Двама тайни агенти пред съда

| от |

В Мюнхен пред съда са изправени двама бивши агенти на югославската тайна служба УДБА. Те ще отговарят за съучастие в убийството на бивш хърватски дисидент. Ще спомогне ли процесът за преосмисляне на миналото в Хърватия? Репортаж на Дойче веле.

Бившите сътрудници на югославските тайни служби Йосип Перкович и Здравко Мустач са обвинени в съучастие в убийството на хърватския дисидент и бивш мениджър на голяма петролна компания Степан Джурекович през 1983 година в баварския град Волфратсхаузен. Съдът в Мюнхен предвижда 50 съдебни заседания. Очаква се присъдата да бъде произнесена до края на 2015 година. Според докладите, обвинението се базира на показанията на един съмнителен главен свидетел. Делото обаче може да бъде ключово за изясняването на най-малко 29 поръчкови убийства от югославските тайни служби на територията на Федералната република.

Тера инкогнита в европейската юрисдикция

В европейската история на правото досега не е имало подобен процес. Съдът в Мюнхен разглежда дело срещу двама бивши офицери от тайните служби на една държава, която вече не съществува. Здравко Мустач и Йосип Перкович са първите обвиняеми, екстрадирани в Германия от най-новата страна-членка на ЕС Хърватия на базата на международна заповед за арест. Дълго време Хърватия отказваше да екстрадира обвиняемите. Само три дни преди присъединяването й към ЕС парламентът в Загреб гласува закон за давността на престъпленията, според който на наказателно преследване подлежат само деяния, извършени след 2002 година.

Това също беше нещо ново в Европа. Една страна-кандидат за пълноправно членство променя в последния момент правилата на играта, за които се е споразумяла с Брюксел в осемгодишните присъединителни преговори. Социаллибералното правителство в Хърватия защитаваше този закон с националистически и популистки аргументи. По този начин хърватските власти искаха да предотвратят екстрадирането на Перкович и Мустач. Всъщност ставаше дума за бивши сътрудници от времето на Югославия, които в края на 90-те години смениха фронтовете и преминаха на страната на поддръжниците на независима Хърватия. Ставаше дума за закрилата на ренегати, каквито има във всички бивши социалистически страни от Източна, Средна и Югоизточна Европа.

Когато агентите и държавите се сбогуват

Още от 2009 година федералната прокуратура в Карлсруе настоява за екстрадирането на Перкович и Мустач. Пикантното в цялата история е, че синът на Перкович – Саша и до днес работи като съветник по въпросите на сигурността за хърватския президент Иво Йосипович. Саша Перкович се ползва с уважението на много правозащитни организации, както и на политици в ЕС. Социалдемократът Саша Перкович се застъпва за преодоляване на национализма в страните от Югоизточна Европа. Семейството на президента Йосипович обаче е дълбоко свързано със структурите на бившата социалистическа Югославия. Вероятно това пречи и за разкриването на престъпленията от югославско време.

В началото на 90-те години многонационална Югославия затъна в гражданска война и национализъм. Сътрудниците на тайните служби се сбогуваха един с друг, както се сбогуваха и отделните югославски републики и продължиха да работят за новоформираните държави- в Сърбия и в Хърватия. Още в края на 80-те години обаче отговорните агенти за „борба срещу вражеската емиграция“ празнуват заедно пенсионирането на двама „другари“. Сред празнуващите са и издирваният от федералната прокуратура Иван Ласич и Станко К.

Централна фигура – Станко К.

Дойче веле и Баварското радио заснеха съвместен документален филм със заглавие: „Убийство в името на Тито“. Репортерите успяват да открият Иван Ласич в Босна и Херцеговина. А Станко К. днес живее в панелен комплекс в квартала Нов Белград. В началото на 2014 година Дойче веле се опита да вземе телефонно интервю от бившия сътрудник на тайните служби – без успех. За много от близките на жертвите именно Станко К. играе централна роля в убийствата на хърватски емигранти през 80-те години в Германия. Друг бивш агент обаче застава пред камерата на Дойче веле. Това е Божидар Спасич, който навремето отговаря за „психологическата подривна дейност“. Той признава, че югославските тайни служби са наемали криминални престъпници за „мокрите поръчки“ в Германия.

Жертвата и мотивите

Съдът в Мюнхен разглежда делото за убийството на хърватския дисидент Степан Джурекович през 1983 година във Волфратсхаузен. Мотивите за престъплението обаче остават неясни. В първата присъда срещу югославския агент Крунослав П. през 2008 година съдът изхожда от презумпцията, че Джурекович е искал да публикува информации за корупционен скандал по високите етажи на югославската държава. Възможно е обаче той да е попаднал на мушката на убийците и заради сътрудничеството си с германското външно разузнаване. Безспорно обаче е само едно. Това, че наследничките на бивша Югославия и до днес не са създали стабилна правна основа за подход към досиетата на тайните служби и преосмисляне на миналото.

