Как турските власти се борят със свободните медии

| от |

Джейкъб Вайсберг, Файненшъл таймс

Цензурата от нов тип е по-малко строга, но по-ефективна.

Само до преди година Турция беше лидер по брой на намиращи се в затвора журналисти, изпреварвайки дори Иран и Китай. Неотдавна, посещавайки тази страна в състава на мисия на Комитета за защита на журналистите, с радост научих, че списъкът на затворниците е намалял от над 60 на 7 души. В деня, когато турският парламент одобри изпращането на военни в Сирия, президентът, премиерът и министърът на правосъдието намериха време да отговорят на въпроси на нашата група за тези случаи и редица въпроси, свързани със свободата на словото – от цензурата в интернет до собствеността на медиите.

Но добрите новини се ограничиха с тази среща, провела се в Анкара. Лошите се състоят в това, че въпреки намалялата заплаха от наказателно преследване, като цяло ситуацията със свободата на медиите в Турция се е влошила. Журналистите, с които се срещнахме в Истанбул, ни обрисуваха картина на страх и само цензура. Поляризираната и изключително тенденциозна медийна среда се характеризира с усилването на държавния контрол и все по-малък брой наистина свободни гласове. Можем да говорим за медийна цензура от нов тип – не толкова строга и по-малко набиваща се в очи, но далеч по-ефективна.

Президентът Реджеп Тайип Ердоган е концентрирал усилията си, за да предаде контрола над основните медии в ръцете на своите привърженици, използвайки задкулисен натиск за въздействие върху редакционната политика на изданията. Вестниците се довеждат до банкрут като им се налагат произволни данъчни претенции, след което те преминават в ръцете на приятелите на президента. Според данните от разследване на „Блумбърг“ Ердоган е принудил предишните собственици да продадат независимия ежедневник „Сабах“ на консорциум от бизнесмени, който се оглавява от неговия зет. Сега „Сабах“ е неофициалният рупор на правителството, а зетят на Ердоган – негов постоянен колумнист.

Както и в много други страни, притежаването на вестници в Турция се превърна в най-добрия начин за загуба на пари. Компании, които искат да получат държавни договори, обикновено помагат при покриването на загубите на изданията, подкрепящи Ердоган. Те смятат това като част от заплащането, за да могат да правят бизнес. Един журналист много точно оприличи притежаването на медиите като данък, с който се облагат големите турски индустриалци. В отговор властта насочва рекламното финансиране към проправителствените медии, ограничавайки достъпа до него на опозиционните медии.

На Ердоган му е по-трудно да контролира социалните мрежи. През март той нареди да бъдат блокирани Туитър и ЮТюб, след като беше разгневен от изтичането на информация за антикорупционните разследвания, които той смята, че са част от заговор дирижиран от Пенсилвания. Блокирането беше лесно преодоляно и в резултат на забраната популярността на Туитър в Турция нарасна. По-късно Ердоган прокара през парламента закон, позволяващ на държавния телекомуникационен регулатор да настоява за блокирането на всяка публикация в интернет без това да е одобрено от съда.

В деня, в който ние разговаряхме с Ердоган в президентския дворец Чанкая, Конституционният съд, който се превърна в главния форпост в борбата за свободата на словото в Турция, обяви, че този закон е противоконституционен. Но Ердоган не мисли да се отказва от намеренията си да ограничи интернет и с мъка разказва, как „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ използва мрежата за вербуването на привърженици. „С всеки изминал ден ставам все по-голям противник на интернет“, сподели ни той по време на срещата, продължила час и половина.

И Ердоган, и министър-председателят Ахмет Давутоглу ясно описват границите, в които, според тях, може да съществува свободната преса – тя може да критикува властите, но само докато тази критика не се превръща в обиди или „оскърбления“. Давутоглу ни каза, че за него оскърбителни са „обидите срещу турския народ“.

Наказанието за подобно „оскърбление на величеството“ може да варира от съдебен иск до наказателно преследване на журналисти и телефонни разговори със собствениците на изданията с искания те да бъдат уволнени. От избухването на протестите на площад „Таксим“ преди година над 80 журналисти са били обект на политически натиск.

Върху чуждестранните журналисти, които не могат да бъдат уволнени или е по-трудно да бъдат преследвани, се оказва натиск с очерняне. След като Ердоган нарече журналистката от „Икономист“ Амберин Заман „безсрамна войнстваща активистка“, съветвайки я да си „знае мястото“, върху нея се изсипа цяла буря от заплахи. Преди няколко седмици репортерката на „Ню Йорк Таймс“ Сейлан Егинсу трябваше да напусне Турция, опасявайки се за своя живот, след като Ердоган я разкритикува. Проправителствените медии я представиха като предателка и американска шпионка.

