Иво Прокопиев пред Дойче веле : Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари

| от |

Публикуваме без редакторска намеса интервюто на Александър Андреев, ръководител на българската редакция на Дойче Веле с Иво Прокопиев.

prokopiev

ДВ: Г-н Прокопиев, говорите за България като „фасадна демокрация”. Какво имате предвид?

И. Прокопиев: Имам предвид, че зад фасадата на демократични институции всъщност се защитават интересите на един много тесен олигархичен елит – лидерите на три-четири политически партии, няколко семейства, свързани с тях, и няколко бизнес структури.

Власти, които би следвало да са независими една от друга и да се контролират взаимно, са практически в едни ръце. В голяма степен съдебната власт, изпълнителната и законодателната власт, независимите регулатори и голяма част от медиите се контролират от този малък елит. Това означава произвол и липса на защитни механизми. Поръчваш закон – имаш закон. Поръчваш атака по бизнес- или политически конкурент – на другия ден имаш скалповете им, те са оплюти и омаскарени, а в някои случаи дори арестувани без причина.

Това прави невъзможен нормалния политически процес, а бизнес средата – твърде токсична. Произволът води до това, че независимо как гласуват избирателите, винаги на власт е този елит и неговите икономически интереси. Става дума за пари, за преразпределение на обществените ресурси в полза на тази олигархия. Парите купуват власт и влияние, което в крайна сметка произвежда още повече пари и така нататък. Това мрачно статукво се възпроизвежда в България от края на Тройната коалиция насам.

ДВ: В многобройни публикации се твърди, че подкрепяте не само морално както тазгодишните протести в България, така и Реформаторския блок. Вярно ли е това?

И. Прокопиев: Не е вярно. Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари. Това са нелепи твърдения на някого, който не е виждал лицата на хората от протеста и не е говорил с никого от тях. Протестите в същността си са морален акт срещу политическата корупция и наглосттта на олигархията, демонстрирана от управляващите при назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Не виждам как такава силна спонтанна реакция може да бъде организирана от някoго.

ДВ: Често свързват името Ви с президента Росен Плевнелиев и с бившите министри Трайчо Трайков и Симеон Дянков. Имате ли с тях лични или делови отношения – в миналото и сега?

И. Прокопиев: Какво значи „свързват“? България е малко място. Нормално е активните хора от едно поколение да се познават. Нямам делови отношения с никого от тях. Смятам, че тримата бяха между успешните министри в управлението на ГЕРБ – особено това, което постигна Росен Плевнелиев като регионален министър в инфраструктурата. Това показва, че дори и един човек може да промени много неща, когато си е на мястото и когато партньорите от Европа му имат доверие.

ДВ: Кои са основните Ви бизнес-проекти в момента? Казано още по-просто: как си изкарвате парите?

И. Прокопиев: Аз се занимавам с инвестиционен бизнес. “Алфа Финанс Холдинг” по същество работи като private equity фонд. Придобиваме, инвестираме, развиваме и продаваме компании и инвестиционни проекти.

Хоризонтът на инвестиции е средносрочен и дългосрочен. Секторите, в които сме активни в момента, са финансовите услуги, недвижимите имоти, чистата енергия, дигиталния маркетинг и новите технологии.

ДВ: Някои български медии често свързват Вашите инвестиции в областта на екологичните енергии с растящата цена на тока. Съществува ли такава зависимост?

И. Прокопиев: Същите медии свързваха варовика, който фирма “Каолин” продава за сероочистващите инсталации на въглищните централи, с повишаването на цената на тока. Все едно, че ток се прави не от въглища, а от варовик…

Възобновяващите се енергии привлякоха около 4 милиарда евро през последните години, горе-долу по равно разделени между вятърни и соларни проекти. Основните инвеститори в тези проекти са ЕБВР, Световната финансова корпорация (от групата на Световната банка), Уникредит банк, Сосиете Женерал, Лукойл, Сън Едисон, Ей И Ес, Самсунг, държавата Китай. Българските инвестиции в сектора са много на брой, но малки по размер.

Ролята на “Соларпро Холдинг” (фирмата от групата „Алфа Финанс“) беше на основен контрактор при строителството на соларни паркове и в много по-малка степен на инвеститор. Не бих казал, че дейността на “Соларпро Холдинг” има каквато и да е връзка с цената на тока – обратно, заради промяната на регулаторната рамка фирмата остана с много несъбрани вземания от соларни проекти.

ДВ: Наскоро журналист от австрийския вестник „Щандарт“ направи паралел между медиите, чиито съиздател сте Вие, и „Нова Българска Медийна Група“, като намекна, че просто става дума за защита на различни бизнес интереси. Използвате ли медиите като инструмент в деловата си дейност?

И. Прокопиев: За „Икономедиа” ми е лесно да отговоря. Вестник “Капитал” е на пазара вече 20 години, “Дневник” – от 13. Броевете и статиите са пред очите на читателите. Няма казус, в който медията скрито да е защитила мой личен интерес. Всеки път, когато се пише по тема, която засяга някоя от фирмите в групата на “Алфа Финанс Холдинг”, това се отбелязва изрично.

