Европейци, не се оставяйте да ви лъжат!
Онези, които се връщат към националния уют и разкрасената си национална история, се „вдетиняват”. С тази метафора един швейцарски политолог подкрепя тезата си, че ЕС е най-доброто, което може да се случи на хората, предава Дойче веле.
В много държави новият национализъм печели все повече подкрепа от гласоподавателите. Модерните общества се чувстват все по-несигурни – и това избива в национализъм. Светът наоколо ни става необозрим и опасен, а глобализацията ни принуждава непрекъснато да увеличаваме оборотите и да се нагаждаме. Голяма грешка е обаче да се оттеглим вътре в националните си граници. Защото подвижният световен капитал може да бъде обуздан единствено с повече международни и международноправни ограничения. Европейският съюз има грешки и недостатъци, но без него Европа е в опасност. Това са част от тезите на швейцарския професор Дитер Фрайбургхаус, които ви предлагаме по публикации в печата и в неговата уебстраница.
Популистите и националистите напоследък постигат все по-добри резултати на изборите в цяла Европа. Партията за независимост на Великобритания, „Истинските финландци”, френският „Национален фронт”, „Алтернатива за Германия”, „Новият фламандски алианс”, „Единна Русия” и тям подобните са в подем. Между тези партии има известни различия, но няколко важни теми ги свързват: страхът от глобализацията, враждебността към емигрантите, евроскептицизмът, недоверието към политическата класа. Те въздигат като най-висши ценности собствения народ и собствената нация. Тези партии разказват една разкрасена приказка за собствената история и проповядват само онова, което народът иска да чуе. Как да си обясним този процес?
Национализмът като „вдетиняване”
Когато отделният човек, нападнат от страхове, подири спасение, завръщайки се на по-долни стъпала от развитието на своята личност, психолозите говорят за „регресия”. Симптомите са добре познати: вдетиняване, плачливост, особено податливост на заболявания. Такива хора изпитват потребността от силен родител, който да ги брани и да се грижи за тях. Когато народите искат да се оттеглят вътре в своите национални граници, когато масово се вайкат, когато настояват за силна държава и идеализират собственото си минало – това много напомня за описаната регресия. Но от какво точно се страхуват народите? На пръв поглед – от чуждото, от исляма, от катунарите, от някакви далечни, външни управници и изобщо от всякаква намеса на външния свят в собствените дела. Всъщност обаче истинските причини се крият много по-дълбоко.
Да, светът стана по-несигурен
Да започнем от това, че светът наоколо стана по-несигурен. Близо половин век Западна Европа живя в мир и под закрилата на САЩ. Светът беше ясно разделен на две – приятели и врагове. Тази схема се разпадна, а днес Русия дори създава повече ядове, отколкото едновремешният СССР. Китай пък, макар и далеч, е огромен и непредвидим. Арабският и североафриканският свят са затънали в революции и граждански войни. Надига се бежанска вълна. Ислямският тероризъм виси като постоянна заплаха. „Биг Брадър” ни следи на всяка крачка, а ние сами не знаем дали това да ни успокоява или тревожи. Почвата е пълна с отрови, моретата – с боклук, експертите непрекъснато ни заплашват с климатична катастрофа. С две думи: живеем в необозрим и пълен със заплахи свят, който се променя с главоломна бързина. Струва ни се, че заплахите винаги идват отвън, така че логично гледаме да се сгушим в познатия ни домашен уют. Само дето националната държава изобщо не може да ни опази от тези заплахи.
Хората се чувстват несигурни и поради икономическата глобализация. Потоците от стоки и информация все по-мощно и по-бързо обикалят земното кълбо. Вече изобщо не знаем откъде идват стоките, които потребяваме. Доволни сме от това, че стават все по-евтини, в същото време обаче час по час се шокираме от новините за ужасните трудови условия в Третия свят, за пораженията върху природата, за генетично изменената царевица или месото с изтекъл срок на годност. Невидими офшорни фирми контролират важни сектори от икономиката, големи банки плащат глоби за милиарди, други пък получават държавни помощи за милиарди, Евросъюзът спасява цели държави от фалит. Всичко това идва в повече дори на хората с добро въображение и поражда закономерни страхове. От тяхна гледна точка в малкия им свят глобализацията също нахлува отвън, макар че всъщност, без да го съзнават, и те са част от нея.
