Забравените часове на един друг Лондон

| от | |

Статията е написана от Николай Николов и е публикувана в списание Interact, английският ѝ оригинал можете да видите тук : The (forgotten) Hours of an other London, а специално за chronicle.bg българският ѝ превод.

Помните ли онази така пленителна книга на Вирджиния Улф – Г-жа Далауей? Тя започва с незабравимите за мен думи, “Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята” и постепенно придърпва читателя в същността на онзи Лондон от 20-те години.

London Rain. 1903

Ако един ден имате възможността да се доближите до микрокосмоса на онова английско общество описано в книгата, бихте могли да проследите стъпките на отделните герои, чиято същност е така нежно и меко начертана от натрапващия се Лондонски градски пейзаж. Все пак, картината проникваща в политическата етнография на града, и чрез нея, в рефлексивността на само-съзнанията на отделните герои, е много точна и конкретна. Тя се основава дълбока връзка на раздвоение и разделение между официалната власт и авангардa; между нормалното и ненормалното; между разумът и лудостта. Ние се привързваме към дребно-буржозната чувствителност и усилените емоции за самоомраза на Клариса Далауей и ги противопоставяме с авторитарната психиатрична дисциплина и нейната връзка с травмираният от Войната (д)войник на Клариса – Септимус Уорен Смит. Тези съпоставки, същността на героите, Лондон като платформа за тяхните действия, правят книгата една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност. Въпреки това, тази критики остава незавършена и ограничена.

Тук искам да Ви предложа една по-различна идентичност на Лондон, която е загубена в мъглата на властващите дискурси от миналото. Добре познат факт е, че за много писатели, формирането на разказ или наратив за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение; или по думите на Джон Фрийман “става дума за олицетворение и осветяване на една друга история и усещате, които до този момент са останали невидими и са били изключени от историята”. Става дума за създаването на език, на археология на един свят и субективност, които до този момент са останали безмълвни.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислима карта на Лондон, обръщайки погледа си на изток от сентиментите на Г-жа Далауей. Започнах от шосето Бетнал Грйин. Докато се заглеждах в малките улички от ляво и дясно, аз усетих нахлуването на внезапен спомен за един друг свят. Преди само сто и тридесет години, тези улички и малки капилярчета на шосето Бетнал Грйин са били дом на един от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи) и са сформирали най-бедния лондонски квартал.

Всъщност, на няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата London Fruit and Wool Exchange, е и местото, където някога е била улицата Дорсет – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия написана за вестника – Daily Mail - през 1901 година, улицата Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се хвали с поне един опит за убийство на месец, с убийство във всяка къща, и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило, полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена улица, този забравен свят на проституция, беднотия, епидемии на едра шарка и смърт е само на тридесет минутна разходка от маршрута на героите от Г-жа Далауей; освен това, не повече от петнайсет години разделя животите на отделните субекти. Това, което е наистина впечатляващо е, че една голяма част от света описан в Г-жа Далауей е останал непокътнат и до ден днешен: Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващата ни смърт, за отминалите години. Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи тогава присъщи за средните класи; всички от тях свързани с (липса на) чувство за принадлежност, сексуалност, и т.н. Днес се намираме там, където винаги сме били. Но стъпиш ли извън невидимата бариера и изведнъж се озоваваш в свят на непознатото, живееш и съществуваш в паралелна реалност на тази история, която ние така често приемаме като даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм, и робуване. История погребана точно тук, под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Всички сме чували за митологията обвързана с Джак Изкормвача и само няколко метра от невидимата улица Дорсет, на мен тази митология мигновено се припомня, защото виждам пред себе си известната кръчма ‘Ten Bells [Десет Кегли]’, доскоро известния със старото си име ‘Джак Изкормвача’. Това име е променено след като се е стигнало до съгласие, че не е редно кръчма да носи името на сериен убиец. Но зад това решение човек може да открие много повече – промяната на името е вид заглушаване на реалността и локалността на цялостен исторически дискурс. Джак и градът, в който той свободно се е движил може и да изглеждат митически или въображаема от нашата гледна точка, въпреки че те са съществували като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон, в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, модерността и античността. Последния напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Реших да не влизам в кръчмата на Джак и продължих на изток по шосето Уайтчапъл, постепенно наближавайки мислимите граници на квартала Бетнал Грийн.