Изданията на „Икономедиа“ не просто не са инструмент, а точно обратното. Критичната им позиция през годините ме е вкарвала в множество конфликтни ситуации и кризи, в които е трябвало да отстоявам правото им да бъдат свободни и независими.

Аз не бих определил „Нова Българска Медийна Група“ като медийна група, а като оръжие за разрушаване на репутацията на политически и бизнес конкуренти, което господата Делян Пеевски и Цветан Василев използват безогледно.

Последният пример е атаката срещу президента Росен Плевнелиев, свързана със семейната му къща в Гърция. По данни на компанията за медиен мониторинг и анализи “Perceptica”, цитирани от в-к “Капитал”, за по-малко от седмица медиите, контролирани от господата Василев и Пеевски, са публикували или излъчили 494 материала срещу президента. Напълно тенденциозно, без факти и доказателства и без да са потърсили другата страна за коментар. Това не е журналистика, това е артилерийски залп по репутацията на президента – с цел, според мен, оказване на натиск да не се сезира повторно Конституционният съд по казуса “Пеевски”.

На всичко отгоре след като публично бяха представени документи, които опровергават напълно публикациите, не последва нищо. Мълчание.

Абсурдно е същите хора, които контролират медиите, извършващи подобно безобразие, да имат претенции към етичните стандарти, които прилагат спрямо тях медии като “Икономист”, например.

ДВ: Двама депутати от ДПС внесоха законопроект, ограничаващ дейността на офшорните компании в България, включително и в областта на медиите. Като човек, който разбира както от финанси, така и от медии, как Вие оценявате този законопроект?

И. Прокопиев: Като медийна димка. Между другото, подобна разпоредба за печатните медии има и в момента в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Всяко издание трябва да идентифицира изрично кой е действителният собственик на фирмата-издател. Проблемът с офшорната собственост не е дестинацията на фирмата, а скритата собственост и възможността политиците да контролират медии през такива структури.

Механизмите на контрол и влияние в медиите са доста по-разнообразни от директната собственост. Голяма част от медиите се държат в зависимост не чрез собственост, а чрез механизми на финансиране – банкови кредити, европейски средства по комуникационни кампании, рекламни договори. Друга форма на контрол е чрез натиск на институциите – прокурорски проверки, данъчни проверки и т.н.

В продължение на вече около 10 години олигархията се опитва да установи пълен контрол върху медиите, за да може да контролира обществения дебат и да манипулира обществените настроения. Олигархичният модел на управление и свободните медии са несъвместими.

Ето два актуални примера, които илюстрират дълбочината на проблема.

В момента се готвят за приемане два закона. Единият е за премахване на забраната за тютюнопушене на обществени места, което директно обслужва “Булгартабак”, защото ще увеличи търсенето на цигари. Вторият законопроект е да се ограничи силно дистрибуцията на цигари до специализирани обекти, подлежащи на лиценз. Напълно “случайно” “Булгартабак” вече е изградил единствената национална мрежа от такива обекти – “Lafka”, и подобен закон всъщност му би осигурил почти монопол върху дистрибуцията на цигари. Тоест, стимулира се потреблението на цигари, като се насочва към дистрибуционен канал, който се контролира от един от участниците на пазара – “Булгартабак”.

Каква е връзката с медиите? “Булгартабак” се контролира непряко от същата група около Корпоративна търговска банка. Наскоро КТБ дори придоби и директно участие в цигарената фирма. В “Lafka” на “Булгартабак”, освен цигарите, ще се концентрира и дистрибуцията на вестници. След като веднъж човекопотокът се насочи натам за цигари (по закон), покрай цигарите ще се продава и другата, обществена „отрова” – вестниците на семейството на г-н Пеевски. Две в едно.

Ако това се допусне, след дистрибуцията на телевизионен сигнал, където монополът на същата група е пълен, ще се установи господстващо положение и при разпространението на вестници и цигари.

Това се случва в Парламента, пред очите на всички. Не мога да си представя по-голяма злоупотреба с власт. Държавата се управлява като фирма, а парламентът безропотно изпълнява заповедите на собствениците на фирмата.

Вече имаше такъв прецедент. В миналия парламент от мнозинството на ГЕРБ, съвместно с ДПС, беше гласуван закон, който забрани дейността на производителя на филтри за цигари “Юри Гагарин” в Пловдив. Целта беше да се принудят собствениците да продадат бизнеса. Няколко месеца по-късно, фирмата беше купена от “Булгартабак”…

Пазарната икономика е конкуренция. Конкуренцията е състезание. Регулаторите и законодателите трябва да гарантират неговата честност и равнопоставеността на участниците. Как да се състезаваш с някого, който във всеки момент може да си поръча и получи няколко закона в своя полза? Това, което се случва в България в момента, е обратното на пазарна икономика и демокрация. Това е фасадна демокрация и олигархия в чист вид. Пътят на България обратно към парламентарната демокрация започва от разбиване на порочната връзка медии-бизнес-политическа власт.

