Завръщане у дома

| от | |

books-text

Десислава Каменова

В душата му беше тихо. Тихо като в църква. Дълго беше пътувал и много, което го правеше още по-привързан към дома. Остави куфара си пред вратата. Остана няколко секунди без да прави нищо. Стоеше пред собствената си врата и за първи път се чувстваше малко като чужденец. Чужденец в собствената си страна и пред собствената си врата.Това от части се дължеше на липсата на прогрес в делата му. Осъзнаваше, че задачата, която си е поставил е трудна и ефекта от неуморната му работа ще се усети, когато той може би няма да е вече жив. Това е една от чертите на доблестните мъже- не искат слава, не чакат почести и вярват, че делата им ще доведат до добруването на повече хора, когато тях няма да ги има. Имаше и една друга причина – по своему приличаше на Дон Кихот и обичаше неизлечимо мечтите си. Спомняше се си с радост, как баща му го пращаше на кратки екскурзии в града и след това трябваше да разказва какво му е направило впечатление. Не осъзнаваше, че това може да бъде и проклятие. Проклятието да си толкова съзерцателен и наблюдателен, че света да е една голяма рана, която пари в теб – всеки път, когато виждаш несправедливост или човешко нещастие. Дали тези, които бяха лишени от природата или случая от тази съзерцателност, не живееха по-добре? Този въпрос не си го задаваше, а само донякъде им съчувстваше-те не бяха виновни. Дълбоката религиозност също му беше чужда. Беше дете родено от любовта към две религии, а неговата религия беше – Музиката, Виното и Любовта. В по-късните години щеше да се упреква, за това, че не беше дарил с чара си една единствена жена, а беше флиртувал с толкова много. Можеше и да осъзнае, че любовта му е невъзможна спътница, защото твърде много пътуваше. Трябваше да спре, а все още не можеш. Имаше много тревоги в душата му, които не му позволяваха това. Имаше мисия – да помогне на повече хора. Кой би разбрал това и кой би се съгласил да го дели с една кауза, с една цяла страна? В съвременният свят героите са самотни. Няма ги придворните, които да чакат господаря си да се завърне от битка. Няма ги благородните дами, които шият тихо пред камината и чакат своя любим. Има твърде много загубени души, които чакат и те не знаят какво. Има твърде много бедност и богатство, което се вижда. Има твърде много средства за комуникация, но твърде малко време за това. Всички си говорят, твърде често и много, но не се чуват. Обичаме родината си, ако е богата и силна и я напускаме, когато попадне на лоши управници. Страхуваме се от всичко и всички, а не се вглеждаме в себе си. Връщаме се и оставаме за малко, за да не осъзнаем колко много имаме да наваксваме в обикновените и прозаични неща, които изпълват живота. Животът е и проза и това е вечността, която не оценяваме. Тичаме след вятърни мелници, а някъде, някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем. Нима не ще направим света едно по-добро място, когато намерим тази врата, на която ни очакват, като сбъдната мечта? Да намериш дома си, това е задачата, която седи пред всеки от нас. Това е една къща, една душа или едни очи – изберете си сами.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от | |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

Трима щастливци с атрактивни печалби от Еврошанс

| от | |

Какво може да е общото между пенсионер, редови служител и собственик на транспортна фирма от три различни краища на България? Ами например това, че участват в играта на Евробет – Еврошанс и се радват на късмета си, като печелят страхотни суми.

78-годишният Илия Щърбов от село Старцево познава 8 от 9 числа, който му носят 5 000 лева. Той играе за 1 теглене, залагайки на следната кобинация: 4, 7, 27, 33, 34, 35, 37, 40 и 69. Бай Илия не може да повярва, когато букмейкърът обявява печалбата, а посетителите в пункта бурно го аплодират.

В същото време, 39-годишният Бейсим Риза е в родния си град Исперих и опитва късмета си в пункта на ул. Васил Левски № 76. Решава да играе с 10 случайно избрани числа. Само 5 минути по-късно 9 от 10-те числа се оказват печеливши и му осигуряват сумата от 5 006 лева.

Бейсим е много горд от печалбата си, защото донякъде повтаря успеха си от 10 000 лева, спечелени от него преди време в друга игра на Евробет – Лотомания.

Сериозен удар прави и 65-годишният собственик на транспортна фирма Стойко Василев, който печели 5 002 лева от Еврошанс. Съдбата го отвежда по работа в град Камено, където познава 7 поредни числа – 72, 73, 74, 75, 76, 77 и 78! Щастливцът планира да зарадва с подаръци най-голямото си богатство – своите внуците.

 
 

Автомобилът на злодея в новия филм за Бонд

| от | |

Новият модел на латвийската компания Dartz – „Черният алигатор“ ще се появи в следващия филм за Джеймс Бонд и той ще бъде управляван от злодея, който ще се опита да убие агент 007, пише сайтът Лента.

Порталът цитира собственика на компанията Леонард Янкелович. По неговите думи тяхната кола е била избрана да участва в 25-ия филм за специалния агент на Нейно Величество.

Автомобилните модели на Янкелович са доста добре приети от продуцентите в Холивуд, отбелязва сайтът. Всъдеходи на Dartz участваха в снимките на „Мисия: Ноември“ с Пиърс Броснан и на „Диктгаторът“ със Саша Барън Коен.

„Черният алигатор“ има двигател с голяма мощност и салон, тапициран с кожи на алигатор и скат. На волана има копчета от злато и платина

 
 

Часовникът на Биг Бен замлъква до 2021 година

| от | |

Часовникът на кулата Елизабет на британския парламент, известна с неофициалното си название Биг Бен, замлъква днес и ще запази мълчание през следващите четири години заради протичащите реставрационни работи, предаде ТАСС.

От обяд най-голямата камбана, тежаща 13,7 тона, ще бъде изключена от часовниковия механизъм, за да се осигури безопасността на работниците. Те ще извършат ремонт на един от най-разпознаваемите символи на британската столица. Камбаната е монтирана през 1859 година, след което е кръстена Биг Бен. След това името й се прехвърля върху цялата часовникова кула.

Останалите четири камбани, които бият на всеки 15 минути, също ще престанат да звънят по време на ремонтните работи. Специалисти изтъкват, че Биг Бен може да се чуе и преди 2021 година, по изключение, примерно за Нова година.