемонията.

Никога няма да разберем защо тя внезапно прекъсва кариерата си, след като филмът „Жена с две лица“ получава лоши отзиви от критиците и публиката. Фактът е, че след него Грета Гарбо спира да бъде част от Системата на Холивуд. Точно като своята героиня в „Гранд хотел“, Грузинская, която казва: „Искам да бъда сама“, така прави и актрисата. Оттегля се напълно от публичния живот. Заживява в Ню Йорк, в огромния си апартамент. Инвестира парите си и умножава състоянието си, пътува, има отношения, за които никой не знае, носят се само слухове.

Грета Гарбо е от онези икони, от които и до днес можем да се учим. Този текст няма за цел да разкаже нейната история. Той само насочва една малка светлина към една от забравените велики личности на киното, която може да ни каже много и да ни научи на много. Ако това се случи поне за един от читателите тук, то значи има смисъл от него.

 
 

Най-романтичният жест за съвременните жени е храната за вкъщи

| от |

Мъже, ако искате да спечелите сърцето на дамата, забравете розите и шоколада. Оказва се, че в представите на съвременните жени най-романтичният жест е да получат храна за вкъщи, пише в. „Дейли стар“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания.

За никого не е тайна, че представителките на нежния пол обичат да бъдат обсипвани с внимание – до такава степен, че близо две трети от тях биха изневерили на партньора си, ако се почувстват пренебрегнати от него.

Същевременно според британците галантността изглежда е мъртва – внушителните 90 процента от тях смятат, че партньорите им не са романтични.

За да установи каква все пак е съвременната представа за романтичен жест, сайтът Ваучър коудс про е направил допитване сред 1241 дами. Водещият отговор е изненадал авторите на проучването. Съдейки по него, пътят към сърцето на модерната жена минава през стомаха – 27 процента от участничките в анкетата са отговорили, че мъжът може да ги спечели, ако им поднесе храна за вкъщи.

Като потвърждение на това, че съвременните дами нехаят за големи жестове идват и следващите два отговора. Гледането на телевизия у дома, посочено от 23 процента от анкетираните жени, е второто най-популярно романтично нещо, което могат да правят партньорите заедно. На трето място с 15 процента е дългата разходка.

Класическите романтични жестове – букет и вечеря в изискат ресторант, съвременните жени поставят едва на четвърто и пето място, съответно с 13 процента и 11 процента.

Внушителните 90 процента от участничките в допитването признават, че за да се прояви като романтик, партньорът им не трябва да пести средства.

„В наши дни според някои хора романтичните жестове са евтини и смешни. Други обаче не могат без тях. Изненадващото обаче е, че според мнозинството дами романтиката има паричен израз, при положение, че част от жестовете, които смятат за най-галантни, са напълно безплатни“, казва говорителят на Ваучър коудс про Джордж Чарлс.

 
 

„Може ли да спреш климатика“ и други супер дразнещи реплики в колата

| от |

По цял ден си шофираме като пичове сами в колата и ни е много добре. Е да, засичат ни, подпират ни, псуват ни, но каквото и да се случва извън купето на автомобила, то не е в състояние да ни изкара извън кожата така, както онова, което се случва вътре.

Компилирахме няколко от най-разпространените реплики, които се отправят към шофьора и са в състояние да го накарат да натисне рязко спирачката и да излезе от колата, за да си блъска главата в бордюра 15 минути, докато се успокои и продължи напред. Ето ги и тях:

„Аре да караш малко по-внимателно, че си слагам спирала“

Жената се вози отзад като президент и си върши нейните женски работи. Решила е да се гримира в последния момент, докато отивате на вечеря на центъра и ти караш по „Борис“. Паветата обаче й пречат да сложи спиралата, така че да не й станат бучки на миглите. За отмъщение можеш да й кажеш, че след малко сте на гладко и може да си сложи очната линия. Когато излезете на ремонта на „Прага“ или „Дондуков“, кажи, че вече може да действа и завий обратно към Пирогов, защото ще имате спешен случай с набучена очна линия в зеницата.

