7+7 тийн книги на седмицата

| от |

Книгите за тийнейджъри или така наречения и вече обособен жанр Y&A (young and adult) литературата има своите верни поклонници, при това не само сред младите хора. Този вид жанр има своите верни фенове и автори, които са истински рок-звезди и цяла индустрия, която работи само за тях.

Тук, нашият екип реши да селектира 7 превърнали се в култови серии или отделни Y&A романи и 7 нови, които всеки тийнейджър си заслужава да прочете.

Ето ги и тях!

Джон Грийн, „Вината в нашите звезди“

Последната издадена книга на Грийн разказваща историята на болните от рак Хейзъл Грейс и Огъстъс Уотърс, които се влюбват, се превръща в култова сред младото поколение още с излизането си. А Грийн е коронясан за царя на Y&A литературата. В момента Джон Грийн е най-продаваният автор у нас и е най-четеният автор в своя жанр.

Дж. К. Роулинг, „Хари Потър“ поредицата

Кой каквото иска да казва за „Хари Потър“, но това е книгата, която върна децата и тийнейджърите в книжарниците. Също така и родителите им. Хари Потър и неговите приключения вълнуваха няколко поколения от възрастни хора и деца и възпитаха много от тях.

Харпър Лий, „Да убиеш присмехулник“

Относно абсолютно култовата „Да убиеш присмехулник“ на Лий се зашумя отново покрай новата история за Скаут и баща й Атикус Финч, която вече излезе в САЩ. Най-големият проблем на американецът е, че новата книга коренно се различава от старата. Каквото и да говорят хората за Лий, „Да убиеш присмехулник“ е една абсолютна Y&A класика с прекрасен стил и история, която всеки заслужава да прочете.

Маркъс Зюсак, „Крадецът на книги“

„Крадецът на книги“ носи световна слава на младия Зюсак. Романът, който разказва за Втората световна война, но през очите на едно малко момиче и Смъртта, като основен разказвач е тъжна, трогателна и едно от нещата, които може да прочетете винаги и с удоволствие.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Остин е не просто част от класическата литература. Тя е част от задължителната литература на подрастващите момичета. Всички романтични истории и най-важното – любимите романтични персонажи на хиляди момичета и жени по света, са базирани или вдъхновени от този нейн роман. Не случайно, това е един от любимите романи на Бела от „Здрач“ и не случайно великолепният Марк Дарси в „Дневникът на Бриджет Джоунс“ носи именно това име.

Сюзан Колинс, „Игрите на глада“

Някои наричат книгите „най-добрата анти-утопия от години насам“. Може би от времето на „451 градуса по Фаренхайт“. Колинс рисува един ужасен, тъжен свят, в който хората, които нямат привилегията да се родят в Столицата, трябва да пускат децата си на бой до смърт, за да заслужат най-обикновени битови удобства. За да помнят наказанието си, което идва заради бунт срещу системата, която ги измъчва. Колинс рисува един ужасяващ бъдещ свят, към който ние стремглаво се приближаваме.

Емил Конрад, „Нещата, на които не ни учат в училище“

Някои казват, че Емил Конрад всъщност не бил написал книга, а просто някакви си безмислици. Аз не мога да дам толкова точно определение на книга. Не мога да кажа дали нещо е добро, само защото е харесвано от масовата публика. Факт е, че Конрад накара хиляди тийнейджъри да се върнат в книжарниците. Не само това, но и да чакат с часове на опашка за него. И е факт, че книгата му е пълна със забавни неща, които винаги си искал и си знаел като си бил по-малък, но някак не си успял да формулираш. Дали това е роман? Истината е, че не ми пука. Само знам, че става за четене.

Рейнбоу Роуъл, „Елинор и Парк“

Не вярвах, че вече се пишат романи, които да се прочетат за един ден, но ето че Рейнбоу Роуъл го прави. Великолепният й стил се примесва умело с тази прекрасна романтична история, която всеки тийнейджър би обикнал. Освен това не случайно, тя е сред любимите нови автори на Джон Грийн.

