Как НАТО стъпи в Източна Европа

| от |

Обещавал ли е Западът на СССР, че НАТО няма да се разширява на изток, за да се съгласи той с обединението на Германия и да изтегли войските си от ГДР? Мненията в Москва и на запад се разминават тотално. Каква е истината? Анализ на Дойче веле.

Руско-украинската криза не само изостри отношенията между Русия и НАТО, но и отново вкара в дневния ред един все още възпален исторически сюжет: как преди 24 години Горбачов допусна НАТО да стъпи първо в бившата ГДР, а по-късно и в Източна Европа? Дали САЩ формално са се ангажирали пред СССР да не разширяват военния съюз в източна посока? Руски дипломати редовно твърдят, че такива обещания са били дадени, за да се съгласи Москва да изтегли войските си от ГДР. После обаче САЩ нарушили обещанието и приели в НАТО цели 12 източноевропейски страни.

Харвардската преподавателка Мари Илис Сарот публикува в своя монография, както и в списанието „Форин Аферс“ и вестниците „Гардиън“ и „Ди Цайт“, своя версия на случилото се – на базата на наскоро разсекретени архиви. Те показват, че на Русия никога не са били давани писмени гаранции за неразширяване на НАТО. Но представители на САЩ и на ФРГ на няколко пъти са правили подобни устни изявления и, всъщност тъкмо в резултат от тези изявления, Москва по онова време дава зелена светлина за обединяването на Германия. Мери Сарот твърди, че именно тази интрига от началото на 90-те години и до днес обременява отношенията между Москва и Вашингтон, защото руснаците се чувстват излъгани.

Сложният ребус пред Хелмут Кол

В началото на 1990 година бъдещето на НАТО се превръща в често обсъждана тема между тогавашния президент на САЩ Джордж Буш (старши), неговия държавен секретар Джеймс Бейкър, германския канцлер Хелут Кол, външния му министър Геншер и английския външен министър Хърд. На 6 февруари Геншер казва на Хърд, че за Москва е направо изключено НАТО да се разшири на територията на ГДР, камо ли пък другаде в Източна Европа. Геншер предлага НАТО да излезе с прессъобщение, в което се казва, че НАТО не възнамерява да разширява територията си на изток. Три дни по-късно американският държавен секретар Бейкър разговаря в Москва с Горбачов. Бейкър си води записки и маркира със звездички най-важните думи. Ето част от тези записки: „Краен резултат: обединена Герм., числяща се към *(полит.) променен НАТО – *чиято юрисд… Няма да се разширява *на изток!”.

По същото време Кол и Геншер също се готвят за посещение в Москва. Бейкър връчва на западногерманския посланик в Москва тайно писмо до Хелмут Кол. В него Бейкър пише, че пред Горбачов той е формулирал като въпрос най-важния пункт от преговорите: „Дали предпочитате обединена Германия извън НАТО, независима и без американски войски – или пък Германия като член на НАТО, като това е скрепено с уверението, че юрисдикцията на НАТО няма да се разшири дори един сантиметър в източна посока спрямо сегашното положение.” Бейкър навярно е описал варианта „необвързана Германия” по такъв начин, че да не се хареса на Горбачов. Според самия държавен секретар, Горбачов отговорил така: „Определено неприемливо би било каквото и да е разширяване на НАТО.”

Над този доклад на Бейкър по-късно работи щабът на Съвета за национална сигурност във Вашингтон, който стига до извода, че подобно решение е непрактично. Ето защо Съветът изготвя второ писмо до Хелмут Кол от името на президента Буш, което канцлерът получава малко преди да потегли за Москва. Според писмото, вместо уверението на Бейкър, че НАТО няма да се разширява на изток, на Москва трябва да се предложи „територията на сегашната ГДР да получи специален военен статут“. Какъв точно ще бъде този статут писмото не посочва, става ясно обаче, че планът е цяла обединена Германия да бъде член на НАТО. Това предложение обаче трябва да се опакова в някаква приемлива за Горбачов форма, така че документът предвижда за Източна Германия няколко формални ограничения, например – неразполагане на определени родове войски на НАТО. Така в навечерието на посещението си в Москва на 10 февруари 1990 година Хелмут Кол се оказва в сложна ситуация. По един и същи въпрос е получил две писма – от Бейкър и от Буш – които съществено се различават. В писмото от Буш се намеква, че НАТО ще се разшири на изток, според писмото на Бейкър обаче това няма да стане. Според архивите в германското канцлерство Кол избира по-мекия вариант, защото се надява, че така Москва по-лесно ще се съгласи с обединяването на Германия. В разговора си с Горбачов канцлерът това и казва: НАТО няма да се разшири на територията на тогавашната ГДР. Успоредно се водят и разговори между външните министри на двете страни, в чиито рамки Геншер казва същото на съветския си колега Едуард Шеварднадзе: „За нас е ясно, че НАТО няма да се разширява на изток.” Но писмени уговорки по въпроса няма. Горбачов се осланя на устната договореност и дава зелена светлина за обединяването на Германия.