 
 

Харви Уайнстийн може да бъде изключен от американската Гилдия на режисьорите

| от chronicle.bg, БТА |

Американската Гилдия на режисьорите е започнала дисциплинарна процедура срещу скандалния продуцент Харви Уайнстийн, която може да доведе до изключването му.

От организацията съобщават, че процедурата е задействана на 13 октомври.

Ден след срещата на управителния съвет в събота, Гилдията на режисьорите разпространи изявление, с което осъжда сексуалния тормоз като цяло.

Преди броени дни американската Академия за телевизионно изкуство и наука, която присъжда наградите „Еми“, също гласува да започне дисциплинарна процедура срещу изпадналия в немилост продуцент. Организацията ще реши съдбата на Харви Уайнстийн през ноември.

След като десетки жени обвиниха Уайнстийн в сексуален тормоз, продуцентът беше уволнен от собствената си компания, съосновател на която е заедно с брат си Боб.

Харви Уайнстийн впоследствие беше изключен от Академията за кинематографично изкуство и наука, която присъжда наградите „Оскар“, от Гилдията на продуцентите и от Британския филмов институт, припомня агенцията.

 
 

Риана иска от Дейвид Копърфийлд да й върне… девствеността

| от chronicle.bg |

Дейвид Копърфийлд е легендарен магьосник, но не сме сигурно дали дори той може да се справи с една от последните задачи, за които бе помолен.

Световно известният фокусник бе помолен да… върне девствеността на Риана.

„Не се шегувам. Мога да те направя да изчезнеш и да се появиш навсякъде по света. Къде би искала да отидеш и защо?“, казва Копърфийлд на карибската певица.

В интервю за женското списание Elle пък Риана споделя нетрадиционното местоположение, на което е поискала да се пренесе.

„10 минути преди да загубя девствеността си… Ще чакам да изпълниш обещанието си, хаха…“

Най-добрият опит на Копърфийлд с „номера“, доколкото сме запознати ние, се появи в Twitter от официалния профил на магьосника.

 
 

Невероятната истoрия на 20th Century Fox

| от chronicle.bg |

През 1987 година Fox стана първата телевизия, която предизвика ABC, CBS и NBC.

 

През 1935 година холивудските филмови студия Fox Pictures и 20th Century Pictures се сливат и по-късно стават една от най-доминиращите компании в шоу бизнеса – 20th Century Fox. Първоначално финансите на компанията растат колебливо през 60-те и 70-те, но се стабилизират през 1977, когато тя пуска най-печелившия филмов франчайз в историята: Star Wars.

С добри банкови сметки Fox излиза на пазара и бързо е купена от двама милиардери – Марвин Дейвис и Марк Рич. Един от новите собственици обаче има проблеми и то какви!

През 1985 година Рич напуска САЩ, защото се разбира, че е правил незаконни сделки с Иран по време на кризата със заложниците от 1980, а също така и че дължи 100 милиона долара данъци (Забавен факт: тогавашният президен Бил Клинтън помилва Рич часове преди да напусне длъжността на президент през 2001 година). Оставен сам и с огромно филмово студио Дейвис дава компанията на News Corporation собственост на австралийския магнат Рупърт Мърдок.

Мърдок наема бившия вицепрезидент на ABC Бари Дилър за шеф на 20th Century Fox. Дилър е телевизионен човек, откривател на снимането на филми специално за телевизията и по-късно помогнал за създаването на сериали като „Taxi“ и „Cheers“. Неговите плановете не са студиото да снима филми, а да стане нов телевизионен канал. И получава зелена светлина.

Въпреки че News Corp. има достатъчно пари да налее в новия канал, Мърдок не иска да атакува трите големи телевизии директно в прайм тайма, когато излъчват най-силните си програми. Затова първото предаване на телевизия Fox е „The Late Show With Joan Rivers“, излъчено на 9 октомври 1986 година, в 23:00 часа.

То не е особено успешно, но поставя телевизията в публичното пространство и до пролетта тя вече е готова за превземане на праймтайма. Започва плахо като излъчва само две програми в неделя, най-малко гледаното време тогава. На 5 април 1987 година, в 20:00 започва първата от тях – „Married…With Children“. След него, в 20:30 идва „The Tracey Ullman Show“ – модерно вариате предаване. И двете постигат успех – „Married…With Children“ има 11 сезона, а „The Tracey Ullman Show“ само 4, но сегментът с анимацията продължава да се излъчва и след него, та до днес, като става един от най-великите анимационни сериали в историята – „The Simpsons“.

След първата неделя Fox започва да добавя ново предаване всяка неделя, докато изгражда програма от 3 часа. Първо е едночасовата полицейска драма „21 Jump Street” с Джони Деп, следват комедиите „Mr. President“ и „Duet“.