Националистите ще ви излъжат
Нека обаче да припомним и нещо много важно. Допреди няколко десетилетия Западът владееше технологиите, а останалият свят доставяше суровините и евтината работна ръка. Условията на този стокообмен трайно работеха в полза на Запада, в резултат от това благоденствието непрекъснато нарастваше, а социалната държава процъфтяваше. Днес обаче по света има все повече държави, където заплатите са ниски, а квалификацията и технологиите са на високо равнище. Тези държави са сериозна конкуренция на Запада. За него важи едно условие: да произвежда и изнася толкова, че да може да поддържа възнагражденията на сегашното равнище. Тоест, ние трябва да ставаме все по-добри, все по-хитри, все по-иновативни и все по-работливи. Страните, където това не се случи, ще затънат в безработица и дългове. В тези страни властта ще вземат правителства, които обещават на хората мед и масло, но изобщо не са в състояние да прокарат болезнени реформи. Положението ще се влошава, избирателите ще се чувстват все по-излъгани, гневът срещу политическата класа ще нараства, а демокрацията ще изгуби народното доверие. Хората по стар навик ще хвърлят вината или върху големия капитал, или върху международните организации, брюкселските бюрократи, в краен случай – върху германската канцлерка Меркел. Навсякъде ще избуят протекционистки тенденции, а националистите ще наберат сила. Мнозинството хора, които очакват собствената им държава да ги закриля, логично ще подкрепят решенията тя да се въоръжава и да бъде силна за самоотбрана. Оттук до агресията навън остава само една мъничка крачка. Тези сценарии са ни добре познати – не само от миналото.
Имате ли по-добра идея от капитализма?
Капитализмът е единственият икономически модел, който следва принципа „благоденствие за всички”. Но той е ненаситен, той взривява границите на човешката и на световната природа. Непрекъснато го разтърсват кризи, които оставят подире си полкове от губещи. През последните две столетия западните държави се научиха да озаптяват капитализма, така че ползите от него да се разпределят за всички, а вредите да бъдат минимални. Напоследък обаче капиталът с такава лекота прескача държавните граници, че националните регулации са по-скоро в състояние да го прогонят, отколкото да го опитомят. Топят се шансовете сами да определяме съдбата си, суверенитетът ерозира.
В световен мащаб капитализмът може да се постави под контрол само с помощта на наднационални споразумения и регулации. А пътят до тях е изключително труден, защото както конкуренцията между държавите-производителки, така и последните остатъци от националния суверенитет непрекъснато пречат на тези регулации. Освен всичко друго, САЩ вече не са толкова активни в ролята си на единствена световна сила и не налагат този нов ред. А досегашната история показва, че нов международен ред възниква единствено под диктата на един хегемон.
Животът в Европа никога не е бил по-добър
Но това правило има и едно изключение: Европейският съюз. Катастрофите от последните векове в такава степен са травмирали европейските държави, че те са готови да се откажат от част от суверенитета си в полза на един общ континентален ред. Това им помогна заедно да създадат нови общи правила. За тяхното спазване обаче трябва да бдят една обща политическа институция и един общ съд, а бъдещите правила да се приемат с мнозинство. Тези условия бяха достатъчни, за да се изгради функциониращ общ пазар с 500 милиона потребители. В ЕС е подсигурено свободното придвижване на стоки, капитали, услуги и хора, а търговията и обменът, разбирателството и взаимопомощта са гаранция за мирното бъдеще. Дори не е възможно да се опише колко много направи ЕС за мирния преход в Средна и Източна Европа. Никога досега животът на този континент не е бил толкова добър.
Разбира се, този процес на интеграция е изключително труден. Както всички човешки конструкции, така и ЕС има много недостатъци и грешки. В Евросъюза все още няма истинска демокрация, в него работят прекалено амбициозни бюрократи, засега не е въведено и ефикасно разделение на отговорностите между Брюксел и страните-членки, а еврото сякаш развива повече центробежни, отколкото центростремителни сили. И все пак, най-сериозният легитимационен проблем на ЕС е създаден от националните политици, които винаги приписват на Брюксел вината за онова, което сами не могат да свършат у дома. Така възникват изкривеният образ на ЕС и сбърканите дискусии, които са добра почва за избуяването на национализма и екстремизма.
