3,2,1 … Начало!

| от |

Автор: Петя Петрова; www.oib.bg

 

Още преди да е приключило лятото, група млади новатори са решени да оставят своя отпечатък в развитието на изкуството в страната. Повод? Третото издание на форума „Идеите – това сме ние 3“. Причина? Промяната.

“Да ни гледате как танцуваме е да чувате разказа на сърцата ни.” /Индийска поговорка/

Танците обогатяват духовно човека, дават му криле, с които да „нарисува“ своя полет към мечтите. Чрез танца биват предавани много истории само с движения. Да бъдеш танцьор в България обаче е като писател без перо. Имаш какво да кажеш, но  няма как. Налага се да крещиш, за да бъдеш забелязан. Бъдещето на страната, представено от младото поколение, има нужда от стимул, от подкрепа, за да развие таланта в себе си.  За да намери начин да си нарисува криле.

На първо място танцовото изкуство в България има нужда от популярност – чрез медийно отразяване или в кооперация с училища и преподаватели по физкултура. Един от недостатъците на училищното образование е, че то рядко дава възможност на обучаващите се да се докоснат до различните видове танци, да се запознаят със спецификата им и дори да се опитат да танцуват. Организирането на извънучилищни занимания, срещи с танцьори или формирането на танцови работилници биха провокирали децата да опитат нещо ново и различно. Развитие на талант, изучаване на характерни танци, двигателна култура, самодисциплина и отговорност – това са само част от плюсовете на изкуството.

Но, за да се развива то, са нужни – какво? Финанси. Един от начините за получаването им  е  изграждане на партньорства с бизнеса и подтикване на частни фирми към подпомагане на различни сценични изяви чрез спонсорство. Рядко се финансират неправителствени организации, тъй като те не са доходоносни и не осигуряват възвращаемост на инвестициите. За сметка на това обаче те развиват учениците и им дават нещо, което не може да бъде купено – бъдеще. Бъдеще там, където искат да се развиват – на сцената.

Сцената е полето за изява. То е тази притегателна сила, непозволяваща един път докоснали се до нея да избягат. Благодарение на възможността да покажат таланта си под прожекторите много деца биват омагьосани от сценичните изкуства.  Лансирането им чрез фестивали, репетиции на открито, концерти и flashmobs  биха привлекли още повече младежи. Същевременно всеки ще може да се докосне до изкуството и да се обогати.

Това са само част от проблемите и техните възможни решения, които ще бъдат дискутирани от екип Култура на форума „Идеите – това сме ние 3“. Освен с Dance Priority – тласък за развитие на танцовото изкуство в България, те ще се занимават и с ролята на късометражното кино, неговата популяризация сред зрителите в страната и чужбина, както и иновативни начини за финансирането му.

„Киното има силата да те накара да не се чувстваш сам, дори когато си.“ /Том Ханкс/

Едно десетминутно филмче е възможно да те застави да се замислиш повече, отколкото двучасов филм. Да те провокира да потърсиш решение на възникнали казуси или да се откриеш в образа на някой от главните герой. Късометражното кино в България не е особено популярно поради липсата на реклама на дейността, и режисьори, които да са готови с ограничен бюджет да сътворят изкуство. Проблемът с финансирането може да бъде сведен до минимум, ако бъдат организирани, например, обучителни семинари за възможностите и добрите практики при crowd-funding /споделено финансиране/, тъй като то все още не е толкова популярно у нас. Предимствата на такава групова помощ е насочена към стартиращи фирми, софтуерни разработчици, музиканти и режисьори и чрез нея набирането на средства за проекти се улеснява. Но след като един проект бъде реализиран, идва неговото популяризиране. Организацията на еднодневни филмови фестивали на закрито или сред природата е едно добро начало, а за изнасянето на проекта извън страната би била полезна една осъществена връзка с културни институции, посолства или студентски дружества. Така филмът ще достигне до по-голяма аудитория, а разстоянията ще бъдат скъсени.

Тези и още възможни проекти ще бъдат дискутирани от екипа по време на форума. Амбициозните участници ще бъдат насочвани от Екатерина Стоянова и Светлозар Цветанов – координатори на екипа, както и вдъхновявани от лектори през тридневното предизвикателство. Ще следим с интерес развитието на идеите им!

 
 

10 фрази, които хората с паник атаки не искат да чуват

| от |

Въпреки че паническото разстройство влезе в женските списания като модерна болест и леко се популяризира през последните години, все още твърде много хора не разбират каква е тази екзотика. Болест ли е, лудост ли е, глезотия ли е…лекува ли се, опасно ли е за другите, какво изпитват точно тези…

Процесът по ограмотяване на хората за естеството на честите психични разстройства е борба. Адска и изтощаваща борба с предразсъдъците, незнанието, глупостта, нехайството, липсата на толерантност и разбиране. Ако я спечелим – печелят всички онези хора, които всеки ден се опитват да изплуват на повърхността. Ако я загубим – губим всички.