Програмите за останалите дни от седмицата също се пускат по подобен начин. Събота – след 3 месеца, през юли 1987, понеделник се запълва през 1989, вторник и петък – през 1990, а програма за цялата седмица има през януари 1993.

Но въпреки че Fox има популярни предавания, телевизията все още не получава заслуженото уважение от другите ТВ канали. Поне до 1994 година, когато успява да купи правата за излъчване на National Football League. Телевизията дава повече пари от CBS, която излъчва мачовете от 1952.

През 2003 Fox става най-гледаната телевизия, основно заради хитовото риалити „American Idol“.

 

 
 

„Математика“, из „Автобиография на Бранислав Нушич“

| от chronicle.bg |

Миналата година отбелязахме рождения ден на големия сръбски писател Бранислав Нушич като публикувахме главата „География“ от неговата велика автобиография.

Днес публикуваме главата „Математика“ и ви пожелаваме приятно четене. Няма как да не е.

— Аз бих ви помолил, господин докторе, да прегледате всестранно детето, защото неговото състояние започва да ме безпокои.

— Какво впрочем ви безпокои, какви промени сте забелязали в него?

— Детето беше бодро, весело, в добро настроение и изведнъж стана мрачно и мълчаливо. Разсеяно е, дори не може да разговаря както преди, не чува какво го питам и спи лошо. Казва, че сънува някакви страшни сънища и така се стряска насън, че често пъти скача от кревата и едва можем да го успокоим.

— Хм! Хм! — размишлява загрижено докторът и добавя: — Доведете ми малкия пациент, да го прегледам лично.

Влиза млад и изпит младеж, лекарят го преглежда, чука го по гърдите, гледа езика му, обръща клепачите му.

— Лошо спиш, така ли?

Ученикът потвърждава.

— Би ли могъл да ми кажеш какви са тия страшни сънища, които сънуваш?

Ученикът се озърта плахо наоколо и започва да разказва поверително:

— Явява ми се насън едно отвратително женище, с остри стоманени зъби, със змии вместо коси, с артилерийски снаряд вместо сърце, с ръце като стоманени вили и с очи от фосфор, които светят в мрака като котешки, със стомах от говежда кожа, пълен с разни цифри, които бълва из устата си.

— Това е математиката! Да, това е математиката — клати загрижено глава лекарят, припомняйки си своите младини. — Познавам тази болест, много добре я познавам, и аз съм боледувал от нея. А какво настроение имаш, момко, когато си буден, когато не спиш? Свежа ли е паметта ти? Можеш ли например да ми издекламираш нещо?

— Можех, но сега съм забравил.

— Може би си спомняш някоя народна песен?

— Знаех, но съм забравил.

— Или може би нещо друго, каквото и да е друго стихотворение. Кажи ни, каквото знаеш.

Момчето мисли, мисли и изведнъж започва:

На квадрат хипотенузата —

туй го знае и детето —

се равнява на квадратите

на двата катета.

Сянка на загриженост ляга върху челото на лекаря и той се обръща към родителите, като човек, който вече е поставил диагнозата.

— Сварете му компот от сухи сливи, запишете го в някой спортен клуб и се примирете с мисълта, че тая година ще бъде скъсан на изпита.

Ето такива пациенти бяхме всички ние, когато ни хванеше тая болест — по-опасна и от тетануса, и от втвърдяване на вратните жили. Всички ние можехме спокойно да ядем компот от сухи сливи и да се примирим с мисълта, че ще пропаднем на изпита. За всички нас математиката беше нещо като призрак, който нощем ни стряскаше насън, плашеше ни в тъмнината, а посред бял ден треперехме, когато чуехме името й. На всички ни математиката ни изглеждаше някак си като море без хоризонт и без дъно, в което са ни хвърлили и ние се давим или с отчаяни и безумни усилия се опитваме да се спасим; приличаше ни на лабиринт, в който са ни натикали, и объркани, се лутаме, блъскайки се ту в едната, ту в другата му стена; приличаше ни на непроходими джунгли, пълни с кръвожадни зверове, в които сме се заблудили и не можем да намерим изход. Поради това, изглежда, ние мислехме, че тоя предмет е онова проклятие, с което господ-бог заклеймил човека, изпъждайки го от рая, като наказал жената за първия грях с родилните мъки, а мъжа с математиката. Нима е чудно тогава, че се стряскахме насън, че бяхме забравили не само народните песни и „Отче наш“, но и собственото си име, месторождението си и името на родителите си.

— Къде си роден, Спиро? — пита учителят по математика Спиро Найданович.

Спиро мълчи, трепере и гледа в тавана.

— Къде си роден, Спиро? — повтаря учителят.

Спиро мълчи, мига с очи и гледа в тавана.

— Нима не знаеш, за бога, къде си роден?

— Забравил съм.

