Китайска компания купува Ромпетрол

| от chronicle.bg |

Китайската компания China Energy Company е договорила покупката на дял от 51 процента от компанията КейЕмДжи Интернешънъл, бившата Ромпетрол Груп (Rompetrol Group), съобщава БТА.

Сделката е част от пакет от споразумения на обща стойност 4 милиарда долара, подписани вчера в Пекин.

КейЕмДжи Интернешънъл е филиал на казахстанската държавна петролна компания КазМунайГаз (KazMunaiGaz). Тя притежава рафинерията Петромидия в Румъния, веригата бензиностанции Ромпетрол, компанията Динеф (Dyneff), развиваща дейност във Франция и Испания, и други фирми от бившата група Ромпетрол.

Китайската компания ще плати между 500 милиона и един милиард долара за КейЕмДжи Интернешънъл. КазМунайГаз купи групата Ромпетрол през 2007 г. от румънския бизнесмен Дину Патричиу.

В. „Адевърул“ отбелязва, че КейЕмДжи Интернешънъл притежава над 1000 пункта за зареждане с горива в Румъния, Молдова, България, Франция, Испания, Грузия. Групата също така е собственик на две рафинерии в Румъния – Петромидия в град Нъводари и Вега в град Плоещ.

 
 

Как Netflix бавно убива класическото кино?

| от chronicle.bg |

Факт е, че онлайн стрийминг платформите ще бъдат употребявани все повече с течение на времето. У нас те може да не са масово разпространени, но и това ще се промени. Това е бавен, но неизбежен процес. Най-малкото, защото това е честният начин за гледане на филми.

Какво правим обаче, когато заплащаме за дадена услуга, но асортимента, който получаваш, е обидно малък както за сумата, която даваме, така и за пренебрегнатия културен продукт?

Всички знаем, че както казваше един обичан български журналист, нищо не започва от днес. В това число влиза и киното. Нищо не започва от днешните филми. Преди тях има хиляди заглавия, които е задължително да бъдат съхранени и разпространявани. Просто защото имат какво да ни кажат – за историята, за духа на времето, за киното като възможности, за гения на добрите режисьори, актьори и сценаристи. Говорим за класическите филми. За онези, които сте забравили или изобщо не сте гледали. А може би ако ни ги сложат една идея повече пред очите, ще ги видим.

Няма как. Ако се интересувате от класическо кино, не се обръщайте към най-голямата стрийминг платформа – няма да ги намерите там. В базата данни на Netflix няма нито един филм от 1960, 1963, 1968, 1955, 1948 … ще спрем да изброяваме. Само ще кажем: 1960: „Психо“, „Апартаментът“, „Спартакус“, 1963 – „Клеопатра“, 1955 – „Да хванеш крадец“, „На кея“. Нито един филм на Хичкок, нито едно от култовите заглавия на миналия век, които независимо дали гледате или не, са колоси, явления, гениални ленти, променящи облика на киното днес. Нищо от Серджо Леоне до Франсоа Трюфо няма да намерите в Netflix. Което малко странно при условие, че това е най-голямата стрийминг платформа (с над 100 млн. клиенти в световен мащаб), създадена с цел да се намали пиратството в интернет.

Тенденцията на количеството на класическите филми намалява с годините. Още преди платформата да навлезе в България имаше по-широк спектър от филмите от „Златната ера“. Но с времето той ставаше все по-малък.

По-сериозният проблем обаче не е, че киноманите и ценителите на вечното кино не могат да гледат филмите на Хичкок. Този проблем е индивидуален и се решава лесно в пиратските сайтове. Хубаво или лошо – това е.

По-големият проблем е широкото наблягане на мейнстрийма, съвременните популярни заглавия – залагането на гарантите за високи приходи и пренебрегване на архива. А архивът е важен. Както казахме тези филми, макар да изглеждат остарели, дори смешни като актьорски похвати, трябва да бъдат съхранени. Понастоящем това се случва именно, където не трябва – в затънтени сайтове, които заедно с филма носят няколко вируса. Резултатът е загубването на цели култури, чийто посланици са именно филмите. Защо се случва това? Основните причини са две. Първата е слабият пазарен дял, който има класическото кино. Това означава по-малко публика за него и респективно – по-малко приходи. На второ място е сложността по въпроса с уреждането на авторските права. При класическите филми е значително по-трудно отколкото при съвременните.

