Арабският свят се връща назад

| от |

Терорът, насилието и нестабилността са добре дошли за повечето управници в арабския свят, които печелят от общата несигурност. По този начин те поставят прегради по пътя на реформите, твърди в коментара си за Дойче веле Райнер Золих.

„Народът срещу режима!“ – най-често издиганият призив по време на протестната вълна, заляла арабския свят преди три години. Това беше и най-малкият общ знаменател между отделните арабски страни – демонстрантите в Кайро, Дамаск или Бенгази издигнаха конкретни искания за човешко достойнство, справедливост, участие във властта и край на потисничеството. Но нито протестните движения, нито притиснатите режими имаха някаква обединяваща визия – най-важният въпрос беше този за властта. Хората искаха да свалят режимите, а властниците използваха всички сили, за да се задържат на власт. Временната равносметка е унищожителна: не само Сирия и Ирак са раздирани от тежки проблеми и насилие – терорът и неспирните вътрешни конфликти заплашват с разпад също и Либия и Йемен. „Ислямска държава“, Ал Кайда и други терористични групировки са по-силни от всякога и не срещат никакви трудности да намират нови попълнения. Терористите използват най-жестоките форми на насилие и унижение и ги показват на света чрез Туитър и YouTube като перверзен жест на своя триумф.

Държавните граници се размиват

Прокараните навремето от западните колониални сили държавни граници в региона – при пълно незачитане на установените в региона зависимости – започнаха да се разпадат. Вече се води дебат за това, дали Сирия и Ирак изобщо могат да бъдат оприличавани на държави. Огромни части от техните територии са под контрола на джихадистите или други групировки, а стремежът за създаване на самостоятелна кюрдска държава отново излезе на дневен ред.

Целият арабски свят видимо се връща назад. Ако погледнем политическата карта на тази част от света, ще видим две съществени тенденции – държави, завладени от терора, войните и застрашени от разпад, а от друга – диктатури, които повече от всякога залагат на репресиите (като Египат и повечето държави от Персийския залив). Всичко това съживява един лош предразсъдък – че арабските народи не се „зрели“ за демокрация и могат да бъдат държани под контрол само „с железен юмрук“. Аргумент, с който бивши деспоти като Хосни Мубарак или Муамар Кадафи цементираха властовите си амбиции – с мълчаливото съгласие на Запада.

Недорасли за демокрация?

Този „аргумент“ е арогантен и расистки. Вярно е, че, на базата на закостенелите властови и обществени системи, в обширни части на арабския свят няма добри предпоставки за демократизиране и модернизиране. На много места почти няма средно съсловие, което в Европа и други части на света е двигател на обществените промени. Образователните системи в арабския свят са в окаяно състояние – дори и в богатите държави от Персийския залив. Непрекъснатото увеличаване на населението и липсата на икономически реформи ще доведат и до нарастване на броя на отчаяните безработни младежи без перспективи. В такава обстановка религията и етническата принадлежност могат лесно да бъдат инструментализирани за радикализиране на хората.

От ситуацията извличат полза не само екстремистите и терористите, но и авторитарните режими. Те имат нужда от терора и насилието, за да легитимират собственото си господство, като нерядко спомагат и за възникването на терора и насилието. Справка: Сирия и страните от Персийския залив. Следователно за прогресивния упадък на арабския свят не се виновни нито хората, нито етническата им принадлежност, нито изповядваната от тях религия. Основният проблем в региона се дължи в най-голяма степен на липсата на воля за реформи сред управниците. Само отделни страни, като Тунис и донякъде Мароко, демонстрират сериозна воля за реформи. Повечето крале, емири и „легитимирани“ чрез съмнителни избори президенти, са се вкопчили в собствените си властови структури. Те потискат не само ислямистите, но и либералите и демократичните сили. И по този начин спомагат за появата на още недоволство, ново насилие и нестабилност. Вероятно затова следващата арабска протестна вълна е само въпрос на време. Която, този път, няма никакви изгледи да бъде припозната като „пролет“.