— Е, какво знаеш тогава? Хайде, кажи ми да чуя какво знаеш, щом не знаеш дори къде си роден?

— А плюс Б на квадрат е равно на А на квадрат, плюс АБ, плюс Б на квадрат! — отговаря Спиро като картечница.

И докато учителят се чудеше как Спиро е могъл да забрави родното си място, ние му се удивлявахме, че така добре знае този биномен израз, защото самите ние не знаехме и толкова.

А ако знаехме нещо, то беше само онова, което по-старите поколения, предишните генерации, ония, които преди нас си бяха блъскали главата с математиката, бяха наредили в стихове. Защото — трябва да се каже — ние се бяхме върнали към хубавата традиция на средновековието да предаваме всяка наука в стихове, което бе единственият начин да бъдат научени наизуст разните теореми, принципи и закони.

— Какво става със скобата, когато пред нея се намира знакът плюс? — пита учителят.

Ученикът веднага си преповтаря на ум стиха: „Когато знакът плюс пред скобата стои, не се колебай, а скобата разкрий!“ — и извършва съответното действие.

Питагоровата теорема в стихове звучеше по следния начин:

На квадрат хипотенузата —

туй го знае и детето —

се равнява на квадратите

на двата катета.

А злополучната теорема на Карно гласеше:

Квадратът на страната

в триъгълника — запомни:

е равна на квадрата

на другите страни.

Ако не бяха тия хубави и така гладки стихове, кажете ми кой би се наел да научи наизуст същия тоя закон на Карно, който в проза има следния вид: „Квадратът на едната страна на триъгълника е равен на сбора на квадратите на другите две страни, минус удвоеното произведение от тези две страни и косинуса на ъгъла, който те образуват.“

Но колкото и да си помагахме и да се улеснявахме със стихове, все пак тия теореми ни създаваха много големи главоболия. Спомням си например колко много се измъчих с хипотенузата на Питагор, колко, много си блъсках главата с нея и все пак ето и до днес не зная какво е това хипотенуза. Останалото е само в паметта ми, че тя е равна на сбора от квадратите на двата катета. Винаги съм мислил, че хипотенузата е братовчедка на хипопотама.

Спомням си веднъж, че в часа по обща история учителят ме попита:

— Я кажи ми ти имената на деветте музи от митологията?

Аз имах особена склонност към богините на изящните изкуства и бях положил усилия да науча тоя урок по-добре от друг път. И все пак бях забравил името на едната от тях и затова отговорих:

— Ерато, Калиопа, Клия, Мелпомена, По-лимния, Талия, Терпсихора, Урания и Хипотенуза.

Впрочем аз не бях единственият, на когото хипотенузите и катетите бяха нарушили хода на нормалното мислене. Имаше и други, които бяха съвсем затъпели от математиката. Един мой другар, Ненад Протич, нарече например основателя на известната френска династия Людовик Катета и упорито твърдеше, че всички френски Людовици са катети.

Тази хипотенуза ми беше станала така отвратителна, че аз започнах да гледам на нея като на обидна дума. С това значение я употребих аз веднъж и това ми донесе големи семейни неприятности.

Беше дошла у нас на гости някаква си наша леля, една стара мома на 40 години, която не се беше омъжила, защото „не могла да се реши“. Тази нерешителна леля беше иначе едно необикновено досадно създание, което ни засипваше като виелица с въпроси. Тя се интересуваше от всичко, като се почне от това, кой съблича митрополита вечер, когато си ляга, и се свърши с въпроса дали кокошката чувствува някакво удоволствие, когато снася яйца.

И ето една такава леля, с такива навици, се озова у дома точно когато се готвех за поправителен изпит по математика и когато главата ми вреше от разни синуси, косинуси, конуси, паралелепипеди, сегменти, тангенти и т.н. Аз търпях, докато можеха да се търпят нейните безконечни въпроси, но когато ми омръзна, когато нерешителната леля премина всяка граница, нещо у мен прекипя и за да я смиря с някаква тежка обида, аз й казах:

— Вие сте хипотенуза.

— Ау, ау! — писна и без друго твърде чувствителната леля и се олюля, като че ли ще падне в безсъзнание.

Чула нейния вик, от другата стая дотича майка ми и леля започна с болка да й се оплаква:

— Аз, която обичам твоите деца като свои, аз трябваше да доживея това! — Тя хълцаше и в очите й се лееше порой от сълзи, като от решетката на душ, когато се дръпне синджирът.

— Безобразнико, какво си, й казал? — запита мама с отчаяние.

— Казах й, че е хипотенуза.

— Ау, а какво е това?

— Какво го питаш, това е някаква стонога, ако не и нещо още по-гадно! — пищеше леля.

— Какво е това, кажи веднага, какво е това? — напираше мама с намерение да заличи някак си обидата.

— Недей да мълчиш, ами кажи, какво е това?

— Квадратът от хипотенузата е равен на сбора от квадратите на двата катета.