Докато пиша това, аз седя във вече известната кръчма ‘Blind Beggar [Слепият Просяк]’, което представлява архитектура напомняща за прогресивното развитие през годините, както и за скритите схизми и разцепления на съответната историческа последователност. Цитирам известната балада със същото име – Слепият Просяк,

“Моят баща,” каза тя, “ще бъде видим,

мръсният просяк от Бетнал Грийн,

който всеки ден там седи и проси;

той е милият баща на хубавата Беси,”

Тази балада разказва историята на мъж загубил зрението си в Битката за Евършам през 1265 година, и е съживена от книгата на Перси – Реликвите на Древната Английска Поезияпубликувана през 1765-та година. Точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма, съответно, служи като символичното начало на един друг изключително интересен момент в историята на Лондон. През 1966-та година, гангстерите на име Близнаците Крей хладнокръвно убиват Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не проговаря и престъплението остава безнаказано. Тази случка ражда и десетилетието на организираната престъпност. Тази кръчма, през далечната 1966-та, отбелязва годината на недосегаемите. Тя е символична симбиоза между беззаконието властващо в началото на века и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес тази кръчма е поредната забележителност, реновирана и съдържаща приемлива селекция от бири. Хората не ходят там за да си спомнят за Близнаците и тяхното съществуване, а да се отдалечат и забравят тези времена. Тяхната идентичност и реалност остават като холивудски мит за нас.

Така както тази неизбежна аристократичност и висококласност, която се усеща у Г-жа Далауей най-често се използва като ориентир за времената след Първата Световна Война, мисля, че всички ще се съгласим, че спокойно можем да кажем, че Бийтълс и Стоунс са еквивалентният ориентир за 60-те години и нарастващата пропаст между поколенията. За мен Лондон през 60-те представлява млад Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уатърс.

Montauk, 1975 — Mick Jagger, Catherine Deneuve, Andy Warhol

Никой не си представя сценарий наподобяващ нещо между живота на Франк Синатра и Кръсникът, в което мъже с черни костюми се събират в западен Лондон да слушат джаз и да си приказват с другите известни гангстери. Не – образецът винаги е бил – секс, наркотици и рок’н’рол – нали така? Е, явно, не е било точно така. Позволете ми да цитирам един от спомените на Рони Крей от автобиографичната му книга Моята История:

Това бяха най-хубавите ни година. Наричаха ги годините на суинга. Бийтълс и Ролинг Стоунс владееха поп музиката, улицата Карнаби владееше модния свят… а аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътят из улиците назад във времето непрекъснато осъзнавам дълбокия и репресивен разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Давам пример: районът, в който се разхождам днес е район на: студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и разбира се, етническо многообразие. Участвайки в градския пейзаж около мен, опитвайки се да запаметя всеки един детайл и въпреки това, единственото нещо, което виждам е как, всъщност, улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица – те са микрокосмоси на тези доминиращи идентичности. И все пак, ние продължаваме да помним Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче, ние забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихме годините на суинга за историците. Във тази непоследователност на градската тъкан, човек може мигновено да усети тези дискурси, които от години са заглушени.

И така, скъпи читатели, надявам се, че тези няколко реда са отнесли въображението Ви на изток от така самосъжалителното решение на Г-жа Далоуей сама да се оправя с цветята и назад във времето, преди да сме имали възможността да чуем ‘Sympathy of the Devil’.

Опитах се да илюстрирам скромна археология на уникалното потекло на другите истории скрити под цимента в Лондон. Те са част от един свят, от който ние завинаги ще останем откъснати; свят завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange. И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на слепия просяк, осъзнавам иронията докато съм постепенно примамен отново да се върна по пътеката на история, която вече е невидима. От Джак до Близнаците и обратно през Балада Ви представях една приказка на забравените часове на един друг Лондон.

