Кирил Домусчиев – българският Роман Абрамович

| от |

Людмил Тишев

Сезонът едва започна, а вече падна главата на Стойчо Стоев, като наставник на Лудогорец. Интересното е, че никой не бе изненадан, защото сякаш бе „дежа вю”, което напомняше съдбата на Ивайло Петев преди година. „Дежа вю” бяха и загубата от новак в първия мач на шампионата в родната „А” група, както и неубедителните игри на разградчани в Европа.

Този колеблив старт на Лудогорец в официалните мачове, изкара на преден план собственика на клуба Кирил Домусчиев. В познатия си стил, той действа с твърда ръка, премахвайки без много да му мисли, човекът който изведе Лудогорец до 1/8 финал в Лига Европа, превръщайки „зелените” в единствения български отбор с 16 мача по терените на Стария Континент за един сезон, печелейки групата, в която беше попаднал безапелационно, без допуснато поражение. За първи път в елита на нашето първенство, „орлите” завоюваха титлата не в последната среща, както го правеха при Петев, а далеч преди края на сезона. Разбира се, отличните изяви на разградчани под ръководството на Стойчо Стоев, бяха подпечатани и с Купата на България, където „зелените” се наложиха над силния състав на Ботев Пловдив, разполагащ с редица скъпо платени футболисти и фанатичната си публика, която запали стадиона в Бургас.

Всичко това бе постигнато за една година работа в клуба. Успехи, които оставиха светла диря в историята на Лудогорец и накараха редица чуждестранни журналисти да дойдат в Разград, за да се запознаят с клуба и материалите им да се появят в официалния сайт на УЕФА и в други медии, на далеч по – футболни страни от България. Дори и орлицата „Фортуна”, до някаква степен се появи благодарение на Стойчо Стоев. С елиминирането на Лацио, българският отбор спечели уважението на римляните, които предоставиха орел на Лудогорец, преди важната срещата на „зелените” с Валенсия. Тази идея с талисмана, бе взаимствана от Кирил Домусчиев и „орлите” вече си имат своя орел.

Фортуна обаче не се усмихна на Стоев и той не получи полагащото му се уважение. Още на пресконференцията след срещата с Партизан, треньорът на Лудогорец знаеше, че това бе последният му мач на чело на разградчани. Минорният тон и посърналото изражение на специалиста издаваха, че той предварително е знаел какво ще му се случи, ако не постигне победа, както осъденият на смърт, просто очаква изпълнението на наказанието. Кирил Домусчиев произнесе тежката присъда и Стойчо Стоев напусна клуба.

Защо наричам Кирил Домусчиев – българският Роман Абрамович? Не, не е заради завидното финансово състояние и на двамата, макар че и по това може да открием прилики(руският олигарх обаче е с доста неизяснен доход, за разлика от доходите на братя Домусчиеви). И двамата създават футболни проекти, които смело могат да бъдат наречени успешни. В Челси и в Лудогорец се привличат качествени футболисти – спрямо стандарта на първенството и финансовите възможности на собствениците. Целта на босовете и на двата тима е спечелването на възможно най – много отличия, като представянето в Европа е с приоритет. За съжаление, Кирил Домусчиев прилича по още нещо на Роман Абрамович, а то е смяната на треньори, не зависимо от успехите им. Ако собственикът прецени, че постигнатото не е достатъчно, то постът – старши треньор на клуба, се превръща в доста ветровито място.

Една малка справка в статистиката, показва съдбата на треньорите в Челси. От сезон 2007/2008, когато Жозе Моуриньо бе освободен заради слаби резултати, на поста до днес се изреждат: Авраам Грант, Луиш Фелипе Сколари, Гуус Хидинк, Карло Анчелоти, Андре Виаш Боаш, Роберто ди Матео и Рафаел Бенетиз, за да завърши цикъла на смяна на мениджърите отново с Жозе Моуриньо. Това прави средно по 1 треньор на сезон. През този период от време обаче, Челси спечелва почти всичко – няколко пъти шампион на Англия, носител на Шампионската Лига, носител на Лига Европа, купи на Англия и на Лигата и т.н.

„Дежа вю”? Четвърти сезон Лудогорец ще бъде в „А” група, а вече е поет от трети мениджър. За тези три кампании обаче, съставът от Разград е пълен хегемон в българското първенство, печелейки абсолютно всичко, с малки изключения. Домусчиев може да се окаже прав, имайки предвид, че настоящият наставник – Георги Дерменджиев е от дълги години в кухнята на отбора и той ще постигне желаните успехи. Времето ще покаже. Моето мнение е, че Стойчо Стоев заслужаваше по – голям кредит на доверие, но бе блъснат от паркирания на „Лудогорец Арена” автобус на Партизан, който след нулевото равенство, отпраши за Белград.

