Ще се завърне ли Джон Сноу? Кит Харингтън отговаря (спойлер!)

| от chronicle.bg |

Благодарете на старите и новите богове, Джон Сноу наистина ще възкръсне от мъртвите! Или поне такива изводи могат да се направят от реплика на Кит Харингтън – актьора в ролята на емблематичния герой, с който зрителите си казаха „сбогом“ в последния епизод на пети сезон от сериала.

След като Харингтън наскоро беше забелязан да снима бойна сцена от сериала, сега почти си призна, че героят му все още е жив.

По време на интервю с холандското списание Humo, Харингтън изпусна една реплика, с която накара зрителите да тръпнат в очакване да го видят и в новия сезон.

Според публикации в Reddit, Кит Харингтън казва, че е важно това, че знае кога точно изтича договорът му за участие в сериала. След тази реплика водещият пита това колко още сезона означава.

„Добър опит. Не мога да говоря за това. Нека просто да кажем, че Game of Thrones ще остане важна част от живота ми за известно време. Вероятно ще съм навършил 30, когато всичко приключи. Едно е сигурно: денят, в който вече няма да съм в сериала, е денят, в който ще се заровя във филмови проекти“, казва Харингтън, който все още е на 28 години.

Според Independent това означава, че той ще се появява и занапред в шоуто и то не само за няколко ретроспекции. Освен това изглежда, сякаш шоуто ще има поне 8 сезона.

 
 

Суперкомпютър подобри рекордите за поставяне на медицински диагнози

| от chronicle.bg |

Китайски учени разработиха роботизирана система, която диагностицира цял спектър човешки заболявания.

Изкуственият интелект анализира симптомите на пациента, а след това поставя диагнозата и предлага оптималното лечение. Точността на компютърните диагнози е с 20 процента по-висока, отколкото при стандартните способи на диагностика.

Идеята за практическото приложение на разработката е компютърът да проверява симптомите на пациента и да поставя диагнозата, а след това лекар да я потвърждава.

Роботизираната система е способна за 4,8 секунди да постави диагнозите на 100 пациенти с точност 98 процента. Тя предлага също най-добрия начин за лечение. Програмата обединява данни от десетки милиони клинични случаи. На всеки две седмици тя се обучава да диагностицира ново заболяване.

В разработката на изкуствения интелект са участвали специалисти на китайския Национален изчислителен център.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от chronicle.bg |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

Най-богатите актьори, които не са актьори

| от chronicle.bg |

Вчера списание „Форбс“ публикува списъка с най-високо платените актьори за 2017 година. Не е като да не очаквахме някои неща. Работата е в това, че когато те се открояват до такава степен, няма как да не ни избодат очите.

Фактът, че всеки един от 14-те най-високоплатените актьори печели повече от най-високо платената актриса е само едната страна на монетата. Тя показва очевидното неравенство при заплащането между мъжете и жените. Това не е новина, която идва като гръм от ясно небе – в Холивуд от много време се водят дебати относно дискриминацията на жените и сексизма.

Освен по чисто финансовия признак, двата списъка се различават и по друго: този с актрисите наистина включва актриси, докато в другия, актьорите в истинския смисъл на тази дума са малцинство. Виждаме Робърт Дауни Джуниър, Раян Гослинг, Том Круз и Том Ханкс, които могат да бъдат сложени в графата „изключения“. При жените пък е точно обратното. От изненадите е Дженифър Анистън(25.5 млн), чийто приходи идват основно от бизнес отношенията й с известни компании, както и от сериала „Приятели“, който все още й носи финансови постъпления.

От другата страна са актриси, които през последната (и не само) година се откроиха предимно с добрата си работа на екрана – това са Ейми Адамс(11.5 млн.), Джулия Робъртс(12 млн.), Кейт Бланшет(12 млн.), Шарлийз Терон(14 млн.), Мелиса Маккарти(18 млн.) и Ема Стоун(26 млн). Всички изброени имат немалко стойностни филми в кариерата си, това е сигурно. Сега нека сложим до тях съответните мъжки имена в челната десятка – Дуейн Джонсън „Скалата“(65 млн.), Вин Дизел(54,5 млн.), Адам Сандлър(50.5 млн.), Джеки Чан(49 млн.) и Марк Уолбърг, който стои на върха(68 млн.).

Приходите на тези актьори съвсем не идват от игра, а от други дейности, като продуцентство, рекламни кампании, търговия на чуждестранни пазари и бизнес отношения с големите компании. За всички е ясно, че съвременният актьор е стока, от която печелят много други хора. И всеки, дори най-добрите прибягват до реклами или странични източници на приходи. Тази година обаче списъкът с мъжете се състои предимно от популярни мускулести звезди, превърнали се в обикновена краткотрайна стока.

Тъжното в случая не са приходите на Марк Уолбърг, които тройно надхвърлят тези на Ема Стоун (която си ги изкара от „La La Land“, а не от „Transformers: The Last Knight“). Тъжното е, че двата списъка само подчертават проблемите на съвременния Холивуд – несправедливото възнаграждение на мъже и жени, царуването на блокбъстърите на широкия екран и ниското мястото на таланта в йерархията.

Нищо ново под слънцето, но това не прави картината по-приятна. Блокбъстъри е имало, има и ще има. Временни звезди без отпечатък върху киното също. Добри актьори и актриси е имало и ще има. Това просто е от онези гадни моменти на годината, когато хората, които гледат киното заради киното като изкуство, а не заради леснотодостъпното, елементарно забавление, си дават сметка, че качеството многократно отстъпва пред количеството. Повече от допустимото. И това е тъжно.