 
 

Видяхте ли вече трейлъра на „Снежният човек“?

| от chronicle.bg |

Вече сме много нетърпелилви да видим екранизацията на Ю Несбьо „Снежният човек“. Подизираме, че ако филмът следва книгата, ще се получи наистина смразяващ кръвта трилър и това ни изпълва с ентусиазъм.

Филмът е с участието на Майкъл Фасбендър (поредицата X-Men), сексапилната Ребека Фъргюсън (Мисията невъзможна: Престъпна нация), Вал Килмър (Жега) и носителя на Оскар Джей Кей Симънс (Камшичен удар). Режисьорът Томас Алфредсон, който ще съживи романа, е познат на публиката от шпионския трилър Дама, поп, асо, шпионин и Пусни ме да вляза.

Когато главният инспектор на елитна полицейска група (Фасбендър) започва разследването на убийство по време на първия сняг, опасенията му, че мистериозен сериен убиец отново се е развилнял, се засилват с всеки изминал ден.

С помощта на находчива новобранка (Фъргюсън), полицаят ще трябва да разнищи случаи на повече от десетилетие, както и най-новия такъв, с надеждата, че ще успее да надхитри злодея, преди да е паднал следващият сняг.

Филмът е заснет изцяло на локации в Норвегия – градовете Осло и Берген, както и местността Рюкан.

Това прави сцените и смразяващия ужас, който сковава всички, още по-реалистични. Остава само да се надяваме да не завали сняг…

Снежния човек е продуциран от Тим Беван и Ерик Фелнър (Теорията на всичко, Клетниците), както и от Пиодор Густафсон (Мъжете, които мразеха жените) и Робин Слово (Дама, поп, асо, шпионин).

Снежния човек идва в кината на 13 октомври 2017 г. А ето го и трейлъра:

 
 

Френската певица Барбара Велденс почина на сцената от токов удар

| от chronicle.bg, по БТА |

Причината за смъртта на сцената на 35-годишната френска певица Барбара Велденс е поражение от токов удар, предадоха световните агенции.

Нещастният случай станал миналата нощ на фестивала „Лео Фере“ в община Гурдон в югозападната част на Франция. Лекарите, пристигнали на място, не могли да спасят Велденс. Те констатирали, че сърцето й било спряло веднага след токовия удар.

Местната прокуратура започна разследване, което трябва да установи причините, довели до инцидента с неизправното електрооборудване.

Барбара Велденс спечели конкурса за млади таланти на фестивала „Жак Брел“ през 2016 година. Той бе един от нейните кумири. Първия си студиен албум певицата издаде на 3 март 2017 година, припомнят агенциите.

 
 

За Робин Уилямс между смеха и тъгата

| от chronicle.bg |

Не сме сигурни дали днешната дата ни носи повече тъга или радост. Днес си припомняме за един гений, който озари света на киното и този на всички зрители с неподправеното си присъствие.

Преди 66 години, на 21 юли 1951 г., се ражда Робин Уилямс. Само по себе си това е повод за празник за всички киномани по света. Почти всяко поколение от тази година нататък е отраснало с някой от неговите филми. Някои са гледали „Добро утро, Виетнам“, други „Добрият Уил Хънтинг“, а откакто на екран излиза „Мисис Даутфайър“, едва ли има някой, който като дете да не се е превивал от смях на абсурдите, които Уилямс прави в този филм.

Неминуемо обаче на днешната дата изпитваме и огромна тъга. Поне тези от нас, които наистина обичат киното. Защото Робин Уилямс е, и винаги ще си  остане, велико явление в световното кино. Със смъртта му през 2014 г. угасна смехът, развеселявал милиони хора. Но това не е най-същественото. Той не беше и никога няма да бъде актьорът, който просто ни развеселява, когато ни е тъжно. Той е онзи човек, който ни кара да погледнем с други очи на нещата и ни дърпа нагоре. Робин Уилямс ни показа как да се смеем, когато отвътре ни идва само да плачем. Това правеше и самият  той през целия си живот. Затова винаги ще го обичаме!