Как Кремъл беше „подкупен“

Оттук насетне външнополитическият екип на Буш следва ясен курс: вече не се дават никакви обещания, че НАТО няма да се разширява на изток. Кол също коригира своите изявления в съзвучие с американската линия, както показва протоколът от срещата му с Буш на 24 и 25 февруари 1990 в Кемп Дейвид. Джордж Буш (старши) не крие от Кол как гледа на евентуалния компромис по отношение на Москва: „Да върви по дяволите. Ние се наложихме, не те. Не можем да позволим на Съветите в последния момент да превърнат поражението си в победа.“ Кол му възразява, че двамата трябва да намерят начин да удовлетворят Горбачов. И в крайна сметка всичко опирало до пари, казва Кол, на което Буш отговаря, че „джобовете на канцлера са дълбоки”. Така възниква една последователна стратегия, чиято цел (както по-късно обяснява тогавашният съветник по националната сигурност на САЩ Робърт Гейтс) била „да се подкупят Съветите”. Подкупът трябвало да плати Германия, пише Мери Сарот.

Предположението на Буш и на Кол се оказва вярно: Горбачов е готов да отстъпи, стига да получи съответното обезщетение. На него му трябват пари. Тогавашният посланик на САЩ в Москва Джак Матлок отбелязва, че Горбачов все повече прилича не толкова на човек, който държи властта, а на „лидер под силен натиск”. Според американския дипломат, в СССР са налице многобройни признаци за криза: „…бързо нарастваща престъпност, набиращи скорост антиправителствени демонстрации, избуяващи сепаратистки движения, мрачни икономически тенденции…, бавно, несигурно прехвърляне на властта от партията към държавата и от центъра към периферията.”

Москва получава пари, но само пари

Без външна помощ Москва нямало да се справи с тези проблеми. Оставало само да се отговори на въпроса дали ФРГ може да окаже тази помощ, но без да възниква впечатлението, че плаща на Горбачов, за да одобри членството на бъдеща Обединена Германия в НАТО, и то при положение, че вече няма никакви сериозни спънки за източното му разширяване. Трудна задача, която Кол решава на два транша: първо в личната си среща с Горбачов през юли 1990 и после с два много емоционални телефонни разговора през септември. В крайна сметка Горбачов се съгласява Обединена Германия да членува в НАТО, но настоява за мерки, които да опазят политическото му достойнство. Например: съветските войски да се изтеглят от тогавашната ГДР чак след четири години. Освен това Москва получава дванайсет милиарда германски марки, плюс три милиарда марки като безлихвен кредит, за да покрие някои от разходите – примерно за жилища за съветските войници, които ще бъдат изтеглени от ГДР. Едно нещо обаче Москва не получава: гаранции, че НАТО няма да се разширява.

На пръв поглед САЩ печелят. Те и ФРГ сръчно са заобиколили Горбачов и са успели да постигнат разширяването на НАТО върху територията на тогавашната ГДР, без да дават никакви обещания за бъдещето. Но както далновидно пише Джеймс Бейкър в своите мемоари: „всеки успех носи и семето на бъдещи проблеми. В случая ролята на „семе“ изигра фактът, че след края на Студената война Русия се оказа в периферията на Нова Европа.

Един млад офицер от КГБ, който през 1989 година беше стациониран в ГДР, десет години по-късно си припомня за онези времена и в едно интервю с горчивина описва завръщането си в „един Съветски съюз, който беше изгубил мястото си в Европа”. Той се казваше Владимир Путин и един ден щеше да получи властта, необходима му, за да заличи онова огорчение, пише Мери Сарот в британския „Гардиън”.

 
 

Даяна Рос ще получи приза за цялостно творчество на Американските музикални награди

| от chronicle.bg |

Даяна Рос ще бъде удостоена с почетен приз за цялостно творчество на церемонията на Американските музикални награди следващия месец и ще го отпразнува с изпълнение от сцената.

Миналата година отличието получи Стинг, а предходни носители на приза са Елвис Пресли, Франк Синатра, Ела Фицджералд и Майкъл Джексън.

„Отне ми цял живот да стигна до тук. . .Беше удивително пътешествие за мен, изпълнено с радост и много признания“, каза 73-годишната Даяна Рос.

Иконата от Supremes вече неколкократно е пяла на сцената на Американските музикални награди и е била водеща на церемонията два пъти.
Шоуто ще бъде излъчено на живо по телевизия ABC от Лос Анджелис на 19 ноември.

 
 

7 града, които трябва да посетите през есента

| от chronicle.bg |

Есента е най-красивият сезон за пътуване. Шарените листа, умиращото слънце, светлината...всичко в есента е толкова красиво, че чак боли.

Поради някаква причина тя не е най-популярния сезон туристически, което я прави още по-подходяща за пътуване.

В галерията сме подготвили 7 града по наш избор, които е добре да посетите през октомври и ноември. Единият е български…и никога няма да познаете кой е.

