Историческите (не)истини, които разделят Балканите

| от |

Да помири балканските народи чрез пречистване на учебниците им по история от едностранчиви интерпретации, които пораждат агресии – тази амбициозна цел си е поставил Центърът за демокрация и помирение в Югоизточна Европа.

0,,15728029_303,00

Тази седмица Центърът за демокрация и помирение в Югоизточна Европа със седалище в Солун получи Наградата за опазване на човешките права на германската фондация „Фридрих Еберт”.

„Учебниците по история са нещо като предвоенна подготовка” – това изречение на белградската историчка Дубравка Стоянович важи с драматична сила в немалко региони на света. И особено на Балканите. В тази част от Европа учебниците по история служат не само за обясняване на миналото – те се използват и за легитимиране на националистическата политика и нейните цели. Тъкмо по тази причина в няколко балкански страни държавата със закон натоварва определени научни институции да пишат „националната история”. На Балканите е всекидневие политици, църковни деятели и медии да обругават онези историци, които поставят под съмнение националните митове – например най-разпространения мит на Балканите, където всяка отделна нация представя себе си за жертва, а съседите – за агресори и окупатори, посочва Панайотис Купаранис от гръцката редакция на Дойче веле.

Българският му колега Александър Андреев дава конкретен пример – метафората „турско робство”, която мнозина в региона все още възприемат буквално. „Където и да живееш в Европа, все някога си бил под някакво „робство” – римско, испанско, холандско, френско или австроунгарско. Лично аз не съм забелязал германците, сред които живея, да се гневят много на „римското робство”, например“, казва Андреев пред „Светът е седем“ на БНТ.

Разрушителната сила на историческите (не)истини

Професор Улф Брунбауер от университета в Регенсбург смята, че най-прекият път към разбирателството минава през трансграничното сътрудничество между историците и авторите на учебници. Точно с това се занимава и Центърът за демокрация и помирение в Югоизточна Европа, който тази седмица бе отличен с Наградата за защита на човешките права на германската фондация „Фридрих Еберт”.

Центърът със седалище в Солун се финансира със средства, отпускани от общо 27 правителства, институции и фирми, сред които са Еврокомисията и правителствата на Германия и Швеция. Организацията е създадена преди 15 години в Солун – като един вид отговор на югославските войни, които болезнено припомниха каква разрушителна сила притежават интерпретациите на историята, загнездили се в съзнанието на милиони хора. В тези войни всеки от враждуващите етноси използваше своята версия на общата им история, за да оправдае кръвопролитията.

0,,17189610_401,00

Най-забележителният проект на Центъра в Солун са четирите тома исторически материали, пригодени за преподаване в училище. Повече от 60 историци от цяла Югоизточна Европа в продължение на години разработват теми като Османската империя, нации и държави в Югоизточна Европа, Балканските войни и Втората световна война. Те са натрупали огромно количество материали, включително карикатури, вестникарски статии и речи на политици.

Разни страни, разни интерпретации

Въз основа на тези исторически материали учениците могат сами да сравнят как в отделните балкански страни се интерпретират събития като Междусъюзническата война, например, как всяка страна оправдава своите действия във войната и как тълкува действията на съседите, които обикновено остро осъжда и дори окарикатурява. Изданията на Центъра вече са преведени на всички езици в региона – с изключение на румънски и словенски, а в Албания, Хърватия, Сърбия и Кипър са официално сертифицирани като подходящи за преподаване.

Центърът провежда съвместни семинари за учители по история от балканските страни и организира международни ученически лагери. Независимо от всичко това ръководителят на Центъра Ненад Шебек не си прави илюзии: тази работа предизвиква и много отрицателни емоции в отделните страни. Мнозина привърженици на етноцентристките исторически интерпретации, които смятат себе си за големи патриоти, наричат участниците в проекта „предатели” и „пета колона”, казва Шебек в интервю за Дойче веле.

