Как по време на студената война шведските служби се опитали да вербуват сина на Генералния Секретар на КПСС на СССР

| от |

ffc0cc70-d60f-11e3-_696235c

По време на студената война шведските спецслужби са се канили да завербуват Юрий Брежнев, сина на Генералния Секретар на КПСС на СССР – Леонид Брежнев.

Целта е била почти постигната с помощта на жена агент от британското разузнаване, отразяват вчера, 8 май вестник „The Times“. Плановете на британците са се провалили заради неочаквано предателство на тяхен шведски сътрудник, който пък е работил за КГБ.

Подробностите за цялата шпионска история се разкриват в новата книга под заглавие „Ловецът на шпиони“ на бившия началник на Службата за Държавна Безопасност на Швеция (СЕПО) – Улоф Фронштедт (Olof Franstedt), ръководител на СЕПО от 1966 г. до 1978 г.

Завързаната история става след като Улоф е искал с помощта на шантаж да склони към сътрудничество Юрий Брежнев, който по това време е работил в съветското търговско представителство в Стокхолм. При него е трябвало да бъде пратена британската агентка Енн, която Великобритания е препоръчала на шведските служби като най-ефективната съблазнителка, която дотогава не се е проваляла в нито една от възложените и мисии, всичките свързани със съблазняването на мъже.

Съгласно плана, Енн е трябвало да обещае на Юрий Брежнев интимна близост и да го примами в нейния апартамент, който предварително е бил оборудван с всякаква аудио и видео-апаратура. Шведското СЕПО е планирала след това да притисне със шантаж сина на съветския лидер, а с помощта на бъдещите записи от следващите интимни срещи да получи информация за някои предстоящи търговски сделки на представителствата на СССР в чужбина и Швеция. Въпреки обаче прецизната подготовка на операцията, Юрий Брежнев неочаквано е напуснал територията на Швеция. В книгата се обяснява точно този момент, свързан с намеренията на шведската спецслужба и как тя е била издадена от един от сътрудниците и – Стиг Берглинг (Stig Bergling). Оказало се, че Берлинг по това време е сътрудничал пък на КГБ.

„Дори и днес много се ядосвам, когато се сетя за това!“ – признава бившия шеф на СЕПО Фронштедт.

Самият предател Берглинг е бил разобличен през 1979 година, а в последствие арестуван пътувайки към Израел. След това Берглинг е бил депортиран в Швеция, където е получил доживотна присъда за държавна имяна. Бившия агент обаче е успял да избяга през 1989 година, след като му е бил разрешено да посети съпругата си. По-късно обаче беглеца Берглинг се е предал на властите през 1994 година и преди да бъде амнистиран, е излежал още три години от присъдата си.

 
 

Седмицата на модата в Лондон: Burberry и Джонатан Андерсън

| от |

Въпреки терористичната атака в лондонското метро, знаменитости, манекенки и модни критици се стекоха в британската столица за Седмицата на модата пролет/лято 2018, съобщиха Асошиейтед прес и АФП.

Могъщата британска модна къща „Бърбъри“ демонстрира дързост и фантазия, като подмлади класиките си. Главният дизайнер Кристофър Бейли предложи прозрачни дъждобрани в жълто, розово, тюркоазено. Той украси полите с дантели, като не забрави и карето в бежаво, бяло и черно, което от 1924 г. е емблема на марката.

Шоуто в елегантна сграда от 18-и век изгледаха Кейт Мос, Наоми Кембъл, синът на Лиъм Галахър – Ленън.
Дизайнерът Джонатан Андерсън, смятан за един от най-талантливите от поколението на 30-годишните, представи колекцията на собствената си марка в удобен стил дзен, който избягва „истерията“ на медиите и технологиите. Неговите рокли от меки тъкани са много удобни, а грубите боти към тях напомнят за разходките сред природата. Джонатан Андерсън заложи на парадокса – моделите му са едновременно модерни и класически, скромни и дръзки.

Днес колекциите си представят „Армани“, „Топ шоп“, „Върсъс Версаче“.

 
 

Наградите Еми 2017: Победителите

| от |

Снощи в Майкрософт тиътър в Лос Анжелис се проведе 69-тата церемония по връчването на наградите Еми – най-престижните отличия в областта на телевизията. Не е като да станахме свидетели на грандиозни изненади. Очаквахме „Историята на прислужницата“ да вземе наградата, въпреки силната конкуренция в лицето на „Короната“. Надявахме се на Раян Мърфи и „Вражда: Бети и Джоан“, но „Големите малки лъжи“ се оказаха по-големи от враждата между Бети Дейвис и Джоан Крауфорд. Няма да ви бавим повече. Ето списъкът с победителите в големите категории:

Най-добър драматичен сериал: „Историята на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale)

handmaid's tale  историята на прислужницата

Най-добър комедиен сериал: „Вице“ (Veep)