Запознахме ви с десетте фрази, които не трябва да казвате на хора с депресия. Продължаваме с такива, които не бива да казвате на хора, които са имали или имат паник атаки. Хора, сред които може би сте и вие, или ваши близки и приятели.

1. „Ама от какво се паникьосваш? Няма причина!“

Да, естествено, че няма причина. Затова се нарича паническа атака. Ако ви гони мечка и пулсът ви е ускорен, а вие се потите като 200-килограмов човек през август, това е нормално. Хората, които преживяват паник атаки имат тези симптоми без видима и непосредствена причина.

2. „Я се отпусни малко, какво толкова?“

Не, не е „какво толкова“. Паник атаката е едно от най-ужасяващите преживявания на ума и тялото, което може да си представите.

3. „Бе ти луд/а ли си, какво се панираш? Я виж какво слънчице е грейнало“

Метеорологичните условия и всички останали външни обстоятелства твърде рядко кореспондират с появата на паник атаката. Обикновено тя е внезапна и слънчицето не помага за преодоляването й.

4. „Абе май наистина не ти е добре. Нещо си блед/а.“

Уверяването на човек, който в момента изпитва панически пристъп, че май наистина нещо не му е в ред, само задълбочава страданието му. Не драматизирайте излишно. Дори наистина да е блед или зачервен в този момент, ще му мине след малко.

5. „А пробвал/а ли си да не мислиш толкова за себе си?“

Ако това не е първия му/й панически пристъп, той или тя са пробвали всичко. Можете да сте сигурни. Обвинението, че паник атаките се дължат на прекалено вглеждане в себе си, на чутовен егоизъм и на някакви екстремни нива на нарцисизъм не успокояват човека, а напротив. Карат го да се чувства виновен за това, което изпитва.

6. „Само не пий никакви хапчета. В никакъв случай НИКАКВИ хапчета“

Понякога не може без хапчета. Млъкнете.

7. „Е какво се лигавиш сега, какво толкова е станало?“

Всеки, който смята, че паническата атака е проява на лигня, заслужава да бъде ръфан от прилепи в хипогликемия в продължение на 48 часа. Това е истинско страдание и като всяко страдание трябва да бъде уважавано, а не подценявано. Нито надценявано, впрочем. С което идва и следващата фраза…

8. „О, не, ужас! Лошо ли ти е? Много ли ти е лошо? Леле, майко! Ужас! Обаждам се в Бърза помощ. Мамка му, ужас?“

Така, нека да е ясно. Въпреки свирепите симптоми на паническите пристъпи, те не са опасни за здравето на човека, който ги изпитва: нито физическото, нито психичното такова. Прекаленото драматизиране само насмита допълнително човека с паник атаки и излишно удължава пристъпа.

9. „Добре де, преди малко нищо ти нямаше. Да не се правиш нещо?“

Не, не се прави. И това, че допреди малко нищо му е нямало, нищо не значи. Хората, които получават инфаркт също „допреди  малко нищо не им е имало“. Някои състояние се появяват внезапно, „от нищото“. Това е част от тяхната същност и то една от най-драматичните. Именно поради невъзможността за предвиждане на паническата атака, много хора развиват паническо разстройство.

10. „Хайде малко да се държиш като голям човек, а?“

Абсолютно същия ефект ще постигнете, ако кажете тази фраза на болен от рак.

А кои са адекватните реакции спрямо хората около вас, които имат паник атаки? По време на самия пристъп може просто да сте до тях, без да им говорите глупости, и да ги уверите, че след малко ще им мине. Което е самата истина. В дългосрочен план ги посъветвайте да се консултират с психиатър и психотерапевт. Кажете им, че лечение има. Има оправия. Има изход. Има ремисии.

Кажете им, че има какво да научат от своите паник атаки. Има какво да извлекат от тях и как да ги обърнат в своя полза.  Кажете им, че чудовищата се появяват, за да ги преборим. Че както е казал Юнг, трябва да „направим нашия мрак осъзнат“. Че както е казал агент Купър от Twin Peaks, “ Нищо не е толкова лошо, ако не оставим страхът да ни завладее“. А дори да го оставим, това не е вечно. Уверете ги, че, както пееше Тодор Колев, „всичко си има край“.

И в крайна сметка…всичко ще се оправи.

 
 

Какво празнуват българските лекари?

| от |

„Лош лекар“ е като „дебел пилот“ или „стриптийзьорка с целулит“. Някак не върви. Всички професии носят стереотипите си , но при лекарите е най-страшно. Не помня някой да е вдигнал шум до Бога за това, че пилотът е приземил самолета така че всички пътници са се сдобили със синини на задниците. Напротив, хората си отдъхват, потъркват натъртените части и пляскат от благодарност, че самолетът все пак се е приземил.