„Такива „патриоти“ има предостатъчно и в България, но никой от тях досега не е успял да отговори на един елементарен въпрос: дали е по-добре съседите да живеят в омраза и войни – или пък в мир и сътрудничество“, коментира на свой ред Александър Андреев.

 
 

Плюс моделът точно копие на Джиджи Хадид

| от chronicle.bg |

Първо – искаме да уточним нещо. Нямаме си идея как изобщо понятие като „плюс модел“ съществува или защо, нито кой го е измислил, но от няколко години вече се насади в модната индустрия.

Светът обаче, някак си, свикна с това. А дори една лъжа, повторена 1000 пъти, се превръща в истина. Или поне така казваха старите хора.

Определяна като „плюс“, холандската моделка и блогърка Иза Изерман наскоро се прочу и с друго свое качество – удивителната си прилика със супермодела Джиджи Хадид.

А, ето и разликата – единият е супермодел, а другият – „плюс модел“. А уж се борихме срещу етикетирането…

Набедената за Instagram-двойничка също е със светли очи, но докато нейните са сини, тези на Джиджи бият по-скоро към зеленото. Косата й, разбира се, е руса, а устните й са дори по-плътни от тези на Хадид.

И двете са на 22, но според Иза тя прилича повече на по-малката сестра Хадид – на Бела.

„В началото някой го спомена в Instagram. Но когато започнах да работя с MiLK, те пуснаха снимка със заглавие „Новата закръглена Джиджи Хадид“, и чак тогава осъзнах, че може и да е истина“, споделя Изерман.

Снимкина Иза Изерман може да видите в галерията горе. на Намирате ли прилика?

 
 

Независимото кино ни връхлита с пълна сила на So Independent 2017

| от chronicle.bg |

Осмото издание на Sofia Independent Film Festival пристига на 26-ти октомври, по-мащабно от всякога. Стотици филми са подали заявление за участие, селекцията е повече от амбициозна – над 90 игрални, документални, пълнометражни и късометражни филма в продължение на 11 дена, до 5-ти ноември.

Филмите са разделени в няколко категории – игрално, документално, българско независимо кино, българско късометражно кино, международно късометражно кино, спортни филми и филми извън конкурсната програма.

За първи път фестивалът включва конкурсна програма, като няколко журита ще излъчат победителите в различните категории. Сред членовете са световни имена в независимото кино (Габриеле Каполино. Шрути Ганули, Лорен Хамдънс) и български творци (Мартичка Божилова, Евтим Милошев, Божидар Манов и други) За втора поредна година „Ню Бояна“ ще излъчи победител в категорията „най-добър филм в развитие“, който да получи награда от 50 хиляди лева за реализиране.

„Лъки“ е заглавието, което ще открие фестивала тази година. Прожекцията ще бъде премиерна за страната ни и с нея се отдава почит на филмовия творец Хари Дийн Стантън, който почина през септември. Сред останалите заглавия, които ще можем да видим, са „Призови ме с твоето име“, „Жената на пазача на зоопарка“, „И после светлина“, „Ад на Земята: Възходът на Ислямска държава“, „Маймуна“ и много други. Няма да ви разкриваме всичките – просто отидете в Кино Люмиер Лидл, Дом на киното, Кино Одео, Г-8. Евро синема, Кино „Влайкова“ и DaDa Cultural Bar между 26-ти октомври и 5-ти ноември.

 
 

Звездите, които никога няма да видим голи

| от chronicle.bg |

Голите сцени в киното са прекрасни, но и много сложни. Често актьори и актриси разказват как, за да излезе една еротична сцена добре на камера, тя изглежда ужасно в действителност.

Някои от звездите обаче отказват да се снимат голи и изтъкват доста добри причини. Някои имат деца и не мислят, че е удачно като родител да се разхождаш гол по екрана, не им харесва естетиката на голите сцени, или просто не е тяхното нещо и не се чувстват удобно.

Част от хората в галерията ни нямат абсолютно чисто досие по отношение показване на малко кожа. Те са там, заради генералната им нагласа към този тип сцени.

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предишната. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.