„Ей там май има място за паркиране“

Доверяваш се на пасажера, който МИСЛИ, че някъде там има място за паркиране, което е по-близо до входа на мола, и пропускаш единственто свободно място на този етаж. Естествено, ТАМ няма свободно място. Просто има паркиран Smart. Колкото и да е неприятно, не можеш да го избуташ деликатно назад, защото не е учтиво и слизаш още две нива надолу, за да паркираш накрая на инвалидно място и след 10 минути да намериш автомобила си облепен в стикери „Аз искам да съм инвалид“.

„Е що не минеш/мина оттам?“

Пътниците регулярно имат претенции откъде да мине шофьора. Все едно с качването в колата, в главата им се материализира холограмен Google Maps. Те знаят, че за да стигнеш от „Стрелбище“ до „Люлин“ е по-добре да се мине през „Дружба“, и че пътят за „Банишора“ се вие през „Младост“. И не свенят да дадат акъл откъде, аджеба, трябва или е трябвало да се мине.

„Хапни си яйчице, за какво го варих?“

Баба ти. Возиш я до Банкя да налеете минерална вода и багажникът е пълен с празни туби. Няма лошо, докато жената не реши, че не си ял от цял час и е време да хапнеш прясно сварено домашно яйце от радомирска кокошка. Веднага. Специално за теб го е варила. Доводите, че не желаеш колата ти да вони на яйца цяла седмица се разбиват като вълна о созополска скала в нейния довод. А именно: „Е а аз за какво го варих?“.

„Е що си паркирал чак там?“

„Чак там“ е на отстояние два метра от другото възможно място за паркиране. Необходима е обосновка на избора обаче.

„Благо, нали знаеш, че ти гледам километража?“

Да, жената е отзад и гледа. Не гледа стадата с крави покрай пътя, нито шарените листа на дърветата. Тя гледа километража. От София до Будапеща. И надава вик всеки път, когато стрелката допре цифрата 150.

„Жив да си, Жоро, е те тоя трамвай не го видех!“

Реален случай. Репликата е отправена от прабаба ми към баща ми, който шофира и спира, за да пропусне трамвай.

„ОП, ОП, ОП“

Очевидно си се доближил твърде много до друга кола. Живият парктроник се включва с нотка на хистерия.

„Гледай, гледай!“

Докато лавираш между колите, пред очите ти бива набутан смартфон, на който върви видео с котка, която бие куче.

„По-леко де, все пак возиш дете, нали не искаш да си счупи врата?!?“

Да, ако возиш само възрастни може да караш с 230 по Цариградско. Ако возиш дете обаче, което месец преди абитуриентския си бал още седи на детското столче, трябва да спираш преди да минеш през легнал полицай.

„Крачето ти май е все на съединителя, нали знаеш, че така се износва много бързо феродовият диск „

Мъжът ти. Гледа ти в краката, докато шофираш. Необходимо е да обясняваш какво правиш с тях 60 секунди в минутата. Искаш да спреш колата, да ги увиеш около врата му и да стискаш, да стискаш…

 „Може ли да спреш климатика?“

Навън е 43 градуса, но зиморничавият пътник отзад се увива в шалове, трепери, подкашля демонстративно и мрънка, че ще получи фациалис.

„Айде да пуснеш климатика малко“

Навън е 15 градуса, караш на отворен прозорец и дишаш с удоволствие. На някой обаче му хрумва, че жегата е адска и трябва да бичи климатик.

„Може ли да намалим музиката, че отзад се чува много силно“

Караш нова кола с аудиосистема BOSE и искаш да слушаш 100 кила до дупка. Всеки звук по-силен от латерна обаче срива майка ти.

„Може ли да спрем на някоя бензиностанция, че нещо пак ми се пишка?“

Жената. 5 минути след като сте тръгнали. Въпросът се задава на всеки 20.