С надигаща се вълна на стрийминга като масово средство за разпространение на филми, бедният запас от класически заглавия е голям проблем. Той прави досега до минали епохи неимоверно труден. Тези филми не са само за запалени киномани и „архивари“. Казахме и отново ще повторим, че класическото кино има какво да предложи на всеки един зрител. Стига той да пожелае да погледне с други очи.

Засега обаче, където в най-добрия случай ще плащате по 7.99 евро на месец, не е вариант. Така че минете през някой пиратски сайт за филм на Хичкок, например.

 
 

Грета Гарбо: „Искам да бъда сама.“

| от chronicle.bg |

Пренасяме се в 20-те години на ХХ век. Холивуд. Фабриката за мечти е млада и могъща. Създава илюзията, че всичко е постижимо, а Америка е мястото, където мечтите се сбъдват.

Системата на звездата е във вихъра си и ще остане така още три десетилетия. Актрисите не са актриси – те са кукли, изровени от различни краища на страната (или чужбина), обикновено са непривлекателни, но фотогенични. Машината ги примамва с обещания за бляскав живот и ги слага на конвейера. Коса, мигли, вежди, нос, устни, скули, зъби, крака, ръце, подходящо осветление, скъпи тоалети, тонове грим и звездата е родена. Изключенията от това правило в началните години са малко, но дори те са изфабрикувани.

"Anna Christie" Film Still
Getty Images

През 1924 г. едно шведско момиче на 19 години пристига в Америка със своя любим. Грета Гарбо и Моше Стилер са успешни актриса и режисьор в родната Швеция, но идват да търсят шанса си в Холивуд. Грета е стеснителна, леко пълна, с огромни крака. Но дори Луи Б. Майер вижда онова, което след години ще плени света, и я наема в студиото си – MGM. Така се ражда звездата на една от легендите на киното – Грета Лувиса Густафсон или просто Грета Гарбо.

Конвейерът не прощава и на нея – диети, пластични намеси, без кадри в цял ръст, подходящ оператор, който да покаже само хубава й страна. Но най-голяма роля в създаването на Грета Гарбо имат пиарите на MGM. Едва ли има друга актриса, чийто път да е до такава степен определян от машината на рекламата. Тя иска да играе. Нищо друго. Иска да въздейства, да се пробва в големите роли, които десетилетия преди нея играе Сара Бернар. Но всичко това си има цена. Отделът по реклама на филмовото студио бълва клюки за нея непрестанно – с кой актьор ходи, какво прави, всичко. Това се отразява благоприятно на предстоящия филм. И малко по малко я смазва.

Не можем да опишем Грета Гарбо. Може би никой не може. Тук говорим за жена, която всеки приема по своя начин. Винаги можем да я вкараме в рамки като ослепително красива, нежна, съблазнителна, сексапилна, с разкошни сини очи, дълбок глас, но същинското е различно за всеки един от нас. Не можеш да го разбереш, ако не си запознати с историята й. С първите години в бедния стокхолмски квартал, с истерична майка и баща пияница, със самотата й, с любовта й към Моше и раздялата с него, с копнежа за безвъзвратно отнетото лично пространство. В множеството афери с мъже и с жени, в перфекционизма, който никой от нас не може да постигне. Грета Гарбо е океан, който можеш да опознаеш само ако се гмурнеш в него. Ако разбереш историята зад целулоидните снимки, продукт на Системата на звездата.

'Two-Faced Woman' Film Still
Getty Images

Кариерата на Грета Гарбо приключва, когато тя е на 36 години. 17 години са изминали откакто слиза на пристанището в Ню Йорк. Заснела е десетки филми, изиграла е ролите на Ана Кристи, Ана Каренина, Маргьорит Готие („Дамата с камелиите“), Кралица Кристина, Мата Хари и редица други. Получава три номинации за Оскар, не печели нито веднъж. През 1956 г. Става най-младата актриса удостоена с Оскар за цялостно творчество ( на 51 години), отказва да присъства на церемонията.