На днешната дата подбрахме най-добрите филми на Робин Уилямс според нас. Винаги е подходящото време за тях, независимо от време и настроение (в галерията горе).

 
 

7 условия да бъдеш „нормален човек“

| от Георги Развигоров |

Нормална делнична сутрин. По телевизора върви „На кафе“ и Гала е поканила Джино Бианкалана. Ако това име не ви говори нищо, значи не сте нормални. Двамата с видима наслада дискутират скорошната катастрофа, която е преживял – счупени крака, екстензии, припадъци в линейка, такива неща. Като за фон на сутрешен тоалет е перфектно. След малко обаче Джино казва: „Аз съм нормален човек“.

Не съм чул контекста и внезапно изпадам в шок. Как така Джино е нормален човек? Та нали спечели VIP Brother? Нали живее в Щатите? Има пари, папарашки снимки с полски модел с уста колкото Аржентина, бившо гадже – чалга певица т.н.? Ако той е нормален, тогава какво можем да кажем за Сийчето с червената коса, която продава баници долу, и тя ли е нормална? А Пепи от центъра за градска мобилност, който завърши „Киров“ и сега чака второ дете от Надя и двамата живеят под наем в двустаен в „Надежда“, и той ли е нормален? А ако ТОЙ е нормален, тогава какво да кажем за Марчето от „Иван Вазов“, която от четири месеца лежи в психодиспансера с още неизяснена диагноза и смята, че от ГДБОП я тровят с болничната супа? И тя ли е нормална? Не, не. Настава тотална обърквация.

Време е да се поставят рамки кой е нормален и кой не е. Ето няколко базисни условия:

За да си нормален, трябва да:

Имаш здраво тяло.

Ако имаш диабет, не си точно нормален. Мериш си кръвната захар често, отваряш си кенче с кока-кола насред магазина, бодеш се с разни игли…Знаем, че не си наркоман, ама нещо не ти е чиста работата. Ако имаш високо кръвно…абе може и да си нормален, защото е много масово, но не си съвсем. За да си нормален, трябва да си в съвършено здраве. И по възможност да спортуваш три пъти седмично. За здраве.

Имаш здрава психика.

Ако се е случвало да получиш паник атака, ако си имал епизод на тревожност, ако пиеш антидепресанти, ако някога си пил ксанакс или си бил в лошо настроение за повече от ден, нещо ти има. Не си нормален. Даже май…как да го кажем…си луд.

Имаш апартамент.

Абе може и под наем, но някак ПО-нормално е да имаш собствен. Такъв, който са ти купили родителите, разбира се. С парите, с които продадоха нивите във Видинско.

Имаш деца след 30.

Да кажем, че времената са се променили и човек може да си позволи да остане бездетен, докато навърши 30. След това обаче не е нормално. Нормално е да са две, защото едно „си няма компания“, а три „са твърде много, планетата е пренаселена“. Нормално е да имат от 2 до 4 години разлика. Ако са с 10 години разлика, никой няма да ви осъди видимо, защото все пак сте родители. Но някак не е нормално.

Ходиш в офис от 9 до 6.

Да, вече има разни фрийлансъри-мрийлансъри, но нормалната работа е в офис. С нормирано работно време. От 9 до 6 , с един час обедна почивка, в която е нормално набързо да се сгъне един айрян с дъх на краставица, звучно наречен „таратор“ и едно кюфте с лютеница. Ако работиш от 11 до 8, е странно. Ако не работиш…нещо със сигурност никак не е наред.

Имаш хетеросексуален партньор.

Ама не ти да си хомосексуален, пък партньорът – хетеросексуален. Условието е и двамата да сте с нормална сексуалност. Това е ОК до 30-тата годишнина. После не е достатъчно – както стана ясно и по-горе, трябва да направите дете. Иначе нещо във връзката ви не е нормално.

Спазвайте тези условия и ще бъдете…Джино Бианкалана!