160826-fallon-julia-louis-dreyfus-tease_lveyiq

Най-добър лимитиран сериал: „Големите малки лъжи“ (Big Little Lies)

big little lies големите малки лъжи

Най-добра актриса в комедиен сериал: Джулия Луиз Драйфус, „Вице“

Най-добър актьор в комедиен сериал сериал: Доналд Глоувър, „Атланта“

Най-добра актриса в драматичен сериал: Елизабет Мос, „Историята на прислужницата“

Най-добър актьор в драматичен сериал: Стърлинг К. Браун, „Това сме ние“

Най-добра актриса в лимитиран сериал: Никол Кидман, „Големите малки лъжи“

Най-добър актьор в лимитиран сериал: Риз Ахмед, The Night Of

Най-добър актьор в поддържаща роля в драматичен сериал: Джон Литгоу, „Короната“

Най-добра актриса в поддържаща роля в драматичен сериал: Ан Доуд, „Историята на прислужницата“

Най-добър актьор в поддържаща роля в комедиен сериал: Алек Болдуин, Saturday Night Live

Най-добра актриса в поддържаща роля в комедиен сериал: Кейт Маккинън, Saturday Night Live

Най-добър актьор в поддържаща роля в лимитиран сериал: Александър Скарсгард, „Големите малки лъжи“

Най-добра актриса в поддържаща роля в лимитиран сериал: Лора Дърн, „Големите малки лъжи“

 
 

Как Netflix бавно убива класическото кино?

| от |

Факт е, че онлайн стрийминг платформите ще бъдат употребявани все повече с течение на времето. У нас те може да не са масово разпространени, но и това ще се промени. Това е бавен, но неизбежен процес. Най-малкото, защото това е честният начин за гледане на филми.

Какво правим обаче, когато заплащаме за дадена услуга, но асортимента, който получаваш, е обидно малък както за сумата, която даваме, така и за пренебрегнатия културен продукт?

Всички знаем, че както казваше един обичан български журналист, нищо не започва от днес. В това число влиза и киното. Нищо не започва от днешните филми. Преди тях има хиляди заглавия, които е задължително да бъдат съхранени и разпространявани. Просто защото имат какво да ни кажат – за историята, за духа на времето, за киното като възможности, за гения на добрите режисьори, актьори и сценаристи. Говорим за класическите филми. За онези, които сте забравили или изобщо не сте гледали. А може би ако ни ги сложат една идея повече пред очите, ще ги видим.

Няма как. Ако се интересувате от класическо кино, не се обръщайте към най-голямата стрийминг платформа – няма да ги намерите там. В базата данни на Netflix няма нито един филм от 1960, 1963, 1968, 1955, 1948 … ще спрем да изброяваме. Само ще кажем: 1960: „Психо“, „Апартаментът“, „Спартакус“, 1963 – „Клеопатра“, 1955 – „Да хванеш крадец“, „На кея“. Нито един филм на Хичкок, нито едно от култовите заглавия на миналия век, които независимо дали гледате или не, са колоси, явления, гениални ленти, променящи облика на киното днес. Нищо от Серджо Леоне до Франсоа Трюфо няма да намерите в Netflix. Което малко странно при условие, че това е най-голямата стрийминг платформа (с над 100 млн. клиенти в световен мащаб), създадена с цел да се намали пиратството в интернет.

Тенденцията на количеството на класическите филми намалява с годините. Още преди платформата да навлезе в България имаше по-широк спектър от филмите от „Златната ера“. Но с времето той ставаше все по-малък.

По-сериозният проблем обаче не е, че киноманите и ценителите на вечното кино не могат да гледат филмите на Хичкок. Този проблем е индивидуален и се решава лесно в пиратските сайтове. Хубаво или лошо – това е.

По-големият проблем е широкото наблягане на мейнстрийма, съвременните популярни заглавия – залагането на гарантите за високи приходи и пренебрегване на архива. А архивът е важен. Както казахме тези филми, макар да изглеждат остарели, дори смешни като актьорски похвати, трябва да бъдат съхранени. Понастоящем това се случва именно, където не трябва – в затънтени сайтове, които заедно с филма носят няколко вируса. Резултатът е загубването на цели култури, чийто посланици са именно филмите. Защо се случва това? Основните причини са две. Първата е слабият пазарен дял, който има класическото кино. Това означава по-малко публика за него и респективно – по-малко приходи. На второ място е сложността по въпроса с уреждането на авторските права. При класическите филми е значително по-трудно отколкото при съвременните.

С надигаща се вълна на стрийминга като масово средство за разпространение на филми, бедният запас от класически заглавия е голям проблем. Той прави досега до минали епохи неимоверно труден. Тези филми не са само за запалени киномани и „архивари“. Казахме и отново ще повторим, че класическото кино има какво да предложи на всеки един зрител. Стига той да пожелае да погледне с други очи.

Засега обаче, където в най-добрия случай ще плащате по 7.99 евро на месец, не е вариант. Така че минете през някой пиратски сайт за филм на Хичкок, например.

