Да загубиш девствеността си на 35

| от chronicle.bg, по Independent |

Мнозина гордо се хвалят с броя на партньорите, с които са делили легло. Оказва се обаче, че когато става дума за това на каква възраст сме загубили девствеността си, мнозина лъжат.

Ако възрастта обичайно се върти някъде около 17-ия рожден ден и при момичетата, и при момчетата, то дори в XXI век има хора, които не са готови да бързат. Има и такива, за които това е по-сложно.

Можете ли да повярвате, че има жени, които остават девствени до 35? Ребека Голдън разказва, че загубила девствеността си именно на тази възраст. Цял живот тя се е борила със затлъстяване, а на 33 е тежала близо 300 килограма. Година по-късно се подлага на операция – стомашен байпас – и голямото количество излишна кожа е премахнато.

Едва на 35 тя решава да навлезе в света на срещите. Както много други, тя също е иска да срещне мъж, с когото да бъдат „повече от приятели“. Така се запознава със Стивън, с когото в крайна сметка губи девствеността си. Тя не му казала, че това е било първият й път, тъй като на тази възраст разговорът е излишен.

Оказва се обаче, че дори на 30 загубата на девствеността е изпълнена със същите въпроси като при тийнейджърите – ще боли ли, той правил ли е секс преди?

След след кратък флирт и връзка от 2 години, Ребека е научила много – трябвало е хименът й да бъде хирургически премахнат, страдала е от странностите на различните приложения за срещи, изследвала е границите на BDSM. Признава, че едва на 38 е изпитала задоволителен, приятен секс.

Да загуби девствеността си е имало и своите трудности, но означава и че Ребека е имала време да разбере какво иска от партньора си – сега знае, че харесва затворени интроверти, които я вдъхновяват. След като води полов живот от 9 години, тя казва, че това определено не е всичко. Все пак познава ума си от цяла вечност.

„Ходя по срещи, но не като начин за изграждане на идентичност“, казва Ребека. Тя посочва, че не мисли за първия си път, но си мисли за бъдещето, в което ще има любов, интимност и споделен живот.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от chronicle.bg, по Independent |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

“Никой не може да слага Бейби в ъгъла”: 30 години „Мръсни танци“

| от chronicle.bg, по Independent |

 

 Думите: „Никой не може да слага Бейби в ъгъла“, казани от Патрик Суейзи с най-сериозната физиономия на света на самия финал на „Мръсни танци“, заковават cheesy диалога на тази романтична класика и пращат филма в стратосферата на гига успеха.

Тази година, точно на 21 август, „Мръсни танци“ прави 30 години от излизането си на голям екран. Разбира се, в родната страна той достига година или две по-късно под формата на нелегални VHS касети, които се предлагат в полулегални квартални видеотеки, където с лоша баба правите алъж-вериж, като все едно, вместо касети тя ви продава наркотици.

Бизнесът с нелегално кино, дублирано в нечие мазе, беше в апогей в началото на 90-те, а „Мръсни танци“ са били неговата перла, бъдете сигурни.

Филмът с Патрик Суейзи и Дженифър Грей е изтъркал повече видеоглави от всеки друг, разплакал е повече момичета, дори от „Наистина любов“ и има един от най-неостаряващите саундтраци на света. Колкото и тъпа да е голяма част от комерсиалната музика през 80-те, „Мръсни танци“ OST е нещо, което може да се слуша винаги.

И веднага си признайте – колко от вас са се опитвали да направят повдигането в края на танца? И колко от вас са успявали?

Днес, 30 години по-късно, нещата за „Мръсни танци“ изглеждат различно. Патрик Суейзи умира от рак на 57-годишна възраст, Дженифър Грей се подлага на множество пластични операции и не, че не изглежда добре, просто е с различно лице, филмът е номиниран само за един „Оскар“, при това за музика и нито един от целия му екип така и не успява да направи друга подобна класика.

Опит за римейк, нов прочит, нова версия, продължение и прочие вариации по темата „Мръсни танци“ е правен многократно и то без успех.