Никога няма да разберем защо тя внезапно прекъсва кариерата си, след като филмът „Жена с две лица“ получава лоши отзиви от критиците и публиката. Фактът е, че след него Грета Гарбо спира да бъде част от Системата на Холивуд. Точно като своята героиня в „Гранд хотел“, Грузинская, която казва: „Искам да бъда сама“, така прави и актрисата. Оттегля се напълно от публичния живот. Заживява в Ню Йорк, в огромния си апартамент. Инвестира парите си и умножава състоянието си, пътува, има отношения, за които никой не знае, носят се само слухове.

Грета Гарбо е от онези икони, от които и до днес можем да се учим. Този текст няма за цел да разкаже нейната история. Той само насочва една малка светлина към една от забравените велики личности на киното, която може да ни каже много и да ни научи на много. Ако това се случи поне за един от читателите тук, то значи има смисъл от него.

 
 

„Ние едно време не бяхме такива“. Дали?

| от chronicle.bg |

Странна, дори налудна, е способността на хората да забравят неудобното. Овършеем ли някоя и друга година, прехвърлим ли с куц овчарски скок 30-те, започваме уютно да си спомняме колко сладко е било детството и да споделяме спомени за първия ни път в зоопарка и любимия ни сладолед, най-често Ескимо или ЕВГА.

Оливаме се в спомени за това как се миели улиците, колко евтин е бил шоколадът и как, „абе, не знам, много го плюят соца и прехода после, ама…“

За пред хората обаче не споделяме толкова често какви сме ги вършили в мътния период между 14 и 24 +- някоя и друга година. С особена сила това важи за жените. В момента, в който създадат семейство и родят дете, много от тях се превръщат в строги морализаторки, които не разбират „къде са родителите на това дете“ и използват ценното си време, за да пишат многословни статуси, в които споделят с възмущение, че „ние едно време не бяхме такива“.

Но знаете ли? Всъщност ние едно време си бяхме такива. Просто широката общественост не го знаеше, защото нямаше интернет. И родителите ни ги викаха не телевизиите, а директорите.

Поредното интервю на Орхан Мурад по повод поведението на дъщеря му Сузанита, която се превърна в любимия супергерой на българите след клипа на песента й „Луцифер и Буда“, отново поде тамън забравения рефрен за „лошите млади“. Тези греховни, объркани, заблудени, порочни души, които нямат място в днешния свят на стройно подредена ценностна система, според която живеят родителите им.

Само че наистина ли днешните млади са по-кофти материал от старите млади или просто спомените за младостта имат удобното качество да се изкривяват и видоизменят в наша полза? Винаги е имало горчиви дръвца в пакетите с хубав слънчоглед и това никога не е значело, че целият пакет е гаден. И със сигурност никога не ни е отказвало да чоплим семки в градинката.

Ако трябва да сме честни, в годините на младостта на т.нар. милениали, имаше застъпени доста пороци.  Много от нас пиеха бира преди час, пушеха коз в междучасията, подиграваха се на учителката по руски, висяха на опашки при лекарите да просят бележки за неизвинени, осъмваха в компютърните клубове, бягаха от вкъщи, за да отидат на нощна в Алиби, извършваха актове на орална обич на недотам прилични места пр. Много момичета се гримираха прекалено, много носеха хипер къси поли. Много момчета се обличаха идиотски, говореха мръсотии, правеха гадости. Е, да, не бяхме пристрастени към социалните мрежи и нямахме зависимост от порното, но не за друго, а защото не беше толкова достъпно. Но пък имаше бой, имаше секс, имаше наркотици, концерти, повръщане, мастика, изневери, хашиш, хистерии, прашки, криви влюбвания, бели дупки в паметта, черни дупки по крачолите, дупки от цигари по дрехите, дупки във възпитанието, дупки в морала, дупки в образованието, дупки в приятелствата и дупки в смисъла.

Някои от нас израснаха и ги запълниха. Къде с работа, къде с любов, къде със семейство. Къде успешно, къде – не.

Други не ги запълниха. Останаха си с един крак в тийн годините, другият го влачат някак. Същото ще стане и сега. Познавате думите на Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“.