Появата на отделни критични статии в Турция само създава усещането на свобода на словото, но в действителност независимост на медиите не съществува. /БГНЕС

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предходящо движение. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.

 
 

Кейли Куоко зарадва феновете си с голо видео

| от chronicle.bg |

Кейли Куоко зарадва феновете си и всички почитатели на женската красотата с видео, което сама заснема в гримьорната.

По някаква причина звездата от „Теория за Големия взрив” решила, че докато се преоблича, е перфектно време да извади телефона си и да заснеме видео.

Ние, лично, одобряваме.

В официалния си профил в Instagram – @normancook, Куоко рядко пуска толкова секси снимки или видеа, но за наше щастие, най-големите й фенове често запълват тази празнина.

Вижте някои от тях в галерията горе.

 
 

Пинк оглави британската класация за албуми

| от chronicle.bg, БТА |

Пинк оглави за втори път в кариерата си британската класация за албуми.

Изпълнителката покори върха в седмичния чарт, след като от седмия й студиен албум „Beautiful Trauma“ за периода на отчитане са продадени 70 000 единици.

Пинк, истинското име на която е Алиша Мур, оглави за първи път британската албумна класация през 2008 г. с тавата „Funhouse“.

Второ място в седмичния чарт заема първенецът от миналата седмица Лиъм Галахър с албума „As You Were“. Следва рок музикантът Робърт Плант с новата си тава „Carry Fire“.

Челната петица в британската класация за албуми се допълва от певците Ед Шийран с „:“ (Divide) и Бек с „Colors“.

 
 

Животното, чиято кръв струва $15,873

| от chronicle.bg |

Когато стане въпрос за паяци, хората обикновено знаят две неща. Първото е че гълтаме по 8 паяка на година, докато спим, второто е че кръвта им е синя.

Това за гълтането на паяци е глупост, но вторият факт е по-скоро истина.

Трябва да поясним обаче, че цветът не е точно син, а по-скоро синкаво зелен. Както и че понеже паяците са мънички, няма да видим много от кръвта им, когато размажем някой на стената.

Също така – паяците, за разлика от хората, имат т.нар. „отворена система на кръвообращение“. Това ще рече, че кръвта им се смесва с други течности в телата им. Но какво придава цвета на тази смесица?

Човешката кръв, както знаете, е червена заради хемоглобина в нея. Причината пък хемоглобинът да прави кръвта червена е заради желязото, което играе роля на пренасящ кислородa пигмент.

Паяците и други членестоноги нямат хемоглобин. Вместо това имат протеина хемоцианин, който съдържа мед (метала мед, разбира се) вместо желязо. Когато кислороден атом се закачи за хемоцианина, той става зеленикаво син – същия цвят, който става медта, когато се окисли. При паяците нивото на хемоцианин е ниско и затова тази багра не е особено видима. Но при други, по-едри членестоноги този ефект е видим.

 

Да вземем за пример мечоопашатът (меченосец, ксифозура).

horseshoe-crab-blood

Кръвта на този вид рак е деликатен бебешко син цвят. Но това, което прави кръвта му още по-забележителна, е един специален химикал. Когато е изложен на потенциално опасна бактерия, този химикал се обвива около нея, ала без да я убива. Ефектът е почти мигновен и поради това кръвта може да се използва за засичане на вредители, дори ако е разредена в отношение едно към един трилион.

Този метод се употребява за установяване на замърсители в лекарста и ваксини, както и върху медицинско оборудване. В САЩ никое лекарство не се допуска до пазара, ако преди това не е тествано по този начин. Това е най-сигурният известен на учените начин за установяване на замърсители и затова цената на тази кръв достига 15,873 долара за литър.

Процесът на добиване е следният: Раците (по около половин милион на година) внимателно се улавят, когато излязат на брега, за да се размножават, и се откарват с камиони с охладителна система до сертифицирани лаборатории, където 30% от кръвта им се източва. След това рачетата се връщат обратно в морето. Кръвните клетки се отделят чрез центрофуга и се слагат в дестилирана вода, където отделят ценния химикал.

Между 85% и 97% от разците оцеляват този процес, а нивото на кръвта им се възстановява за около седмица.

Може би този процес изглежда груб, но поне едно животно има повод да се радва от това качество на кръвта на мечоопашатаЗаекът. Преди методът на тестване за замърсявания с рачешка кръв, тестовете се правели върху зайци.

(още…)