Ако следваме хронологията в управлението на българския шампион, то успехите ще продължават, но хората, които ги постигат ще остават само в хрониките, замествани от новите герои на деня.

 
 

18-годишен мъж беше обвинен за атентата в лондонското метро

| от |

Британската полиция обяви днес, че е повдигнала обвинения срещу 18-годишен мъж в опит за убийство, в рамките на разследването на бомбения атентат в лондонското метро на 15 септември, съобщиха световните агенции. Ахмед Хасан беше арестуван на терминала за заминаващи за Франция пътници на пристанището в град Дувър ден след нападението. Той е обвинен също в причиняването на експлозия в метростанция „Парсънс Грийн“, при която бяха ранени 30 души.

 
 

Най-добрите цитати за забранените книги

| от |

Всички имат право на свобода на мнение и изразяване. Или поне така се твърди в Декларацията за човешките права на ООН. Това право включва свобода на мнение, както и това да се търси и получава информация и идеи през всякакви медии и без ограничения.

Тези ограничения днес се тестват повече от всякога, а думите, които използваме се променят така, че да включват (или изключват) нови значения. 

Наближава Седмицата на забранените книги и затова е добре да си спомним какво всъщност правим, когато цензурираме. Тогава не само ограничаваме настоящето, но и извършваме престъпление срещу свободата на миналото.

В галерията ни ще намерите няколко цитата от невероятни автори, които коментират свободата на словото и цензурата. Разбира се, бихме се радвали да изразите мнението си за тях. Това все пак е ваше право.

 
 

“Kingsman: Златният кръг“ е тук и Слава Богу!

| от |

 Все още е рано да говорим за хубавото кино, което ни предстои да видим и което, в крайна сметка, ще се бори за престижни награди, но първите студени подухвания и листата по земята говорят на върлия киноман, че по-доброто идва и той може да си отдъхне.

Летните заглавия се провалиха не само финансово, но и чисто творчески в очите на хората, които обичат кино. Простите неща като забавата, добрият сюжет и интересните персонажи бяха натикани някъде в ъгъла, за сметка на бомбастик ефекти, много силни саундтраци и мерене на пишки откъм тъпи сюжети. Дори епичното чудо „Дюнкерк“ трудно успя да измие срама от неприятното кино, на което бедният зрител беше подложен многократно през изминалите няколко месеца.

Есента е предвестник, че по-добрите истории предстоят да бъдат разказани. Кината ще се пълнят с истории, страхотии, добри актьори и крайности, които могат да шокират някои, но ще бъдат запомнени.

Kingsman: Златният кръгне е заглавие, което ще ви шокира или ужаси и не това е неговата цел. Тя е по-скоро да ви забавлява и умело да отмие срама на летните си събратя и той го прави на няколко доста прилични нива.

Британската шрионска комедия е логично продължение на своята първа част от 2014 година. Тогава „Kingsman“ прави приличен боксофис по света и има доста приятен успех, както сред критиците, така и сред обикновените зрители, но не и у нас. Тук той минава незабелязано от повечето, въпреки наличието на първосигнални знаци за комерсиален успех, каквито са Колин Фърт, Марк Стронг, Самюел Л. Джаксън и ефектите.

Слава богу, че световното кино не се влияе от родния пазар, така че „Kingsman“ получава своята втора част три години по-късно. И тя е толкова забавна, цветна и крещяща, колкото трябва да бъде.

Адаптация по комикс, „Kingsman“ няма никакви претенции, че ще е киното, което ще се хареса на всеки. Той разполага с няколко ключови елемента, които могат да ви допаднат обаче – има хубави ефекти, много звезди, готин саундтрак и боже, великолепно чувство за хумор, което понякога минава границите на добрия вкус, но по онзи начин, по който само британците могат да го направят.

Ако не сте гледали първата част е редно да си я причините и няма да съжалявате нито за миг. „Kingsman“ е забавното guilty pleasure вълнение, което ще ви оправи деня. Историята разказва за тайни служби във Великобритания, маскирани като скъпа марка за мъжки дрехи, които се борят с голямото зло, за което обикновения гражданин няма и идея.

Както се очаква от филм адаптиращ комикс всичко вътре е хипербола. Злодеите са почти всесилни и доста ненормални, ефектите са много, а супер агентите са толкова супер, че дори Спайдърмен ще се срамува пред тях. В центъра на цялата тази епохална цветна британска истерия стои великолепният Колин Фърт, за когото са измислени добрите смокинги и перфектните маниери.

Той е най-добрият таен агент, който вербува млад келеш и го превръща в джентълмен, който може да ти направи чай и да те убие с чадър в рамките на пет минути, и не непременно в този ред.

