Britney Spears е “Work Bitch”

| от |

Можете ли да повярвате? Britney Spears пак е тук. Този път за да докаже, че е Work Bitch. Поне според новата и песен. Чуйте.

 
 

Гадни улици, кръстени на велики личности

| от |

Представете си, че ей сега в този момент Цариградско шосе вече не се казва така, ами се казва с вашето име. Вие ще сте един от един от мацината удостоени с честта да нарекат този път на тяхно име. Заедно с Ленин и Хитлер. Но въпросът е – ще се радвате ли на мародерствата, които се случват там. Най-вероятно не.

Защо тогава кръщаваме тъмни, гадни улици на велики личности? Или по-скоро, защо допускаме улиците, кръстени на велики личности, да тънат в депресия?

улица „Алабин“

Алабин е едно тъмно, каширано уличе, което започва със Съдебната палата и свършва в площад Македония. Преди да обясня с какво е характерен площад Македония, искам изрично да отбележа, че нямаме нищо против хората с каквато и да е сексуалност. Проституцията обаче е нещо, което граф Пьотър Алабин не заслужава върху улицата си.
Той е инициатор на създаването на Самарското знаме за Българското опълчение, а също така, докато е губернатор в София, подпомага изграждането на паметника на Левски. Все хубави работи.

улица „Парчевич“

Общо взето всичко от ул. „Витошка“ към Руски паметник е като всичко от булевард Дондуков към Сточна гара – старият град. Гледали ли сте „The Interview“? Когато Джеймс Франко беше в Северна Корея и се разхождаше по улиците й по тъмно, видя, че всичко беше само фасада. Та на „Парчевич“ е така. Някой въобще живее ли там? Или Големият брат иска да си мислим така? Не знам. Мистерия.
Императорът на Свещената римска империя удостоява с баронска титла Петър Парчевич. Той е един от най-големите българи през 17 век.

булевард „Цар Борис III“

Ако велоалеята е най-безопасното място на улицата ти, значи нещата не са на център. Този и следващият булевард са единствените места в София, където да видиш дюнери не е обещаващо. Освен това, булевардът води към Нов Български Университет.
Няма да обясняваме кой е Цар Борис III.
Но докато сме на темата:

булевард „Княгиня Мария-Луиза“

Там е ужас. Криминален, черен, бежански ужас. Не че всички бежанци са задължително лоши хора, но изглеждат страшно. Само вижте какви са цените на квартирите около булеварда и около Руски паметник. Все едно мястото не е в столицата.
Мария-Луиза Бурбон-Пармска e италианска принцеса, първата съпруга на княз Фердинанд I. По-добре да си в горите на брат Симеон, отколкото на нейния булевард.

Това най-вероятно е част 1 от серия текстове, които ще направим на подобни теми. Защото има цели квартали, кръстени на националните ни герои, в които обаче се случват най-позорни работи.

Да не говорим пък за отборите.

 
 

Борбата срещу тютюнопушенето отбелязва напредък

| от chronicle.bg |

Борбата срещу глобалната тютюнева епидемия дава добри резултати през последното десетилетие, благодарение на различни стратегии за справяне с вредния порок – графични здравни предупреждения, забрана за рекламиране, повишено облагане с данъци и приемане на закони срещу пушенето, съобщават Ройтерс и Франс прес, позовавайки се на доклад на Световната здравна организация (СЗО).

Към настоящия момент мерките за справяне с проблема са достигнали до 60 процента от глобалното население. Цифрата е четири пъти по-висока спрямо предходното десетилетие.

Препоръчаните от СЗО мерки за борба с тютюнопушенето, сред които предлагане на помощ за отказ от порока, контрол над употребата на тютюневи продукти и въвеждане на забрани, целящи да предпазят хората от пасивно пушене, са достигнали до 4,7 милиарда души на планетата.

„Работейки заедно можем да предотвратим милиони смъртни случаи годишно от болести, свързани с тютюнопушенето, и да пестим милиарди долари от разходи за здравеопазване, които могат да се избегнат“, казва генералният директор на СЗО Тедрос Аданом Гебрейесус.

Според данни на организацията седем милиона души умират всяка година от болести, свързани с вредния порок.

 
 

Македония отхвърли алтернативно име, защото звучи на клингонски

| от chronicle.bg |

Името Бивша югославска република Македония (БЮРМ), което се използва от повечето международни институции, за да назовават държавата, беше отхвърлено като възможно алтернативно име.

Мотивацията на държавната администрация в Македония беше, че то звучи също толкова чуждо, колкото и клингонския език от научнофантастичната филмова поредица „Стар трек“.

„Когато казвате БЮРМ това има също толкова отношение към моята страна, колкото клингонския от телевизионните серии „Стар трек“, каза македонският министър на външните работи Никола Димитров по време на пресконференция в Брюксел с върховния представител на ЕС за външна политика и сигурност Федерика Могерини и еврокомисаря по разширяването Йоханес Хан.

Клингонци от класическият сериал са хуманоидните извънземни, които имат своя собствена империя, където се говори именно на клингонски език. Въпреки, че се споменава за малко, той е благозвучен и интересен за феновете. Дотолкова, че впоследствие се появяват клингонски преводи на книги като Библията и „Хамлет“ на Уилям Шекспир.

Македонският външен министър намекна, че е възможен друг вид компромис с Гърция. „Наистина вярвам, че не можем да постигнем решение , ако една от двете страни е победена“, каза Димитров. „Трябва да намерим начин, в който и двете страни да продължат напред с изправени глави. Вярвам, че това е възможно… Трябва да предприемем правилните стъпки внимателно и в правилното време“, допълни той.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!