 
 

Любимите ни вещици от филмите

| от chronicle.bg |

Вампирите и върколаците може и да се радват на краткотрайна популярност, но вещиците са много по-важни за поп културата, а и за живота ни.

Хелоуин е след седмица (има-няма) и затова решихме да направим галерия с любимите ни вещици. 

Разбира се, първите две дами, които ни идват наум, са Хърмаяни Грейнджър и Бъфи. Затова ще започнем с едната и ще приключим с другата.

 
 

Какво празнуват българските лекари?

| от |

„Лош лекар“ е като „дебел пилот“ или „стриптийзьорка с целулит“. Някак не върви. Всички професии носят стереотипите си , но при лекарите е най-страшно. Не помня някой да е вдигнал шум до Бога за това, че пилотът е приземил самолета така че всички пътници са се сдобили със синини на задниците. Напротив, хората си отдъхват, потъркват натъртените части и пляскат от благодарност, че самолетът все пак се е приземил.

Никой не тръгва да оспорва решението на пилота да дрънне самолета на пистата по-грубовато, може би защото никой не разбира от пилотската професия. А може би защото в Google има доста повече отговори на въпроса „Какво да си набутам в носа при остра хрема?“, отколкото на въпроса „Как да приземя самолет гладко?“

В лекарския кабинет нещата стоят другояче. Никой не ръкопляска, а хората си тръгват сърдити и със заплахи, че „‘ще се обадят в здравната каса“, ако лекарят не им се е усмихнал на влизане, ако не е изслушал оплакванията им от 1968г. насам, или ако не им е казал, че няма нужда да плащат, защото, нали, са здравно осигурени. Тоест – всичко им се полага безплатно.

С диагнозите и терапиите нещата тотално излизат извън контрол. От висотата на интернет форумите, фейсбук групите, прочетеното в „Журнал за жената“ и чутото в „На кафе“, пациентите масово оспорват решенията на лекарите. Те са винаги в бойна готовност да напишат в социалните мрежи, че „Докторката ми изписа антибиотик, но аз, РАЗБИРА СЕ, няма да го пия. Кажете нещо друго, с което мога да оправя двустранна си пневмония“.

Разбира се, е нормално хората да бъдат свръхизискващи към лекарите. Все пак онези държат в ръцете си здравето и живота им. Както и, впрочем, пилотите.

Българските лекари, тези ненавистни пешки на фармацевтичната мафия, тези презряни служители на общественото здраве, днес имат професионален празник. Въпросът е обаче, има ли какво да празнуват?

Може би финансовата си благосъстоятелност. Да, ама като изключим една шепа известни лекари, които се появяват по билбордовете, кориците на списанията и ТВ предаванията, заедно с още няколко мастити гинеколози и пластични хирурзи, повечето лекари у нас не карат Maserati и не живеят в позлатени палати в бароков стил. Самите факти, че в лекарските среди има корупция и че младите медици бягат от България като от остро заразна венерическа болест на жизнения стандарт, говорят, че едва ли лекарите ни празнуват материалното си благополучие.

Може би празнуват благодарността на пациентите. Ако се разровите малко в социалните мрежи обаче, или поседите за няколко часа в лекарски кабинет, ще видите, че не е и това. Свидната родна всезнайковщина, съчетана с хистеричното „търсене на права“, което избуя сред останките от социализма и с невротичното изискване за „добро обслужване“ в лечебните заведения, направо забиха в земята онези единици хора, които изпитват и изразяват признателност към лекари, от които са получили помощ.

Черните овце в съсловието, които искат подкупи, за да отпуснат направление, назначават излишни оперативни интервенции, за да вземат пари от клинични пътеки, забравят в коремите на пациентите инструменти с размера на градински лопати, и крещят на родилки с 10см разкритие, също не помагат. Нито помагат медиите, които хващат случаите с въпросните черни овце, напудрят ги е възмутени коментари и псевдоекспертни оценки, и ги раздухват максимално, така че да не остане никакво съмнение, че доверието между лекар и пациент е остаряло понятие, което трябва да се смаже в прахта.

Добре де, все нещо трябва да празнуват. Все пак са избрали да лекуват хора, вместо да станат регионални мениджъри на малка фирма за производство на плюшени калъфи за смартфон. Ако не са парите и пациентската благодарност, вероятно е самото удоволствие от работата.

Колкото и странно да звучи, че някой може да изпитва удовлетворение от гледането на големи, черни бенки под лупа или от смяната на катетър, много лекари наистина обичат самото естество на работата си.

Ако си смазан обаче от една система, която е превърнала работата ти в ежедневна борба с административни чудовища, недоволни пациенти и неудовлетворително заплащане, смяната на катетри не е достатъчна, за да те накара да обичаш професията си. И ставаш отегчен и ядосан.

Което е съвсем ОК за регионалните мениджъри, но никак не е приемливо за лекарите. Както, впрочем, и за пилотите.