Никой не тръгва да оспорва решението на пилота да дрънне самолета на пистата по-грубовато, може би защото никой не разбира от пилотската професия. А може би защото в Google има доста повече отговори на въпроса „Какво да си набутам в носа при остра хрема?“, отколкото на въпроса „Как да приземя самолет гладко?“

В лекарския кабинет нещата стоят другояче. Никой не ръкопляска, а хората си тръгват сърдити и със заплахи, че „‘ще се обадят в здравната каса“, ако лекарят не им се е усмихнал на влизане, ако не е изслушал оплакванията им от 1968г. насам, или ако не им е казал, че няма нужда да плащат, защото, нали, са здравно осигурени. Тоест – всичко им се полага безплатно.

С диагнозите и терапиите нещата тотално излизат извън контрол. От висотата на интернет форумите, фейсбук групите, прочетеното в „Журнал за жената“ и чутото в „На кафе“, пациентите масово оспорват решенията на лекарите. Те са винаги в бойна готовност да напишат в социалните мрежи, че „Докторката ми изписа антибиотик, но аз, РАЗБИРА СЕ, няма да го пия. Кажете нещо друго, с което мога да оправя двустранна си пневмония“.

Разбира се, е нормално хората да бъдат свръхизискващи към лекарите. Все пак онези държат в ръцете си здравето и живота им. Както и, впрочем, пилотите.

Българските лекари, тези ненавистни пешки на фармацевтичната мафия, тези презряни служители на общественото здраве, днес имат професионален празник. Въпросът е обаче, има ли какво да празнуват?

Може би финансовата си благосъстоятелност. Да, ама като изключим една шепа известни лекари, които се появяват по билбордовете, кориците на списанията и ТВ предаванията, заедно с още няколко мастити гинеколози и пластични хирурзи, повечето лекари у нас не карат Maserati и не живеят в позлатени палати в бароков стил. Самите факти, че в лекарските среди има корупция и че младите медици бягат от България като от остро заразна венерическа болест на жизнения стандарт, говорят, че едва ли лекарите ни празнуват материалното си благополучие.

Може би празнуват благодарността на пациентите. Ако се разровите малко в социалните мрежи обаче, или поседите за няколко часа в лекарски кабинет, ще видите, че не е и това. Свидната родна всезнайковщина, съчетана с хистеричното „търсене на права“, което избуя сред останките от социализма и с невротичното изискване за „добро обслужване“ в лечебните заведения, направо забиха в земята онези единици хора, които изпитват и изразяват признателност към лекари, от които са получили помощ.

Черните овце в съсловието, които искат подкупи, за да отпуснат направление, назначават излишни оперативни интервенции, за да вземат пари от клинични пътеки, забравят в коремите на пациентите инструменти с размера на градински лопати, и крещят на родилки с 10см разкритие, също не помагат. Нито помагат медиите, които хващат случаите с въпросните черни овце, напудрят ги е възмутени коментари и псевдоекспертни оценки, и ги раздухват максимално, така че да не остане никакво съмнение, че доверието между лекар и пациент е остаряло понятие, което трябва да се смаже в прахта.

Добре де, все нещо трябва да празнуват. Все пак са избрали да лекуват хора, вместо да станат регионални мениджъри на малка фирма за производство на плюшени калъфи за смартфон. Ако не са парите и пациентската благодарност, вероятно е самото удоволствие от работата.

Колкото и странно да звучи, че някой може да изпитва удовлетворение от гледането на големи, черни бенки под лупа или от смяната на катетър, много лекари наистина обичат самото естество на работата си.

Ако си смазан обаче от една система, която е превърнала работата ти в ежедневна борба с административни чудовища, недоволни пациенти и неудовлетворително заплащане, смяната на катетри не е достатъчна, за да те накара да обичаш професията си. И ставаш отегчен и ядосан.

Което е съвсем ОК за регионалните мениджъри, но никак не е приемливо за лекарите. Както, впрочем, и за пилотите.

 
 

7 града, които трябва да посетите през есента

| от chronicle.bg |

Есента е най-красивият сезон за пътуване. Шарените листа, умиращото слънце, светлината...всичко в есента е толкова красиво, че чак боли.

Поради някаква причина тя не е най-популярния сезон туристически, което я прави още по-подходяща за пътуване.

В галерията сме подготвили 7 града по наш избор, които е добре да посетите през октомври и ноември. Единият е български…и никога няма да познаете кой е.

 
 

Сините очи и големите амбиции на Себастиан Курц

| от chronicle.bg, по Haaretz |

Поддръжниците му го виждат като бъдещето на страна, която досега винаги е гледала предимно към миналото, отколкото към бъдещето. Противниците му го виждат като обикновен кариерист, жаден за власт.