Втората част на комиксовото удоволствие логично е продължение на първата част. Тоест, ако не сте гледали „Kingsman 1вероятността да не разберете „Kingsman 2е много голяма, затова препоръчвам неговото гледане в прилични дози в някой следобед.

Във втората част на тази великолепна поредица, която може да продължи колкото си иска и има вероятност да е феномен след комиксовите адаптации и да не омръзне, голяма част от сюжетните линии заплетени в първата част се разплитат и се заплитат нови.

Kingsman са унищожени, за да могат да потърсят помощ от своите американски събратя – чаровни реднеци предвождани гордо от Джеф Бриджис и с антураж от Чанинг Тейтъм и Педро Паскал. В компанията на младото британско секси бижу Тайрън Еджъртън и Марк Стронг те се впускат в неравна битка срещу новото всемогъщо зло в лицето на ухилената до уши Джулиан Мур, която буквално може да те направи на кайма и да те изпече.

Към цялата тази палитра от приятни хора събрани на едно място, добавяме и щипка от Колин Фърт, Хали Бери, Попи Делевин и гост участието на сър Елтън Джон в ролята на сър Елтън Джон.

Kingsman: Златният кръге забавното бижу в ранния есенен киноафиш, което има чувство за хумор на интелигентен простак, шокиращо добри ефекти – благодарение на чудесния Матю Вон, на когото дължим и чудния Kick-Ass, готин сюжет, чувство за хумор, чувство за мярка и достатъчно кръв, за да задоволи и най-претенциозните от вас. Изобретателността и бързината, с която „Kingsman“ убива своите персонажи е наистина трогателна и ще допадне на повечето зрители с афинитет към насилие и сарказъм.

Kingsman: Златният кръге онова, което може да си причините на кино и няма да съжалявате в нито един от двата часа, които ще прекарате там. Да, „Kingsman: Златният кръге вече по кината и у нас, въпреки възможността за неуспех, и Слава Богу, иначе ще бъдем принудени да дъвчем плоски сюжети и тъпи смешки, докато падне първия сняг. А никой не иска това!

 
 

Псевдонимите – маски, зад които се крият литератори

| от |

Какво е общото между Емил Ажар, Стендал, Жорж Санд и Елена Феранте? Това се псевдоними, зад които се крият известни писатели. Журналистът Марио Баудино е написал книга, посветена на използването на псевдоними в литературата, предаде Франс прес.

„Довиждане и благодаря, забавлявах се много“. С тази фраза приключва романът „Животът и смъртта на Емил Ажар“ – книгата на Ромен Гари, публикувана под псевдонима Емил Ажар през юли 1981 г.

През лятото на 1980 г. писателят, чието истинско име е Роман Кацев, се самоубива в парижкия си апартамент. Последните написани от него думи са като закачка от страна на онзи, който казваше, че никога няма да остарее. Авиатор, участник в Съпротивата, дипломат – той оставя след себе си огромно творчество. Свързан е също с една от най-големите хитрости в историята на литературата – става носител на две награди „Гонкур“ под два различни псевдонима. Първо получава приза под псевдонима Ромен Гари за „Корените на небето“ през 1956 г., преди да го спечели под псевдонима Емил Ажар за „Животът пред теб“ през 1975 г.

„Той използваше псевдоними заради желанието си да провокира, но и заради схващането за т.нар. тотален роман, свързан с това, че авторът става персонаж в собствената си книга“, поясни Баудино.

В книгата си „Не знаете кой съм аз“, публикувана в началото на месеца в Италия, журналистът фокусира вниманието върху най-известните псевдоними в литературата. Баудино се пита какво кара даден писател да пише под псевдоним. „Опитах се също да открия онова, което ги свързва, като се започне с Елена Феранте“, поясни той. Баудино има предвид италианската романистка, чиято самоличност бе разкрита през 2016 г., когато италиански журналист увери, че зад този псевдоним се крие преводачката Анита Рая.

Случаите с писатели, чиято самоличност е разкрита от журналисти, са много. Например датчанката Карен Бликсен, която под псевдонима Исак Динесен е написала книгата „Извън Африка“. Романът й вдъхнови едноименния филм на Сидни Полак. Стивън Кинг е написал редица книги под псевдонима Ричард Бакман. „Псевдонимът никога не се дължи на случайност“, отбеляза Баудино. Той припомни, че Анри Бейл избрал псевдонима Стендал, за да се дистанцира от баща си, когото мразел. Псевдонимът му е заимстван от названиетто на германсия град Стендал, който авторът на книгата „Пармският манастир“ посетил, докато служел в армията на Наполеон.