 
 

Защо плачат жените и мъжете

| от |

Едва ли е изненадващо за някого, че жените плачат повече през съзнателния си живот от мъжете. Представителите на силния пол обаче по-рядко се свенят да ронят сълзи пред други хора, пише в. „Дейли експрес“, позовавайки се на резултатите от британско проучване.

Допитването по поръчка на производителите на капки за очи Hycosan Fresh e обхванало 2000 души. Резултатите показват, че жените плачат 4680 пъти през съзнателния си живот – два пъти повече от мъжете.

Тъжни книги или филми, умора или скандали с партньора карат средностатистическата представителка на нежния пол да рони сълзи шест пъти в месеца. Това се равнява на 72 пъти годишно. За сравнение – на мъжете се случва да плачат само три пъти в месеца.

Интересното обаче е, че представителите на силния пол не се свенят да показват слабост пред други хора – 40 процента от тях казват, че това не ги притеснява, в сравнение с една трета от жените.

Проучването потвърждава още, че дамите са „големи ревли“, които плачат често или ронят сълзи за дребни неща.
Мъжете от друга страна не само не се срамуват да плачат „пред публика“ – 30 процента от тях изобщо не крият, че очите им често се насълзяват.

Анкетата разкрива още, че представителките на нежния пол са по-склонни да плачат от щастие – 40 процента срещу едва 24 процента от мъжете.

И докато 64 процента от жените признават, че често им се случва да ронят сълзи без причина, само 30 процента от мъжете споделят същото.

Въпреки че не се свенят да плачат пред други хора, само 44 процента от мъжете, участвали в анкетата, споделят, че им се е случвало срещу внушителните 80 процента от жените.

Участниците в допитването най-често се притесняват да плачат пред колеги, началници и непознати. Близо десет на сто обаче признават, че ги е срам да показват подобна слабост пред партньорите си.

 

Основните причини, които подтикват жените да плачат:

1. Тъжен филм, книга или телевизионна програма

2. Тъжни моменти или спомени

3. Погребения

4. Мъка

5. Тревога или страх

6. Щастливи моменти или спомени

7. Умора

8. Болка или дискомфорт

9. Скандали с партньора

10. Гордост от децата

Основните причини, поради които плачат мъжете:

1. Тъжни моменти или спомени

2. Тъжен филм, книга или телевизионна програма

3. Погребения

4. Мъка

5. Щастливи моменти или спомени

6. Болка или дискомфорт

7. Тревога или страх

8. Скандали с партньорката

9. Възпалени очи

10. Умора.

 
 

Наградите Emmy 2017: мъжките тоалети, които ни отвяха главата

| от |

Ако сте очаквали скандални облекла, много открита плът и футуристични модни визии на церемонията по връчването на Наградите Еми преди два дена, ще сте останете разочаровани.

И мъжете, и жените се появиха на червения килим облечени както подобава за събитие от такъв характер. С изключение на няколко известни личности, които биха могли да се справят по-добре, всички останали поне бяха премерени.

При жените цветните принтове, изрязаните части в областта на гърдите или корема, ефирните материи и широките в долната част рокли бяха сред общите елементи. Мъжете бяха заложили на традиционните тъмни цветове.  И  все пак онези, които си  бяха позволили да заложат на по нестандартни тоалети, се откроиха най-много.  При някои става въпрос само за един аксесоар – акцентът, който завършва тоалета.

Ние спираме да анализираме и оставяме на вас да се насладите на най-открояващите се мъжки тоалети от снощи. Независимо дали бихме ги носили, едно е ясно – притежателите им заслужават адмирации за добрия вкус.

 
 

Британско семейство посрещна 20-ото си дете

| от |

Сю и Ноел Радфорд обявиха раждането на 20-ото си дете, което затвърди статута им на най-многобройното британско семейство, съобщи АФП.

Арчи, 11-ият син на семейството, се е родил тази седмица. Майката е на 42 години, а бащата – на 46.

„Казвахме си, че искаме три деца. След това ни стана приятно да има малчугани около нас и продължихме – обясни Ноел пред в. „Сън“. – Пристрастихме се, страхотно е.“

Двойката обаче каза, че не иска повече деца.

Сю и Ноел са били изоставени при раждането си и след това осиновени. Първото им дете се родило, когато Сю била на 14 години. Четири години по-късно сключили брак.

Семейството има собствена хлебарница. Те живеят в къща с десет стаи. Придвижват се с миниван с 15 места. Вече имат трима внуци от най-голямата си дъщеря Софи, която е на 23 години.

