Чия е тази независимост?

| от |

Да уточним в началото какво е журналистиката и какво правят журналистите. Бегъл прочит дори в Уикипедия, дава ясна представа за журналистиката.

Като разказ – обяснение за случващото се в живота ни и причините за това. Или както е казал Андрю Мар „Новините са това, което консенсусът от журналисти реши да бъдат.” По нашенските правила изречението трябва да се чете така – новините са това, което консенсусът от собствениците на медии реши.

Обикновено хората има друг прочит. Все повече и не само по избори, някои искат да чуят конкретно това, което им се иска. Викаме им кампании.

За разлика от тях журналистите би трябвало да знаят, че това не може да се случи, всеки да чува това, което иска. Не само заради задаването на въпроси, но и заради съпоставянето на отговорите, които правят новините. Прочитът у нас отново има нужда от редакция. Липсващото последно изречение е от значение. Защото новините са кратки и няма как в тях да влезе всичко, което журналистите са чули и имат предвид в други ситуации. Обикновено тогава говорим за метафори от политически порядък.

Затова хората не разбират за натиска върху журналистите, както и голяма част от уж разбираемите метафори.
Кои обаче са по-значимите метафори?

По-известните сполучливи опити за натиск върху журналисти са станали метафори. Кой не помни за старите, добри мобифони? Лошото е, че след метафорите не следва нищо. Нямат си ни майка, ни баща. Често нито дори се претендира в публичното пространство за авторски права. Което си е парадокс.

Защо една новина да е първа или в хроника често е крайно неразбираемо за хората, извън журналистите. В случаите, които новината отсъства, хората коментират отсъствието и това създава белите петна и влияе като ХААРП, подхранвайки всевъзможни теории на конспирацията. Викат му напоследък хибридна война, но си е чисто информационна.

В журналистиката обаче няма и не може да има само новини. Има и публицистика. А тя отдавна е в конкуренцията на сапунки и риалити формати. Особено в условията на изострена външно политическа медийна война и локални конфликти навсякъде по света.

Накратко казано, каквото и да Ви говорят за плурализъм и всички гледни точки, говорят Ви за пари и лобизъм. Не само защото няма как всички да се плезим като Айнщайн. Но и защото ходенето без чорапи не прави от неносещите ги Айнщайн.

Също както не прави от забавата с чорапи или не, публицистика.

По принцип и за независимостта по нашите земи има два прочита. Един за празник и един за делник. В делника пък се оказва, че колкото и да мислим нищо не зависи от всеки един от нас. Обикновено затова трябват и пари. И е редно да се знае кой и защо ги дава. И затова и за празниците имаме и друг прочит, като за извънредни почивни дни.

Малко друга метафора ни се получава и за празниците, по света ги има, у нас – не.
Но е добре поне за консенсуса за новините да има правила.

Например, както за политиците дори у нас има известни правила да публикуват имотното си състояние, така и за собствениците на медии е редно не само да знаем кои са, но какви опасни връзки имат помежду си и с политиците.

За да не питаме малоумно дълго КОЙ.

Инак забавата ще става все по-жълта. Добре е да знаем поне кой взема консенсусът за това какви новини ще чуваме. Поне след 106 години следва да го разкрием.

За да не минем в процедура по закриване…
И да търсим в социалните мрежи липсващите новини.

…Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перуши­на, което населява сивите прос­транства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.

Иван Хаджийски, из „Оптимистична теория за нашия народ“, 1938 г.

 

 
 

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ няма нищо общо с Коледа

| от |

Ако в безсънна нощ, вместо да броите овце, умувате защо кенчетата „Кока-Кола“ са червени, в. „Дейли стар“ дава отговор на този въпрос.

Отличителният червен цвят не е резултат от случаен избор, нито пък има нещо общо с коледните празници, по време на които ни „заливат“ реклами на продукта.

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ има общо със съвсем различно нещо – данъците.

Когато популярната безалкохолна напитка се „появява на сцената“ през 90-те години на 19-и век, тя се сервира на клиентите на магазини в САЩ от големи бурета. По това време газираните напитки не се облагат с данъци, за разлика от алкохола, който се съхранява в подобни съдове. За да не ги бъркат данъчните власти, от „Кока-Кола“ решават да боядисат буретата с напитката си червени.

Цветът се запазва и става емблематичен за бранда – факт, потвърден от компанията.

 
 

Дженифър Лопес дари 1 милион долара на Пуерто Рико

| от |

Дженифър Лопес дари 1 милион долара в полза на бедстващите в Пуерто Рико по време на кампания в щата Ню Йорк за набиране на средства за острова, разрушен от циклона Мария преди пет дена.

Певицата е родена в Ню Йорк, но родителите й са пуерториканци. Тя обясни, че дарението ще бъде предадено на няколко благотворителни организации и увери, че ще продължи да работи с други латиноамерикански звезди, за да помогне на бедстващия остров.

Циклонът взе най-малко 33 жертви в Пуерто Рико и Доминика, няколко дена след като оттам премина ураганът Ирма. Пуерто Рико беше залят от поройни дъждове и наводнения. Електрозахранването е прекъснато, като това може да продължи месеци. Телекомуникационните връзки почти изцяло са унищожени.

Условията за живот в Пуерто Рико непрекъснато се влошават след преминаването на циклона Мария. Хората чакат с часове на опашки, за да купят храна и бензин.

 
 

Звездните двойки с най-голяма разлика в годините

| от |

След една възраст възрастта вече няма значение. 

Хората на киното знаят това. Например, Jay-Z е бил на 12 години, когато Бионсе тепърва се е раждала. Джордж Клуни е бил на 17, когато настоящата му съпруга Амал Клуни е проплакала за първи път.

В галерията ни днес ще обърнем внимание на няколко подобни двойки. Те са намерили любовта въпреки, а може би и именно заради, възрастовата си разлика.

На някои хора ще се стори изненадващо, че не само мъжете са по-възрастни от жените, но понякога и обратното се случва. Погледнете Хю Джакман. Изглежда щастлив.

 
 

Ах, този джаз на Катрин Зита-Джоунс!

| от |

 Катрин Зита-Джоунс е от онези актриси, които доказват, че не е необходимо да имаш десетки добри роли една след друга – достатъчно е да имаш няколко, но да са право в десятката.

Уелската актриса е една от най-характерните в киното. Играе от ранна детска възраст, прави пробива си в киното през 1998 г. Във филма на Мартин Кампбел, „Маската на Зоро“. Получава световна слава след тази роля, която обаче идва със съответните „странични ефекти“. А именно – физическият облик като основна характеристика. Колко грешно предполагане, защото само след 4 години на екрана се появява Велма Кели – жената от „Чикаго“. Наричаме я жена понеже Зита-Джоунс прави от един персонаж жив човек, който и до днес е сред най-запомнящите се не само в жанра на мюзикълите, но и в киното като цяло.

Не, Катрин Зита-Джоунс никога не е била и никога няма да бъде просто красив секссимвол, който пробива с помощта на външен вид. Дали е съблазнителката от „Маската на Зоро“, убийцата от „Чикаго“, бременната съпруга готова на крайности от „Трафик“ или дори Оливия де Хавиланд от „Вражда: Бети и Джоан“ Катрин Зита-Джоунс е неотразима – като жена и като актриса.

Вчера тя навърши 48 години. Само можем да й се възхищаваме (а жените да й подражават). По този случай събрахме любимите ни нейни роли. Вижте ги в галерията горе.