— Ето, ето, казвам ли ти аз, че това е някаква стонога! — продължаваше да пищи леля и чак до смъртта си не ми проговори нито дума заради тая тежка обида, оставайки с дълбокото убеждение, че хипотенузата е някакво отвратително влечуго.

На моята леля само това единствено математическо понятие приличаше на стонога, а представете си как би й изглеждала цялата математика, щом и на самите нас приличаше на някакво кръвожадно животно. И ако трябва да се намери за математиката подобие в животинското царство, тя преди всичко трябва да бъде сравнена с отвратителния октопод, протегнал осем пипала, всяко от които смуче кръвта на нещастната жертва, попаднала между тях. Тези осем пипала са аритметиката, алгебрата, геометрията, тригонометрията, стереометрията, гонеометрията, планиметрията и аналитичната геометрия. Заповядайте, изберете си сега сами кое от тези пипала искате да се забие в мозъка ви и кажете може ли човек да се спаси от смъртта, когато попадне в лапите на тоя отвратителен октопод.

Представете си например един такъв октопод да протегне само едно от своите пипала и да ви клъвне по главата. Вярвайте ми, ще изохкате, като че ли в мозъка ви са се забили петдесет змийски жила. И когато се запитате какво е това, което така тежко ви е ранило, вие ще разберете, че това са неопределените величини.

Ах, тези неопределени величини, какви ли не мъки ни създаваха те! Било тогава, било по-късно в живота неопределените величини винаги създават грижи на човека, защото, навярно всички сте забелязали това, в живота те играят често много по-голяма роля, отколкото в математиката. Така например в политиката неопределените величини имат понякога решаващо значение; в обществения живот те достигат до доста високо положение. И в литературата неопределените величини тук-таме повдигат високо глава. Най-после и самият брак, като основа на човешкия живот, не е нищо друго освен сбор от неопределени величини.

Така е в живота и когато човек навлезе в него, той, ще не ще, се примирява с това обстоятелство. Ние в училище обаче никак не можехме да се примирим с неопределените величини, а още по-малко с факта, че цяла една наука е построена върху тях. Когато един път в своята наивност запитах защо ни са необходими тези неопределени величини, след като има определени, които много добре ни служат, учителят по математика ми отговори:

— Ако всички величини бяха определени, тогава математиката не би била никаква наука.

Ако математиката се състоеше само от неопределени величини, човек лесно би могъл да се примири. Но тук владее такъв хаос, такава бъркотия от най-различни и всевъзможни величини, че човек по-лесно би могъл да обхване с поглед всички планети във вселената, отколкото с ума си тези математически величини. Така например освен известни и неизвестни величини в математиката има още позитивни и негативни величини, безкрайни (безкрайно малки и безкрайно големи), имагинерни (въображаеми) и най-после комплексни, т.е. такива, които не са нито реални, нито въображаеми, а нещо като половин риба, половин рак. И най-лошото е, че тия величини се събират, изваждат, умножават, делят, степенуват, въобще намират се в такива сърдечни отношения, че не може да се разбере кой е кум и кой сват. И от това смесване възникват едни такива отвратителни чудовища, такива чудновати закони и принципи, че при всеки друг случай оня, който ги извежда, би бил изпратен най-малко в болницата за преглед. Както сапунът се получава от смесването на сода, лой и дъждовна вода, точно така от смесването и съотношенията между тези различни величини се получават чудновати правила, стоящи на хиляди километри от здравия разум като например: „Разделена с нула, нулата може да даде нула, а може да даде и 1, и 2, и 3, и 4, и 5, и колкото си искаш.“ Или пък: „Четири, разделено на нула дава безкрайно голямо число.“ Или: „Имагинерна величина, степенувана с имагинерна величина, дава реална величина.“

След като за тая наука няма невъзможни неща, след като тя може да произвежда неопределени величини от определените и от имагинерните да добива реални, тогава защо да не е възможно да разрешим и една такава задача: „Шофьорът на господин министъра на социалната политика е на четиридесет години, три месеца и дванадесет дена, а мостът в град Квебек в Канада е дълъг петстотин седемдесет и седем метра. Следователно колко жълтъка трябва да се разбият в една супа с фиде, приготвена за четирима души на различна възраст, като се има пред вид, че ширината на платното на Босанската теснолинейна железница е 0,70 м?“ А нима е невъзможно да бъде решена и една такава задача от висшата математика като тая, която неотдавна прочетох в един вестник: „Моята рождена дата, умножена с номера на телефона ми, повдигната на корен квадратен и намалена с годините на моята тъща, дава точно номера на квартирата ми.“

Вие може би ще се засмеете на тия задачи, мислейки, че са измислени само за да бъде дискредитирана математиката като наука, но ако искате да се уверите, че в математиката тия неща съвсем не се отнасят към областта на измислиците, то обърнете се към първия срещнат математик и го помолете да ви обясни закона на Зенон. Но искрено ви препоръчвам, преди да направите това, да вземете една доза бром за успокоение на нервите, защото математикът ще ви доказва такива неща, че вашата ръка съвсем несъзнателно ще започне да търси наблизо някакъв предмет, бирена чаша, стол или просто някоя керемида, за да го ударите по главата.