 
 

„Ние едно време не бяхме такива“. Дали?

| от |

Странна, дори налудна, е способността на хората да забравят неудобното. Овършеем ли някоя и друга година, прехвърлим ли с куц овчарски скок 30-те, започваме уютно да си спомняме колко сладко е било детството и да споделяме спомени за първия ни път в зоопарка и любимия ни сладолед, най-често Ескимо или ЕВГА.

Оливаме се в спомени за това как се миели улиците, колко евтин е бил шоколадът и как, „абе, не знам, много го плюят соца и прехода после, ама…“

За пред хората обаче не споделяме толкова често какви сме ги вършили в мътния период между 14 и 24 +- някоя и друга година. С особена сила това важи за жените. В момента, в който създадат семейство и родят дете, много от тях се превръщат в строги морализаторки, които не разбират „къде са родителите на това дете“ и използват ценното си време, за да пишат многословни статуси, в които споделят с възмущение, че „ние едно време не бяхме такива“.

Но знаете ли? Всъщност ние едно време си бяхме такива. Просто широката общественост не го знаеше, защото нямаше интернет. И родителите ни ги викаха не телевизиите, а директорите.

Поредното интервю на Орхан Мурад по повод поведението на дъщеря му Сузанита, която се превърна в любимия супергерой на българите след клипа на песента й „Луцифер и Буда“, отново поде тамън забравения рефрен за „лошите млади“. Тези греховни, объркани, заблудени, порочни души, които нямат място в днешния свят на стройно подредена ценностна система, според която живеят родителите им.

Само че наистина ли днешните млади са по-кофти материал от старите млади или просто спомените за младостта имат удобното качество да се изкривяват и видоизменят в наша полза? Винаги е имало горчиви дръвца в пакетите с хубав слънчоглед и това никога не е значело, че целият пакет е гаден. И със сигурност никога не ни е отказвало да чоплим семки в градинката.

Ако трябва да сме честни, в годините на младостта на т.нар. милениали, имаше застъпени доста пороци.  Много от нас пиеха бира преди час, пушеха коз в междучасията, подиграваха се на учителката по руски, висяха на опашки при лекарите да просят бележки за неизвинени, осъмваха в компютърните клубове, бягаха от вкъщи, за да отидат на нощна в Алиби, извършваха актове на орална обич на недотам прилични места пр. Много момичета се гримираха прекалено, много носеха хипер къси поли. Много момчета се обличаха идиотски, говореха мръсотии, правеха гадости. Е, да, не бяхме пристрастени към социалните мрежи и нямахме зависимост от порното, но не за друго, а защото не беше толкова достъпно. Но пък имаше бой, имаше секс, имаше наркотици, концерти, повръщане, мастика, изневери, хашиш, хистерии, прашки, криви влюбвания, бели дупки в паметта, черни дупки по крачолите, дупки от цигари по дрехите, дупки във възпитанието, дупки в морала, дупки в образованието, дупки в приятелствата и дупки в смисъла.

Някои от нас израснаха и ги запълниха. Къде с работа, къде с любов, къде със семейство. Къде успешно, къде – не.

Други не ги запълниха. Останаха си с един крак в тийн годините, другият го влачат някак. Същото ще стане и сега. Познавате думите на Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“.

Сузанита ще порасне, ще роди едно дете и ще започне да пише статуси „къде са родителите на това момиче“ за новата Гери-Никол, която ще е родена през 2022г.. Само че вероятно ще пише статусите единствено с очни движения и ще го прави върху холограма, която ще се носи около главата й във въздуха, а не върху реален компютър.

Павел и Венци Венц ще остареят и ще дадат пресконференция, която ще е по-жалка от тази на Мишо Шамара и Гумени глави. Ицо Хазарта ще се ожени, ще му се родят две деца и ще отиде с тях на почивка в Гърция на all inclusive. VIP „брадърите“ ще бъдат погребани под бетонната плоча на обществената забрава завинаги. Оги 23 ще станат Оги 48. Момчето, което днес повръща след девета бира, вместо да се взира в черно-белия учебник в час, утре ще направи първата успешна трансплантация на мозък. Момиченцето, което гордата мама изпрати онзи ден на първия учебен ден, облечено в цикламена рокля с якичка, утре ще припадне в дискотека след няколко шарени хапчета отгоре. Съучениците й ще я снимат с телефон и ще пуснат видео как я събличат по сутиен. Ще се надигнем като цунами от възмущение и огорчение за днешната младеж. А мъничко по-късно припадналото момиче ще организира сватба за 200 човека в Бостън, ще учи молекулярна биология и хич няма да й пука, че някога някакви лели са писали за нея, че е лошо момиче.

Така вървят нещата. Никой не ви е обещавал добри деца. Нито свят на вечно щастие. И нищо им няма на днешните млади. Младостта е красива, дори когато мирише лошо.