Където и да е истината, малцина австриици оспорват това, че техният 31-годишен външен министър, Себастиан Курц, вече остави дълбока следа в историята на централноевропейската държава. След агресивна кампания и спечелени предсрочни парламентарни избори, той стана най-младият министър-председател на страната и един от най-младите лидери в Европа.

Мъжът с детско изражение и арийска осанка омая населението. Спиран е на улицата, хората си правят селфита с него, други искат автографи, сякаш е кинозвезда. Младостта се отразява в небрежния му подход към работата. Политикът е известен с това, че настоява да го наричат Себастиан, вместо „господин Министър“. Някои австрийци дори отиват по далеч, обръщайки се към него с умаленото Басти. Ако се возите в самолет за Австрия е напълно възможно той да седне на мястото до вас. Според ново решение, представители на чужди правителства и техните началници следва да пътуват в икономична класа, вместо в бизнес класа.

Нека обаче нищо от това не ви заблуждава. Себастиан Курц е повече от поредния политик с грабващо бебешко лице. Зад сините очи се намират увереността, лидерските качества и големите амбиции на един млад политик, когото все по-често ще виждаме редом до световните лидери с побелели коси.

Роден е през 1986 година и завършва гимназия през 2004 година. Следва право, но прекъсва, за да се посвети на политическата си кариера. Започва на общинско ниво, влизайки в Градския съвет на Виена през 2010 година. Може би единствената част от биографията му, която би искал да изтрие е именно от този период. Слоугънът на кампанията през 2010 година е „черното е готино/секси“. Във видеото 23-годишният кандидат се вози в Хамър, придружаван от жени с изкусителни форми. Фокусът е върху гърдите им. Една от спирките в клипа е клубът Мулен Руж, където е организирано черно „готино/секси“ парти. По-късно Курц излиза на улицата да раздава презервативи, обяснявайки как е загубил девствеността си на 15 години. По време на сегашната му кампания това му беше натяквано неколкократно и противниците го използваха, за да го компрометират.

Големият скок идва през 2011 г. Тогава Курц става директор на отдела по интеграция в министерството на вътрешните работи. „Виждам себе си като човек, при когото имигрантите да идват за помощ“, казва той тогава, опитвайки се да изгради нов имидж на Австрия, като гостоприемна страна за чужденците. С изкачването по стълбите на властта обаче, възгледите му се променят. През 2013 година, когато заема поста на външен министър и хиляди имигранти нахлуват в страната, той започва да говори за опасностите на масовата имиграция. Промените в идеологията му политолозите обясняват с помъдряването, което неминуемо се появява, колкото по-големи стават отговорностите на съответния пост. От другата страна са коментарите, които го определят като човек, желаещ да се издигне до властта, използвайки крайнодесни подходи. Също така е привърженик на идеята за ограничаване на преференциите, които Европейският съюз дава на имигрантите.

Негови са решенията за спирането на външните средства за построяването на джамии и забраната на бурки на обществени места. „Искаме ислям в австрийски стил, а не такъв, диктуван от други държави“ е аргументът му.

Един от най-напрегнатите моменти в кариерата му и изпитание за качествата му , е през 2016 година, когато затваря Балканския бежански коридор. Първоначално решението е остро критикувано и изглежда като действие срещу най-силната жена в днешна Европа – Ангела Меркел. Самата тя е известна с отворената си политика към бежанците, позволявайки на близо половин милион имигранти да влязат в Германия. С течение на времето обаче възгледите се променят и Меркел признава, че това е било правилното решение.

Твърдата му позиция се появява и по отношение на Турция. Австрийският политик се изказва остро против президента на Турция, Реджеп Таийп Ердоган, твърдейки, че в него се наблюдават „диктаторски тенденции“. През юли тази година, той отказа на турския министър на икономиката да лети до Австрия за церемония по случай една година от преврата в Турция. В момента политикът е за прекратяване и на преговорите за членството на Турция в Европейския съюз.

Излишно е да споменаваме, че тази година е най-напрегната в кариерата му досега. Преди няколко месеца, преди да навърши 31 години, Курц беше избран за лидер на Австрийската народна партия. Шокът дойде, когато той обяви, че се оттегля от коалицията със социалдемократичната партия , довеждайки Австрия до ситуация на предсрочни парламентарни избори.

Във видеото в кампанията го виждаме как изкачва планина. Посланието е: „Правилният път не е задължително лесен. Да постъпваш правилно е ситуация, в която често си сам.“ А слоугънът в кампанията му  за лидер на партията беше: „Време е за нещо ново“. Предстои да видим какво ще е това ново, освен затягане на мерките по отношение на нелегалната имиграция – това вече е ясно, че е един  от най-големите му приоритети.