Тоя Зенон, някакъв си уж знаменит гръцки философ, живял няколко столетия преди Христа, е бил математически маниак. Още тогава, преди 24 века, той измислил една математическа задача, решена отдавна от всички, които не знаят математика, над която и до ден-днешен си блъскат главата всички, запознати с математиката. Зенон доказал математически, че заекът никога не може да надмине костенурката. Според него ако костенурката тръгне от една точка, а заекът, да кажем, потегли в същата посока на 100 метра след нея, то докато заекът извърви половината от стометровото разстояние, за същото време костенурката ще направи две-три стъпки и ще увеличи първоначалната дистанция; докато заекът преодолее половината от новото разстояние, в същото време костенурката ще направи още две-три стъпки и с това ще постави нова дистанция между себе си и него. И така до безкрайност. В живота, разбира се, е ясно като бял ден, че докато се обърнете, заекът ще настигне и ще остави костенурката зад себе си, но в математиката не е така.

Имах един приятел математик. Колко пъти съм го молил и заклинал в името на приятелството, в името на здравия разум и човещината да признае, че заекът е в състояние да надмине костенурката — той упорито стоеше все на своето:

— В живота може, но в математиката — не? Когато вече се отчаях, въпреки че бях взел предварително две дози бром, аз просто го заклех в името на нашето приятелство и той най-после едва се съгласи да поотстъпи малко:

— Е, би могло! Може би би могло да се до каже и математически, че един ден след многогодишно бягане заекът ще настигне костенурката. Само че това изисква едно безкрайно дълго и много сложно изчисление и преди то да бъде завършено, ще умрат и заекът, и костенурката, и ученикът, на когото е била зададена задачата, и учителят, който е я задал.

Случаят със заека на Зенон и костенурката не е единственият пример за това, как математиката не признава очевидни неща. Ето например тя взима топката и ви пита:

— Тази топка кръгла ли е?

— Съвсем кръгла — отговаряте вие със сигурност.

— Не е! — казва ви математиката. — Математически тя не е кръгла.

Тя ще ви каже също така, че една права като стрела линия не може да бъде призната за права линия, ча гладката като стъкло повърхност не може да бъде призната за равна и в своята упоритост да отрича, тя ще стигне най-после и дотам, че ще оспори и това, на което сама ви е научила. Докато в геометрията вие сте учили, че успоредни линии са ония, които отстоят на еднакво разстояние една от друга и никъде не се пресичат, то висшата математика твърди, че успоредните линии се пресичат в безкрайността.

Когато попитах моя приятел математик, как е възможно математиката да не признава онова, което може съвсем ясно да се види с око и да се пипне с ръка, той ми отговори:

— Математиката не се доверява на сетивата!

В началото никак не можех да се примиря с факта, че една наука може да не признава сетивата и да твърди, че не съществува онова, което виждаш с очите. Но по-късно се сетих, че това често се случва и в живота. Спомням си например една математическа любов от тоя род на моя приятел бай Илия Станоевич, доайена на белградските бохеми. Той имаше една приятелка, която беше доста млада за неговите години и за изтощеното му от творчески пориви тяло. Поради тая, причина вероятно, връщайки се веднъж след полунощ в къщи, бай Илия намерил пред вратата на стаята си един чифт фелдфебелски ботуши. Можете да си представите как тези чизми са разтърсили душата на артиста. Разгневен, той се втурнал в стаята и там на своя собствен креват, на своята собствена възглавница видял със своите собствени очи да лежи фелдфебелът без чизми. Отново се разтърсило цялото му тяло от гняв и пред очите му заиграли червени кръгове. Само за минута, само за миг размишлявал той как да отмъсти за обидата. И видял само два начина, по които може да стори това: или да излезе в коридора, да донесе ботушите и да помоли фелдфебела да ги обуе и да му направи малко място, за да може да легне и той, или да се върне, без да го безпокои, в кръчмата и да потърси там утеха. Той избрал втория начин като по-тежко и по-сурово наказание за неверницата и без да хвърли дори и поглед върху своето собствено възглавие, върху което почивали техните две глави, той излязъл. Отишъл и продължил да пие три дена и три нощи, чувствувайки постоянно неутолима жажда. Сменял кръчмите, но желанието му да пие не изчезвало. На четвъртия ден той получил по пощата едно писмо, адресирано: „До господин Илия Станоевич, артист, Белград, кръчмата «Руски цар». Пострестант“. Писмото било от нея и в него пишело: „Драги бай Илия, онова, което видя, хич не е истина“ и т.н.

Както виждате, в тоя любовен случай математическият принцип за игнориране на сетивата бе намерил своето най-добро приложение. И понеже бай Илия беше човек, уважаващ дълбоко науката, във всичките й клонове, то не му оставаше нищо друго, освен след едно такова математически убедително доказателство да си иде и къщи.