 
 

Седмицата на модата в Лондон: Burberry и Джонатан Андерсън

| от |

Въпреки терористичната атака в лондонското метро, знаменитости, манекенки и модни критици се стекоха в британската столица за Седмицата на модата пролет/лято 2018, съобщиха Асошиейтед прес и АФП.

Могъщата британска модна къща „Бърбъри“ демонстрира дързост и фантазия, като подмлади класиките си. Главният дизайнер Кристофър Бейли предложи прозрачни дъждобрани в жълто, розово, тюркоазено. Той украси полите с дантели, като не забрави и карето в бежаво, бяло и черно, което от 1924 г. е емблема на марката.

Шоуто в елегантна сграда от 18-и век изгледаха Кейт Мос, Наоми Кембъл, синът на Лиъм Галахър – Ленън.
Дизайнерът Джонатан Андерсън, смятан за един от най-талантливите от поколението на 30-годишните, представи колекцията на собствената си марка в удобен стил дзен, който избягва „истерията“ на медиите и технологиите. Неговите рокли от меки тъкани са много удобни, а грубите боти към тях напомнят за разходките сред природата. Джонатан Андерсън заложи на парадокса – моделите му са едновременно модерни и класически, скромни и дръзки.

Днес колекциите си представят „Армани“, „Топ шоп“, „Върсъс Версаче“.

 
 

„Linkin Park“ ще изнесат концерт в памет на Честър

| от |

„Linkin Park“ ще изнесе концерт в памет на починалия си вокалист Честър Бенингтън.

От звукозаписната компания „Уорнър брос рекърдс“ оповестиха, че шоуто е планирано за 27 октомври в „Hollywood bowl“ в Лос Анджелис.

За пръв път „Linkin Park“ ще свири и пее от смъртта на Бенингтън на 20 юли.

От „Warner Bros Records“ поясниха, че членовете на бандата възнамеряват да предоставят на основаната от самата нея организация с идеална цел „Music for relief“ хонорарите си от шоуто в памет на Бенингтън.

Групата вече пусна видеоклипа за „One More Light“ – титулната песен от най-новия си албум. Видеото е с участието на Бенингтън, който пее, и включва архивни кадри.

Другият вокалист на бандата Майк Шинода заяви, че песента е своеобразно изпращане на любовно послание до онези, които са загубили някого.

 
 

Грета Гарбо: „Искам да бъда сама.“

| от |

Пренасяме се в 20-те години на ХХ век. Холивуд. Фабриката за мечти е млада и могъща. Създава илюзията, че всичко е постижимо, а Америка е мястото, където мечтите се сбъдват.

Системата на звездата е във вихъра си и ще остане така още три десетилетия. Актрисите не са актриси – те са кукли, изровени от различни краища на страната (или чужбина), обикновено са непривлекателни, но фотогенични. Машината ги примамва с обещания за бляскав живот и ги слага на конвейера. Коса, мигли, вежди, нос, устни, скули, зъби, крака, ръце, подходящо осветление, скъпи тоалети, тонове грим и звездата е родена. Изключенията от това правило в началните години са малко, но дори те са изфабрикувани.

"Anna Christie" Film Still
Getty Images

През 1924 г. едно шведско момиче на 19 години пристига в Америка със своя любим. Грета Гарбо и Моше Стилер са успешни актриса и режисьор в родната Швеция, но идват да търсят шанса си в Холивуд. Грета е стеснителна, леко пълна, с огромни крака. Но дори Луи Б. Майер вижда онова, което след години ще плени света, и я наема в студиото си – MGM. Така се ражда звездата на една от легендите на киното – Грета Лувиса Густафсон или просто Грета Гарбо.