„Нещо ми стана лошо, може ли да спреш за…“…изречението прелива в звука на стомашно съдържимо, изливащо се върху кожената каросерия.

„Може ли малко по-бързо да караш, че закъсняваме…“

„Може ли малко по-бавно да караш, че ми става лошо…“

А МОЖЕ ЛИ ДА МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ И ДА СИ КАРАМ НА СПОКОЙСТВИЕ?

 
 

Как Netflix бавно убива класическото кино?

| от |

Факт е, че онлайн стрийминг платформите ще бъдат употребявани все повече с течение на времето. У нас те може да не са масово разпространени, но и това ще се промени. Това е бавен, но неизбежен процес. Най-малкото, защото това е честният начин за гледане на филми.

Какво правим обаче, когато заплащаме за дадена услуга, но асортимента, който получаваш, е обидно малък както за сумата, която даваме, така и за пренебрегнатия културен продукт?

Всички знаем, че както казваше един обичан български журналист, нищо не започва от днес. В това число влиза и киното. Нищо не започва от днешните филми. Преди тях има хиляди заглавия, които е задължително да бъдат съхранени и разпространявани. Просто защото имат какво да ни кажат – за историята, за духа на времето, за киното като възможности, за гения на добрите режисьори, актьори и сценаристи. Говорим за класическите филми. За онези, които сте забравили или изобщо не сте гледали. А може би ако ни ги сложат една идея повече пред очите, ще ги видим.

Няма как. Ако се интересувате от класическо кино, не се обръщайте към най-голямата стрийминг платформа – няма да ги намерите там. В базата данни на Netflix няма нито един филм от 1960, 1963, 1968, 1955, 1948 … ще спрем да изброяваме. Само ще кажем: 1960: „Психо“, „Апартаментът“, „Спартакус“, 1963 – „Клеопатра“, 1955 – „Да хванеш крадец“, „На кея“. Нито един филм на Хичкок, нито едно от култовите заглавия на миналия век, които независимо дали гледате или не, са колоси, явления, гениални ленти, променящи облика на киното днес. Нищо от Серджо Леоне до Франсоа Трюфо няма да намерите в Netflix. Което малко странно при условие, че това е най-голямата стрийминг платформа (с над 100 млн. клиенти в световен мащаб), създадена с цел да се намали пиратството в интернет.

Тенденцията на количеството на класическите филми намалява с годините. Още преди платформата да навлезе в България имаше по-широк спектър от филмите от „Златната ера“. Но с времето той ставаше все по-малък.

По-сериозният проблем обаче не е, че киноманите и ценителите на вечното кино не могат да гледат филмите на Хичкок. Този проблем е индивидуален и се решава лесно в пиратските сайтове. Хубаво или лошо – това е.

По-големият проблем е широкото наблягане на мейнстрийма, съвременните популярни заглавия – залагането на гарантите за високи приходи и пренебрегване на архива. А архивът е важен. Както казахме тези филми, макар да изглеждат остарели, дори смешни като актьорски похвати, трябва да бъдат съхранени. Понастоящем това се случва именно, където не трябва – в затънтени сайтове, които заедно с филма носят няколко вируса. Резултатът е загубването на цели култури, чийто посланици са именно филмите. Защо се случва това? Основните причини са две. Първата е слабият пазарен дял, който има класическото кино. Това означава по-малко публика за него и респективно – по-малко приходи. На второ място е сложността по въпроса с уреждането на авторските права. При класическите филми е значително по-трудно отколкото при съвременните.

С надигаща се вълна на стрийминга като масово средство за разпространение на филми, бедният запас от класически заглавия е голям проблем. Той прави досега до минали епохи неимоверно труден. Тези филми не са само за запалени киномани и „архивари“. Казахме и отново ще повторим, че класическото кино има какво да предложи на всеки един зрител. Стига той да пожелае да погледне с други очи.

Засега обаче, където в най-добрия случай ще плащате по 7.99 евро на месец, не е вариант. Така че минете през някой пиратски сайт за филм на Хичкок, например.