 
 

„Ние едно време не бяхме такива“. Дали?

| от |

Странна, дори налудна, е способността на хората да забравят неудобното. Овършеем ли някоя и друга година, прехвърлим ли с куц овчарски скок 30-те, започваме уютно да си спомняме колко сладко е било детството и да споделяме спомени за първия ни път в зоопарка и любимия ни сладолед, най-често Ескимо или ЕВГА.

Оливаме се в спомени за това как се миели улиците, колко евтин е бил шоколадът и как, „абе, не знам, много го плюят соца и прехода после, ама…“

За пред хората обаче не споделяме толкова често какви сме ги вършили в мътния период между 14 и 24 +- някоя и друга година. С особена сила това важи за жените. В момента, в който създадат семейство и родят дете, много от тях се превръщат в строги морализаторки, които не разбират „къде са родителите на това дете“ и използват ценното си време, за да пишат многословни статуси, в които споделят с възмущение, че „ние едно време не бяхме такива“.

Но знаете ли? Всъщност ние едно време си бяхме такива. Просто широката общественост не го знаеше, защото нямаше интернет. И родителите ни ги викаха не телевизиите, а директорите.

Поредното интервю на Орхан Мурад по повод поведението на дъщеря му Сузанита, която се превърна в любимия супергерой на българите след клипа на песента й „Луцифер и Буда“, отново поде тамън забравения рефрен за „лошите млади“. Тези греховни, объркани, заблудени, порочни души, които нямат място в днешния свят на стройно подредена ценностна система, според която живеят родителите им.

Само че наистина ли днешните млади са по-кофти материал от старите млади или просто спомените за младостта имат удобното качество да се изкривяват и видоизменят в наша полза? Винаги е имало горчиви дръвца в пакетите с хубав слънчоглед и това никога не е значело, че целият пакет е гаден. И със сигурност никога не ни е отказвало да чоплим семки в градинката.

Ако трябва да сме честни, в годините на младостта на т.нар. милениали, имаше застъпени доста пороци.  Много от нас пиеха бира преди час, пушеха коз в междучасията, подиграваха се на учителката по руски, висяха на опашки при лекарите да просят бележки за неизвинени, осъмваха в компютърните клубове, бягаха от вкъщи, за да отидат на нощна в Алиби, извършваха актове на орална обич на недотам прилични места пр. Много момичета се гримираха прекалено, много носеха хипер къси поли. Много момчета се обличаха идиотски, говореха мръсотии, правеха гадости. Е, да, не бяхме пристрастени към социалните мрежи и нямахме зависимост от порното, но не за друго, а защото не беше толкова достъпно. Но пък имаше бой, имаше секс, имаше наркотици, концерти, повръщане, мастика, изневери, хашиш, хистерии, прашки, криви влюбвания, бели дупки в паметта, черни дупки по крачолите, дупки от цигари по дрехите, дупки във възпитанието, дупки в морала, дупки в образованието, дупки в приятелствата и дупки в смисъла.

Някои от нас израснаха и ги запълниха. Къде с работа, къде с любов, къде със семейство. Къде успешно, къде – не.

Други не ги запълниха. Останаха си с един крак в тийн годините, другият го влачат някак. Същото ще стане и сега. Познавате думите на Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“.

Сузанита ще порасне, ще роди едно дете и ще започне да пише статуси „къде са родителите на това момиче“ за новата Гери-Никол, която ще е родена през 2022г.. Само че вероятно ще пише статусите единствено с очни движения и ще го прави върху холограма, която ще се носи около главата й във въздуха, а не върху реален компютър.

Павел и Венци Венц ще остареят и ще дадат пресконференция, която ще е по-жалка от тази на Мишо Шамара и Гумени глави. Ицо Хазарта ще се ожени, ще му се родят две деца и ще отиде с тях на почивка в Гърция на all inclusive. VIP „брадърите“ ще бъдат погребани под бетонната плоча на обществената забрава завинаги. Оги 23 ще станат Оги 48. Момчето, което днес повръща след девета бира, вместо да се взира в черно-белия учебник в час, утре ще направи първата успешна трансплантация на мозък. Момиченцето, което гордата мама изпрати онзи ден на първия учебен ден, облечено в цикламена рокля с якичка, утре ще припадне в дискотека след няколко шарени хапчета отгоре. Съучениците й ще я снимат с телефон и ще пуснат видео как я събличат по сутиен. Ще се надигнем като цунами от възмущение и огорчение за днешната младеж. А мъничко по-късно припадналото момиче ще организира сватба за 200 човека в Бостън, ще учи молекулярна биология и хич няма да й пука, че някога някакви лели са писали за нея, че е лошо момиче.

Така вървят нещата. Никой не ви е обещавал добри деца. Нито свят на вечно щастие. И нищо им няма на днешните млади. Младостта е красива, дори когато мирише лошо.