Сузанита ще порасне, ще роди едно дете и ще започне да пише статуси „къде са родителите на това момиче“ за новата Гери-Никол, която ще е родена през 2022г.. Само че вероятно ще пише статусите единствено с очни движения и ще го прави върху холограма, която ще се носи около главата й във въздуха, а не върху реален компютър.

Павел и Венци Венц ще остареят и ще дадат пресконференция, която ще е по-жалка от тази на Мишо Шамара и Гумени глави. Ицо Хазарта ще се ожени, ще му се родят две деца и ще отиде с тях на почивка в Гърция на all inclusive. VIP „брадърите“ ще бъдат погребани под бетонната плоча на обществената забрава завинаги. Оги 23 ще станат Оги 48. Момчето, което днес повръща след девета бира, вместо да се взира в черно-белия учебник в час, утре ще направи първата успешна трансплантация на мозък. Момиченцето, което гордата мама изпрати онзи ден на първия учебен ден, облечено в цикламена рокля с якичка, утре ще припадне в дискотека след няколко шарени хапчета отгоре. Съучениците й ще я снимат с телефон и ще пуснат видео как я събличат по сутиен. Ще се надигнем като цунами от възмущение и огорчение за днешната младеж. А мъничко по-късно припадналото момиче ще организира сватба за 200 човека в Бостън, ще учи молекулярна биология и хич няма да й пука, че някога някакви лели са писали за нея, че е лошо момиче.

Така вървят нещата. Никой не ви е обещавал добри деца. Нито свят на вечно щастие. И нищо им няма на днешните млади. Младостта е красива, дори когато мирише лошо.

 
 

Защо плачат жените и мъжете

| от chronicle.bg |

Едва ли е изненадващо за някого, че жените плачат повече през съзнателния си живот от мъжете. Представителите на силния пол обаче по-рядко се свенят да ронят сълзи пред други хора, пише в. „Дейли експрес“, позовавайки се на резултатите от британско проучване.

Допитването по поръчка на производителите на капки за очи Hycosan Fresh e обхванало 2000 души. Резултатите показват, че жените плачат 4680 пъти през съзнателния си живот – два пъти повече от мъжете.

Тъжни книги или филми, умора или скандали с партньора карат средностатистическата представителка на нежния пол да рони сълзи шест пъти в месеца. Това се равнява на 72 пъти годишно. За сравнение – на мъжете се случва да плачат само три пъти в месеца.

Интересното обаче е, че представителите на силния пол не се свенят да показват слабост пред други хора – 40 процента от тях казват, че това не ги притеснява, в сравнение с една трета от жените.

Проучването потвърждава още, че дамите са „големи ревли“, които плачат често или ронят сълзи за дребни неща.
Мъжете от друга страна не само не се срамуват да плачат „пред публика“ – 30 процента от тях изобщо не крият, че очите им често се насълзяват.

Анкетата разкрива още, че представителките на нежния пол са по-склонни да плачат от щастие – 40 процента срещу едва 24 процента от мъжете.

И докато 64 процента от жените признават, че често им се случва да ронят сълзи без причина, само 30 процента от мъжете споделят същото.

Въпреки че не се свенят да плачат пред други хора, само 44 процента от мъжете, участвали в анкетата, споделят, че им се е случвало срещу внушителните 80 процента от жените.

Участниците в допитването най-често се притесняват да плачат пред колеги, началници и непознати. Близо десет на сто обаче признават, че ги е срам да показват подобна слабост пред партньорите си.

 

Основните причини, които подтикват жените да плачат:

1. Тъжен филм, книга или телевизионна програма

2. Тъжни моменти или спомени

3. Погребения

4. Мъка

5. Тревога или страх

6. Щастливи моменти или спомени

7. Умора

8. Болка или дискомфорт

9. Скандали с партньора

10. Гордост от децата

Основните причини, поради които плачат мъжете:

1. Тъжни моменти или спомени

2. Тъжен филм, книга или телевизионна програма

3. Погребения

4. Мъка

5. Щастливи моменти или спомени

6. Болка или дискомфорт

7. Тревога или страх

8. Скандали с партньорката

9. Възпалени очи

10. Умора.