Вероника Рот, „Дивергенти“

Рот е втората авторка с успешна анти-утопия. Макар тази да не е толкова добра като „Игрите на глада“, тъй като е писана наистина само за тийнейджъри, не е по-малко успешна. В света на по-младите, Рот е суперзвезда, а поредицата й за Трис, Фор и анти-утопичния свят, който разделя хората на касти, а тези които не са съгласни с нея – изхвърля и обрича на глад и мизерия, е онова, което тийнейджъри по цял свят обожават и искат да четат.

Сара Оклър, „Едно лято с 20 момчета“

Странно, но романът на Сара Оклър не е толкова популярен, колкото заслужава. Романът, който на пръв поглед изглежда като безбрежна тийн-история е история за порасването, смъртта, тъгата, болката, любовта и приятелството.

Лорън Оливър, „Моят Свети Валентин“

Лорън Оливър е по-известна с трилогията си „Делириум“, която трябваше да бъде превърната в сериал, който в последния момент беше спрян, но лично аз предпочитам този й роман. Y&A историята с фантастични елементи разказва за малкото перфектно момиче от перфектния град, чийто живот се променя, когато започва да изживява един и същи ден отново и отново и на финала винаги умира, за да се събуди отново в него.  Историята, освен драматична и напрегната, е с готин смисъл и изключително подходяща за тийнейджърите.

Алън Брадли, „Сладкото на дъното на пая“

Алън Брадли е от Канада, но обича криминалните романи и винаги си е представял, че те трябва да се случват в Англия. Така в главата му се ражда Флавия де Лус – 12 годишно момиче, което живее в огромно имение в Англия в началото на XX век с разорения си баща и двете си злобни по-големи сестри. Флавия обича загадките и химията. Един ден тя намира умиращ човек в градината си и мистерията започва. Поредицата на Брадли е перфектна на развинтеното въображение на тийнейджърите и дори и за по-големите хора. От нея са издадени 4 романа у нас и много скоро се очаква сериал.

Ришел Мийд, „Академия за вампири“

Макар филмът да нямаше никакъв успех, вампирската поредица на Ришел Мийд е вампирската история, в която тийнейджърите се кълнат. Много по-заплетена и сложна от историята на „Здрач“ и с не толкова бавен и архаичен език, като „Дневниците на вампира“, шестологията на Мийд е перфектна за всеки любител на кръвопийците. Освен това, тази поредица има и spin-off версия – „Кръвни връзки“.

Рик Риърдън, „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“

Имам няколко приятели тийнейджъри и за тях тази поредица е „новият Хари Потър“. Хари Потъра на тяхното поколение. Риърдън базира историята си на гръцката митология, но в модерни времена, като прави основния си персонаж – момче-герой и син на Посейдон. Оттам нататък историята на Пърси и неговите приятели e разделена в 5 основни книги и няколко подкниги и кратки истории.

 
 

„Дюнкерк“ е епичен!

| от |

 Има нещо, което Кристофър Нолан прави добре, и това е наистина епично кино. Независимо дали харесвате „Интерстелар“, или не, ако обичате киното, сте гледали поне един негов филм и той ви е впечатлил.

За някои хора Нолан е фугатната структура на киночука „Мементо“, за други е леко подценяваният „Инсомния“, за трети е Батман. Колкото и различен да е Нолановия Батман от комиксовите версии, много хора го предпочитат именно такъв. И, разбира се, Нолан е Inception и дори „Интерстелар“. Но едно е сигурно – Кристофър Нолан е кино и някак го разбира това изкуство.

Три години след „Интерстелар“ Нолан влиза рязко и с бутонките в летните блокбастър заглавия с „Дюнкерк“. Историята разказва за реални събития случили се по време на Втората световна война, когато войници от Белгия, Франция и Англия биват притиснати от германската армия в Дюнкерк и трябва да бъдат или спасени, или избити.