Втората част „Мръсни танци: Нощи в Хавана“ излиза през 2004-а. И освен Диего Луна в кръшен потен танц с Ромола Гарай, в него няма нищо друго за гледане. И не съществува нито един толкова ярък и да, култов момент, като множеството събрани в класиката със Суейзи и Грей.

През тази година телевизия ABC решава да направи нов римейк на филма, по повод 30 години от създаването му, и сътворява нещо, което много хора умишлено подминаха и по-добре. Както беше написал един критик: „Това, което гледаме е сюжета на „Мръсни танци“, но без повечето танци и без никаква емоция“. Всички прецакани да участват в римейка горчиво съжаляват сега, а най-доволна трябва да е Дженифър Грей, която въпреки уговорки и сделки, в крайна сметка отказва малката роля, която й предлагат вътре.

„Мръсни танци“ няма нищо кой знае какво в себе си. Сюжетът е плосък, персонажите са стереотипни, историята имитира симбиоза между тези на „Пепеляшка“ и „Грозното патенце“, и въпреки това никой не успява да повтори успеха му.

Може би, защото през 80-те нямаше толкова добро романтично кино, което, нека да кажем само – изобщо не е вярно, може би е поради факта, че филмовият мюзикъл започва своя нов втори живот… Никой не знае и може би, заради това, никой не успява да го повтори.

Днес тази cheesy класика е великолепното напомняне, че понякога само танци, емоции и един Патрик Суейзи стигат, за да направят един филм онова кино, което дори 30 години по-късно, може да ти докара повече кеф от всеки един модерен филм.

Така че, пуснете си „Time of my life“ и се насладете на невероятната, но работеща перфектно комбинация между Грей и Суейзи. Както би казала нечия баба: „Не правят такива филми вече“.

 
 

Актьорите от „Мръсни танци“ преди и сега

| от chronicle.bg, по Independent |

 Този е от онези приятни носталгични спомени, за времето, когато Дженифър Грей скача в ръцете на Патрик Суейзи. Краят на 80-те и началото на 90-те в България са такива, че филмът с двамата става един от любимите на тийнейджърите тогава. А онези, които са го гледали години след излизането му, също остават пленени.

Каквото и да говорим, „Мръсни танци“ си остава една от вечните класики. Той и „Флашданс“ са марките на 80-те години, към които винаги ще се връщаме. Може актьорите да не са най-добрите и да не повтарят успеха си, но това не пречи още да ги обичаме. Все пак те станаха част от детството и юношеството на няколко поколения.

В галерията горе можете да видите как изглеждат Бейби, Джони и тяхната банда 30 години след премиерата на „Мръсни танци“.

 
 

Трима щастливци с атрактивни печалби от Еврошанс

| от chronicle.bg, по Independent |

Какво може да е общото между пенсионер, редови служител и собственик на транспортна фирма от три различни краища на България? Ами например това, че участват в играта на Евробет – Еврошанс и се радват на късмета си, като печелят страхотни суми.

78-годишният Илия Щърбов от село Старцево познава 8 от 9 числа, който му носят 5 000 лева. Той играе за 1 теглене, залагайки на следната кобинация: 4, 7, 27, 33, 34, 35, 37, 40 и 69. Бай Илия не може да повярва, когато букмейкърът обявява печалбата, а посетителите в пункта бурно го аплодират.

В същото време, 39-годишният Бейсим Риза е в родния си град Исперих и опитва късмета си в пункта на ул. Васил Левски № 76. Решава да играе с 10 случайно избрани числа. Само 5 минути по-късно 9 от 10-те числа се оказват печеливши и му осигуряват сумата от 5 006 лева.

Бейсим е много горд от печалбата си, защото донякъде повтаря успеха си от 10 000 лева, спечелени от него преди време в друга игра на Евробет – Лотомания.

Сериозен удар прави и 65-годишният собственик на транспортна фирма Стойко Василев, който печели 5 002 лева от Еврошанс. Съдбата го отвежда по работа в град Камено, където познава 7 поредни числа – 72, 73, 74, 75, 76, 77 и 78! Щастливцът планира да зарадва с подаръци най-голямото си богатство – своите внуците.