Но освеи тия неопределени и определени, безкрайно големи и безкрайно малки, имагинерни и полуимагинерни величини, които, както видяхме, разклатиха до основа нашата способност за логично мислене, в математиката имаше още и други страшилища, змейове, стоножки, песоглавци, гущери, крокодили, медузи, скорпиони, цербери и акули. Но отгоре на всичко това като седмоглава ламя, бълваща огън през всяка една от седемте си глави, стои въпросът за ректификацията на кръга. Тоя въпрос се възвишаваше над нас като недостъпен хималайски връх, на който са се опитвали да се изкачат различни експедиции, но или са загивали, сгромолясвали са се в пропасти, или са били затрупвани от лавини, или са умирали от глад в преспите, докато хималайският връх си оставал все така неизучен и непознат за човечеството.

Едва сега, предполагам, можете да си представите какви свръхчовешки усилия бяха необходими, за да се мине през тези трудности и да се достигне до зрелостното свидетелство. Нима всички тия усилия, този подвиг, този труд не ви приличат на огромна състезателна пътечка, на края на която блести победният пиедестал, а ние, нещастните ученици, изучаващи математика, на състезатели в началото на пътечката, чакащи да бъдат пуснати, за да тичат няколко години към финиша, задъхвайки се, падайки, преобръщайки се, чупейки по пътя крака, ръце и ребра или падайки насред пътя в несвяст от изтощение. И всички тия непреодолими препятствия са така разположени по тая пътечка, че бегачът обезателно да си счупи врата. Нима извличането на корен не ви се струва първото страшно препятствие по тая състезателна пътечка? Поне на нас учениците то съвсем ни приличаше на ваденето на корен на кътник, и то на здрав кътник, теглен с нескопосани ковашки клещи. Ако не вярвате, моля ви се, заповядайте сами да извадите корен квадратен от минус четири и вие ще се слисате, когато учителят ви каже, че корен квадратен от минус четири не е нито положителен, нито отрицателен, нито изобщо някакво число.

А това беше само първото препятствие. Какво да кажем за останалите! Представете си един широк и дълбок ров, из който се подава цяла гора смъртоносни остриета от синуси, косинуси, логаритми, диаметри, сегменти, секанти, сектори, нормали, конуси, пирамиди, паралелепипеди, тангенти, хиперболи, параболи; диференциали, интеграли и т.н. И тази гора от смъртоносни остриета, намираща се в рова, ние трябваше да прескочим с цената на живота си. А след като извършите това, натъквате се на трето препятствие. Това бе едно обширно пространство, осеяно със скали и камънаци — безкрайните и имагинерни величини. Да прескочиш една безкрайна или имагинерна величина, е много по-тежко, отколкото да прескочиш една неимагинерна величина. А след като извършите с успех и това, тогава пред вас се изпречва една огромна стена, която не може нито да се заобиколи, нито да се прескочи, нито да се разбие с глава. Това е ректификацията на кръга — едно изчисление, което може да решаваш цял живот, да предадеш преди смъртта си тебешира на сина си, за да го довърши, той да го предаде на своя син и все пак този безкраен въпрос на безкрайните величини да си остане неразрешен дори до седмо коляно. Сега възниква един интересен въпрос: как можахме да преминем ние през всички тия препятствия и да достигнем до матурата и как успяхме да се докопаме до зрелостното свидетелство? Тоя въпрос е още по-интересен, като се има пред вид, че и самият аз не мога да обясня тоя факт и до ден-днешен, а вероятно не могат да го обяснят и всички останали, както от моето поколение, така и от онова след нас.

В природата съществуват явления, които въпреки всички усилия на науката си остават необясними за човечеството. Такива са някои светлинни, психологически и редица други явления. Вероятно към тоя род явления, които завинаги ще останат необясними за човечеството, спада и фактът как можах аз, въпреки всички тия препятствия, да премина през математиката и да се добера до зрелостно свидетелство.

Все пак аз бих желал да отдам тук заслуженото на математиката като наука. Тя даде на нашата млада литература много и много ценни таланти, тя даде на нашето младо театрално изкуство много и много великани, с които то и до днес се гордее. Ако не беше тя, тия добри хора, днес поети и артисти, щяха да продължат своето учение и сега може би щяха да бъдат големи и щастливи чиновници.

Един от тях — който бе лиричен поет, не можеше в училище да реши дори и следната най-обикновена задача от низшата математика: „Ако печелиш по 5 динара на ден, а харчиш по двадесет, каква разлика се получава в края на месеца?“ — Не се научил да я решава в училището, той не можа да я реши и в живота.

А един наш известен трагик, който успя да достигне до горните класове на гимназията, така че можа да вкуси и от висшата математика, та и до ден-днешен води трагична борба с непознатите и въображаеми величини.

Както виждате, значи, математиката има и своите добри страни.