Подобно на почти всичко, което обича да разказва, и тук Нолан не спазва линейната структура на историята. Защото на зрителя не винаги трябва да му е лесно. Той избира да разкаже тази история от три различни позиции, не персонажи, а позиции – тази на армията, която се опитва да откара максимално много войници през вълнолома, тази на изтребителите – пратени, за да свалят колкото се може повече вражески бомбандировачи, и тази на малките лодки, пълни с обикновени граждани, призовани да се включат в спасителната мисия. Нолан избира да няма една конкретна и плътна сюжетна линия, с дълбоки и ярки образи, а разпределя даденото му време, този пък само някакви си 1 и 45 минути, между трите без да акцентира.

Освен всичко друго трите сюжетни линии са разказани по различен начин времево – едната се случва в рамките на седмица, другата за ден, а третата само за един час. Като умел физик и човек, за когото времето и пространството са триизмерни, Нолан успява логично и хомогенно да разпредели сюжета времево и дори да вплете различните линии една в друга, когато това е необходимо. Човекът владее времето, физиката и визията.

В трите си сюжета, съставляващи този епичен филмов шут, той набутва хора като Кенет Брана, Марк Райлънс, Килиън Мърфи и Том Харди. Добавя им Джеймс Д`арси, гласът на Майкъл Кейн и няколко млади звезди от британското и френското кино и телевизия. И ги пуска на бойното поле.

„Дюнкерк“ не е филм за войната, макар реално да е такъв. В случая обаче тематиката е просто спомагателно колело към онази епичност, която той носи сам по себе си. И онази трогателност и дори онази горчиво-сладка подправка, която седмото изкуство така обича, за да може по-лесно да акцентира и мелодраматизира, когато това му е нужно. Но тук всичко това стои добре и винаги на място.

Да, „Дюнкерк“ е епичен. Не мислете друго.

 
 

Двойка достига до невероятни оргазми само чрез гушкане

| от chronicle.bg, по БТА |

Тексаската двойка Мелани и Скот Маклюр достигат до невероятни оргазми, само чрез нежно прегръщане, благодарение на постигнатата химия между тях, пише в. „Метро“.

Ако единият от тях достигне любовен екстаз в същата стая, дори и без да се докосват, и другия започва да изпитва висшата наслада.

47-годишният Скот доверява, че благодарение на специфичните тантрични техники които използват заедно с Мелани, могат да достигнат до оргазъм без секс, а само чрез дишане, прегръщане и допир. Дори само звукове и определени споделени вкусови усещания могат да ги пратят в полов екстаз.

Сега двойката преподава в специални курсове на другите хора как да достигнат до тяхното състояние на пълен синхрон в половите изживявания. Докато тренирали с двама приятели на открито, Мелани, Скот и новото попълнение получили оргазми от разразили се светкавици.

Скот и съпругата му се хвалят, че оргазмите им траят с часове. Но не всичко въвряло по мед и масло за тексасеца. Преди години той страдал от преждевременна еякулация. Захванал се с тантричните практики, за да стане по-добър любовник. Той и съпругата му така се усъвършенствали, че стигали до екстаз по най-необичайни за околните начини.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Кристофър Нолан за филма си „Дюнкерк“

| от chronicle.bg, по БТА |

Независимо че филмът „Дюнкерк“ описва онова, което се смята за най-голямото поражение на Великобритания във Втората световна война, режисьорът му Кристофър Нолан заяви, че историята за евакуацията на 330 000 британски войници от Франция през 1940 г. е в духа на холивудска традиция, свързана с уестърни и представяне на героични поражения, предаде ДПА.

Новият филм на Нолан е базиран върху събития, свързани с британската евакуация от френското пристанище Дюнкерк след изненадващото настъпление на германците през линиите на Съюзниците. Според преценки на историци, евакуацията оставя Великобритания „сама и застрашена от инвазия“, като военната й стратегия се е провалила. Последвалото прегрупиране на войски и цивилни срещу очакваната германска инвазия е в основата на „духа на Дюнкерк“, намерил отражение в прочута реч на тогавашния премиер Уинстън Чърчил.

Сред предишните филми на 46-годишния Нолан са „Генезис“, „Черният рицар“ и „Интерстелар“. Редица критици възхваляват военната драма „Дюнкерк“, която днес излиза по екраните във Великобритания и САЩ, като най-добрия му филм.