Дракула на границата между мита и реалността

| от |

Близо 6 века мистичният граф Дракула живее на границата между мита и реалността – като владетел на Трансилвания в историята и свръхестествено създание в легендите.

Но какво всъщност е граф Дракула, освен зодия Стрелец, за което разбираме от рождената му дата – 7 декември 1431 година? Коя е мистичната персона, която вдъхновява Брам Стокър да създаде шедьовъра си „Дракула”? Съществувал ли е наистина вампирът? Откъде идва той и как Дракула, Кръстника на вампирите, се превръща в световноизвестна личност?

Историята разказва…

…че първата среща на Запада с мистичното създание е по времето, когато Брам Стокър публикува романа си през 1897 година. Книгата моментално бележи успех и продължава да се чете и днес. Главният герой, разбира се, е Граф Дракула – прототип на известен румънски владетел Влад с прозвище Цепеш, който господствал във Влашко през годините 1448, 1456-1462 и 1476. Прякорът му всъщност означава „този, който пронизва”. Самият Брам Стокър пренася балканските митове за жестокия владетел, позовавайки се на „Записки на еничарина” на Константин Михайлович. Според документите Влад набивал противниците си на кол.

Влад III е син на Влад II Дракул и принцеса Княжна от Молдова. Ражда се в един от последните останали средновековни градове в Европа – унгарския град Сигишоара, чиито пазител е ЮНЕСКО. Там се намира и къщата-музей, за която се предполага, че е родния му дом.

Всъщност призвището Дракул означава „дявол” и идва от баща му. Той е бил член на Ордена на Дракона. Противно на очакванията, родовете във Влашко по това време са били с християнска вяра, така че и Влад Дракула е бил християнин. Той се появява в историята в момент, в който владенията му са под заплахата на Османската империя. Влад Цепеш успява да сключи временен мир със султана и за да заздравят споразумението изпраща двамата си синове Влад и Раду в султанския двор, за да се обучават по математика, философия, английски, латински и изкуството на войната. Но трябва да напусне владенията си в замяна. Влад не прощава никога на султана факта, че го гони от дома му.

Омразата срещу врага става все по-силна с всеки изминал ден.

Обратът настъпва, когато баща му е осъден от султанския съд, след като е заловен заради предателство от благородниците му. С малка турска армия Влад Дракула се завръща в родните земи, разбива на пух и прах унгарската армия, която подкупва благородниците да предадат баща му и се отправя към Влашко. Битката му се увенчава с успех и той започва да екзекутира един по един предателите на баща си и по-големия си брат. Стотици благородници и техните семейства са убити, а граф Дракула започва за раздава правосъдие в новите си стари владения. Избива крадци, просяци и всеки, който се осмели да наруши закона.

Присъдата е набучване на дървен кол за назидание. Въпреки че завладява земите с помощта на султана, Влад Цепеш спира да почита султана в даден момент. Той вече има симпатията на хората, които го обичат въпреки суровите наказания. Спира да плаща данъците на султана, а пратениците на Османската империя никога не се завръщат. Причината е, че те били помолени да си свалят тюрбаните, докато разговарят с Влад Дракула.

Традицията и религията, обаче, не им позволявали това – това знаел и Влад Дракула, който просто си търсел причини да ги избие като набива главите в телата им заедно с тюрбаните. Султанът Махомед II изпраща малък гарнизон да се разправи с Влад Цепеш. Всички воини били набити на кол. Следва атака на Влад Дракула на юг от Дунава – в България и по поречието на реката. Убити са над 20 хиляди воини на Османската империя.

Действията на Влад Дракула амбицират султана да завладее Влахия. Там, обаче, го чакат хитрите тактики на сочения за Баща на вампирите. Нападения през нощта, които ликвидират 150 хиляди войници. Въпреки че Османската армия била много по-голяма, самият султан спрял войната, защото бил ужасен от 20 хиляди негови войници, изпратени набучени на колове пред покоите му. Някои от тях били още живи и агонизирали. В тази ужасяваща вечер султана признал жестокостта на Влад и се предал.

Въпреки легендите, че Влад Дракула е първородният вампир, вдъхновяващ редица книги, филми и сериали, той е един от най-големите стратези, познати в историята. Известен е като велик водач и е поздравен от папата и рицарите от Кръстоносните походи за победите си над Османската армия. Това не пречи да е смятан за най-кръвожадния владетел, тъй като е жертва на силна пропаганда. Влад Дракула не допускал немски и унгарски търговци да минават през земите му, карал ги да плащат данъци и съответно получил отмъщение – кампания, която създава зловещ образ на графа в историята.

Той печели последователите си чрез страха, който поражда в тях. Обичан е от хората си, а враговете му треперели, когато чуят името му.

Това прави Влад Дракула най-популярния лидер на Средновековието и истинска муза за творците.

С течение на времето вампирите се превърнаха в най-популярните свръхестествени персонажи като се характеризират с опасен чар, избухлив характер, липса на чувства и свръхестествен сексапил.

