10 града, които да посетите през отпуската

| от chronicle.bg |

Не ви предстоят дълги празнични почивки скоро, а ви се иска да избягате за кратко – поне за няколко дни, от статуквото и рутината. Малките неща от всекидневния живот имат своя принос за доброто ви прекарване, помагат ви да се отпускате и да релаксирате. Но ако и това не е достатъчно, за да си отпочинете, може да отидете някъде сред природата.

Най-добре е обаче, да се разходите някъде, където не сте били до сега. Ако нямате идея, проучване на пътния портал TripAdvisor ви представя 10 дестинации в Европа, които анкетираните са препоръчали.

Тези десет градски пътувания са само малко вдъхновение. Не бива да пропускате Хелзинки, Дъблин, Лисабон, Рига и Будапеща. Да не заравяме и за Флоренция, Амстердам и Дубровник. Великолепни дестинации, които задължително трябва да присъстват в дневника на пътешествията ви.

 
 

Онова, което не ми липсва, ме прави по-силна

| от Chronicle.bg |

Знаете ли какво става, когато две стоножки се прегърнат? Много просто – става цип. Няма да ви питаме с какво се храни папата (с папая, разбира се), защото отиваме да гледаме „Наистина любов”. Заедно с Мари, една от трите симпатични героини на „Първият ден от остатъка от живота ми”.

Шегата настрана, тази книга е много забавна. Разказва историята на Ан, Мари и Камий – три жени, чиито съдби се пресичат в най-подходящия момент от живота им – когато се нуждаят от кураж. Мари е на прага на четирeсетте и грубите забежки на съпруга й Родолф й идват в повече. След като собствените й дъщери започват да я умоляват да предприеме нещо, тя набира смелост и го напуска. В навечерието на рождения му ден.

По време на околосветското пътешествие на борда на специален лайнер Мари не намира усамотение, но среща младата Камий, затрупана от комплекси заради някогашното си тегло, и шейсетгодишната Ан, по-точно останките на разбитото й сърце. Трите се сприятеляват и скоро стигат до съгласие, че раят се намира в Пукет. Или в Сан Франциско, но на кого му пука, когато е в добра компания?

Скоро от навалицата с нови познати изплуват Лоик – кисел вдовец с необяснимо поведение, и Франческа – свадлива италианка, чието его е на висотата на Бурж Халифа. Към тях можем да добавим Арнолд, Анжелик и „нелегитимната” възрастна двойка Мариан и Жорж, заплашени да напуснат кораба преждевременно.

„Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ме изобличат. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.”

Virginie-Grimaldi

Думите са на Виржини Грималди, авторката на книгата. Известна блогърка с няколко хумористични романа в биографията си. Знае що е тъга, но вярва, че „колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ни, толкова повече радост може да се побере в него.” Още с появата си, „Първият ден от остатъка от живота ми” я изстрелва в орбитата на знаменитостите и се превръща в любимо четиво на всеки, който има нужда от „глътка кислород”.

Между другото, списъкът с любимите филми на Мари започва с „Дневникът на Бриджет Джоунс”, минава по „Мостовете на Медисън и стига до „Добрият Уил Хънтинг”. А някъде към края на круиза в него влиза и „Наистина любов”. Само че с обновен сюжет, като този път режисьор е Животът.

 
 

Почина Джон Хърд, бащата от „Сам вкъщи”

| от chronicle.bg |

Американският актьор Джон Хърд е починал на 72-годишна възраст.

Хърд нашумя най-вече с ролите си в „Сам вкъщи“ и „Гладиатор“, но записа още над 150 участия в Холивуд във филми и телевизионни сериали.

Причина за смъртта на Хърд все още не е оповестена. Тялото му е било открито в хотелската му стая в Пало Алто, Калифорния, а той е отседнал там след операция на гърба.

Актьорът изигра бащата на главния герой в „Сам вкъщи“ и това си остава най-разпознаваемото му превъплъщение, но в редица други филми се утвърди като майстор на поддържащите роли.

За появата си като корумпиран детектив в сериала „Семейство Сопрано“ Хърд беше номиниран за „Еми“.

Той оставя три деца след смъртта си.

 
 

„Дюнкерк“ е епичен!

| от |

 Има нещо, което Кристофър Нолан прави добре, и това е наистина епично кино. Независимо дали харесвате „Интерстелар“, или не, ако обичате киното, сте гледали поне един негов филм и той ви е впечатлил.

За някои хора Нолан е фугатната структура на киночука „Мементо“, за други е леко подценяваният „Инсомния“, за трети е Батман. Колкото и различен да е Нолановия Батман от комиксовите версии, много хора го предпочитат именно такъв. И, разбира се, Нолан е Inception и дори „Интерстелар“. Но едно е сигурно – Кристофър Нолан е кино и някак го разбира това изкуство.

Три години след „Интерстелар“ Нолан влиза рязко и с бутонките в летните блокбастър заглавия с „Дюнкерк“. Историята разказва за реални събития случили се по време на Втората световна война, когато войници от Белгия, Франция и Англия биват притиснати от германската армия в Дюнкерк и трябва да бъдат или спасени, или избити.

Подобно на почти всичко, което обича да разказва, и тук Нолан не спазва линейната структура на историята. Защото на зрителя не винаги трябва да му е лесно. Той избира да разкаже тази история от три различни позиции, не персонажи, а позиции – тази на армията, която се опитва да откара максимално много войници през вълнолома, тази на изтребителите – пратени, за да свалят колкото се може повече вражески бомбандировачи, и тази на малките лодки, пълни с обикновени граждани, призовани да се включат в спасителната мисия. Нолан избира да няма една конкретна и плътна сюжетна линия, с дълбоки и ярки образи, а разпределя даденото му време, този пък само някакви си 1 и 45 минути, между трите без да акцентира.

Освен всичко друго трите сюжетни линии са разказани по различен начин времево – едната се случва в рамките на седмица, другата за ден, а третата само за един час. Като умел физик и човек, за когото времето и пространството са триизмерни, Нолан успява логично и хомогенно да разпредели сюжета времево и дори да вплете различните линии една в друга, когато това е необходимо. Човекът владее времето, физиката и визията.

В трите си сюжета, съставляващи този епичен филмов шут, той набутва хора като Кенет Брана, Марк Райлънс, Килиън Мърфи и Том Харди. Добавя им Джеймс Д`арси, гласът на Майкъл Кейн и няколко млади звезди от британското и френското кино и телевизия. И ги пуска на бойното поле.

„Дюнкерк“ не е филм за войната, макар реално да е такъв. В случая обаче тематиката е просто спомагателно колело към онази епичност, която той носи сам по себе си. И онази трогателност и дори онази горчиво-сладка подправка, която седмото изкуство така обича, за да може по-лесно да акцентира и мелодраматизира, когато това му е нужно. Но тук всичко това стои добре и винаги на място.

Да, „Дюнкерк“ е епичен. Не мислете друго.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.