Конвейерът не прощава и на нея – диети, пластични намеси, без кадри в цял ръст, подходящ оператор, който да покаже само хубава й страна. Но най-голяма роля в създаването на Грета Гарбо имат пиарите на MGM. Едва ли има друга актриса, чийто път да е до такава степен определян от машината на рекламата. Тя иска да играе. Нищо друго. Иска да въздейства, да се пробва в големите роли, които десетилетия преди нея играе Сара Бернар. Но всичко това си има цена. Отделът по реклама на филмовото студио бълва клюки за нея непрестанно – с кой актьор ходи, какво прави, всичко. Това се отразява благоприятно на предстоящия филм. И малко по малко я смазва.

Не можем да опишем Грета Гарбо. Може би никой не може. Тук говорим за жена, която всеки приема по своя начин. Винаги можем да я вкараме в рамки като ослепително красива, нежна, съблазнителна, сексапилна, с разкошни сини очи, дълбок глас, но същинското е различно за всеки един от нас. Не можеш да го разбереш, ако не си запознати с историята й. С първите години в бедния стокхолмски квартал, с истерична майка и баща пияница, със самотата й, с любовта й към Моше и раздялата с него, с копнежа за безвъзвратно отнетото лично пространство. В множеството афери с мъже и с жени, в перфекционизма, който никой от нас не може да постигне. Грета Гарбо е океан, който можеш да опознаеш само ако се гмурнеш в него. Ако разбереш историята зад целулоидните снимки, продукт на Системата на звездата.

'Two-Faced Woman' Film Still
Getty Images

Кариерата на Грета Гарбо приключва, когато тя е на 36 години. 17 години са изминали откакто слиза на пристанището в Ню Йорк. Заснела е десетки филми, изиграла е ролите на Ана Кристи, Ана Каренина, Маргьорит Готие („Дамата с камелиите“), Кралица Кристина, Мата Хари и редица други. Получава три номинации за Оскар, не печели нито веднъж. През 1956 г. Става най-младата актриса удостоена с Оскар за цялостно творчество ( на 51 години), отказва да присъства на церемонията.

Никога няма да разберем защо тя внезапно прекъсва кариерата си, след като филмът „Жена с две лица“ получава лоши отзиви от критиците и публиката. Фактът е, че след него Грета Гарбо спира да бъде част от Системата на Холивуд. Точно като своята героиня в „Гранд хотел“, Грузинская, която казва: „Искам да бъда сама“, така прави и актрисата. Оттегля се напълно от публичния живот. Заживява в Ню Йорк, в огромния си апартамент. Инвестира парите си и умножава състоянието си, пътува, има отношения, за които никой не знае, носят се само слухове.

Грета Гарбо е от онези икони, от които и до днес можем да се учим. Този текст няма за цел да разкаже нейната история. Той само насочва една малка светлина към една от забравените велики личности на киното, която може да ни каже много и да ни научи на много. Ако това се случи поне за един от читателите тук, то значи има смисъл от него.

 
 

Днешните американчета съзряват по-бавно в сравнение с тези през 70-те

| от |

Днешните американските тийнейджъри започват да правят секс и да пият алкохол около три години по-късно от връстниците си през 70-те години на миналия век, но и по-късно тръгват на работа, съобщи АФП.

Психолози от университета на Сан Диего анализираха начина на живот на децата на възраст от 13 до 19 години на базата на седем изследвания на национално ниво, направени от 1976 г. до 2016 г. Те установиха „истинска културна революция“ в дейностите, характерни за възрастните – секс, алкохол, шофиране и първа работа.

Днешните тийнейджъри са „по-малко склонни от тези от предишните десетилетия да работят, да шофират, да излизат по двойки, да пият алкохол, да излизат без родителите си и да правят любов“, пишат учените в сп. „Развитие на децата“. Тези промени са общи, във всички райони, без разлика от раса, пол, социалноикономическо положение.

„Траекторията на развитие през пубертета се е забавила и тийнейджърите съзряват по-бавно от преди“ – обясни Джийн Туенд от университета на Сан Диего. – Що се отнася до това, което правят възрастните, днешните 18-годишни, приличат на 15-годишните в миналото“.

Времето, прекарвано в интернет, може да е основен фактор за тази промяна.