По случай рождения ден на Дракула нека погледнем най-красивите му последователи – вампирите от известните кино и телевизионни продукции.

 
 

Вилньов е искал Дейвид Боуи за „Блейд Рънър”

| от chronicle.bg по БТА |

Канадският режисьор Дени Вилньов разкри, че първият му избор за една от ролите в дългоочакваното продължение на филма „Блейд Рънър“ е бил Дейвид Боуи.

След смъртта на музикалната легенда през януари 2016 г. режисьорът на „Блейд Рънър 2049″ е трябвало да потърси друга, не по-малко харизматична рок звезда за ролята на Ниендър Уолас. Изборът на Дени Вилньов се е спрял на фронтмена на групата „Търти секъндс ту Марс“ и актьор и носител на „Оскар“ Джаред Лето.

„Първата ни мисъл за ролята на Ниендър Уолас беше Дейвид Боуи, повлиял „Блейд Рънър“ по редица начини. Когато научихме тъжната вест за кончината му, се наложи да се поогледаме наоколо, за да потърсим друг изпълнител с подобни качества. Спряхме се на Джаред Лето“, сподели Вилньов в интервю за сп. „Емпайър“.

Канадският режисьор допълни, че първият и единствен избор за ролята на офицер Кей е бил сънародникът му Райън Гослинг.

Действието във филма „Блейд Рънър 2049″ се развива няколко десетилетия след събитията в края на оригиналната научнофантастична продукция от 1982 г., режисирана от Ридли Скот.

Холивудският ветеран Харисън Форд се завръща в ролята на Рик Декард. В приключението заедно с него освен Гослинг и Лето се впускат актрисата Робин Райт и кечистът Дейв Батиста, който се изявява на актьорското поприще.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Тауирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Фонтаните на Ватикана остават на сухо за пръв път

| от chronicle.bg |

Стотина фонтана във Ватикана ще пресъхнат за пръв път в знак на съпричастност с продължителната суша, засегнала италианската столица. На сухо ще останат и двата водоскока в бароков стил на площад Свети Петър.

След настъпилите горещини и спаданалото през последните две години количество на валежите под средното ниво, властите в Рим вече обмисля и да въведат режим на водата. Според метеорологичния канал „Sky Italia“ в Рим през юли са паднали със 72 на сто по-малко дъждове от средните за месеца, а през юни – със 74 процента по-малко.

Загрижен за ресурсите на планетата, папа Франциск пък за първи път публикува документ на Светия престол, в който призова световните лидери да предприемат бързи мерки за опазване на околната среда.

 
 

Онова, което не ми липсва, ме прави по-силна

| от Chronicle.bg |

Знаете ли какво става, когато две стоножки се прегърнат? Много просто – става цип. Няма да ви питаме с какво се храни папата (с папая, разбира се), защото отиваме да гледаме „Наистина любов”. Заедно с Мари, една от трите симпатични героини на „Първият ден от остатъка от живота ми”.

Шегата настрана, тази книга е много забавна. Разказва историята на Ан, Мари и Камий – три жени, чиито съдби се пресичат в най-подходящия момент от живота им – когато се нуждаят от кураж. Мари е на прага на четирeсетте и грубите забежки на съпруга й Родолф й идват в повече. След като собствените й дъщери започват да я умоляват да предприеме нещо, тя набира смелост и го напуска. В навечерието на рождения му ден.

По време на околосветското пътешествие на борда на специален лайнер Мари не намира усамотение, но среща младата Камий, затрупана от комплекси заради някогашното си тегло, и шейсетгодишната Ан, по-точно останките на разбитото й сърце. Трите се сприятеляват и скоро стигат до съгласие, че раят се намира в Пукет. Или в Сан Франциско, но на кого му пука, когато е в добра компания?

Скоро от навалицата с нови познати изплуват Лоик – кисел вдовец с необяснимо поведение, и Франческа – свадлива италианка, чието его е на висотата на Бурж Халифа. Към тях можем да добавим Арнолд, Анжелик и „нелегитимната” възрастна двойка Мариан и Жорж, заплашени да напуснат кораба преждевременно.

„Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ме изобличат. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.”

Virginie-Grimaldi

Думите са на Виржини Грималди, авторката на книгата. Известна блогърка с няколко хумористични романа в биографията си. Знае що е тъга, но вярва, че „колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ни, толкова повече радост може да се побере в него.” Още с появата си, „Първият ден от остатъка от живота ми” я изстрелва в орбитата на знаменитостите и се превръща в любимо четиво на всеки, който има нужда от „глътка кислород”.

Между другото, списъкът с любимите филми на Мари започва с „Дневникът на Бриджет Джоунс”, минава по „Мостовете на Медисън и стига до „Добрият Уил Хънтинг”. А някъде към края на круиза в него влиза и „Наистина любов”. Само че с обновен сюжет, като този път режисьор е Животът.