За да не угасне крушката на медиите

| от |

Ирен Филева за marginalia.bg

Когато през 2007 година България стана член на Европейския съюз, медиите започнаха под натиск да излизат от Европа. От 38-мо място в класацията на „Репортери без граници” тогава, само за 7 години достигнахме 100-то място.

Защо и как се случи това?

Защото всеки опит за регулация се превръщаше във война.

Война между свободата на словото и тези, които искаха да подчинят медиите. И всяка една битка беше изгубена от свободното слово.

Понякога това се случваше директно, без заобикалки – като медиите биваха изкупувани и собствеността им се концентрираше.

Разбира се, имаше и далеч по перфидни механизми за въздействие – чрез концентриране на собствеността върху субектите, опериращи на успоредни, свързани пазари, които не са предмет на регулация.

Така, тайно и полека, неусетно беше монополизиран пазарът на разпространителите на печатни медии, на доставчиците на кабелни телевизионни услуги, на доставчиците на интернет услуги, чрез дълго продължилото потискане на влизането на нови участници на пазара на мобилни комуникационни услуги, чрез монополизиране и избирателно насочване на рекламните приходи на медиите и безпринципно администрираното от българската администрация европейското финансиране.

И точно когато изглеждаше, че всичко вече тече в укротеното течение на удобните и за политиката, и за бизнеса, стоящ на правилните политически позиции, този институционално опосреден натиск се изроди в най-древното човешко оръжие – страхът.

Медийното законодателство беше многократно атакувано и променяно и днес е в състояние на едно мило удобство за всеки, който иска да притиска медиите. В това отношение различни и привидно враждуващи политически сили бяха удивително последователни в подкрепа на бизнесмените. На конкретни бизнесмени, готови да отвърнат на подкрепата.

Ето защо ЕК съди България за мултиплексите. Защото в опитите си да ги повери на правилните офшорни компании, не само наруши правилата на прозрачността, но и безобразно се забави. А в България да оперираш и инвестираш през офшорна компания е средство не само да спестиш данъци и да изнесеш приходи, а е преди всичко средство за не особено умело прикриване на топлите връзки между политиката и бизнеса, на съединителната тъкан на олигархията.

На практика по суша, въздух и вода имаме офшорна концентрация, а конституционният текст, гарантиращ правото на свободно търсене и разпространяване на информация, на познание за заобикалящия ни свят, има декоративни функции. Следващият ход на управляващите вероятно ще е да приемат Закона за медиите, за който отдавна се говори. А на журналистите им суспендираха дори приетият от тях самите етичен кодекс, написвайки подобен, със сходни клаузи, но на собствениците на медии – само и единствено да могат те самите да прилагат правилата според собствените си разбирания за етика.

Обществените медии редовно и с немалки суми се дисциплинират от управляващата класа чрез орязване на бюджетите или чрез „пускането” на пари по европроекти. Органът, който трябва да регулира медийната среда – СЕМ, внезапно се оказа обект на пряка регулация, чрез спешно привикване в парламентарна комисия, доминирана и ръководена от управляващите на деня, разбира се. И беше питан защо се опитва да регулира колега журналист, който подкрепяше кабинета на Пламен Орешарски!

Други методи за налагане на правилната медийна политика е онова особено състояние, до което бяха доведени гражданите – да не им пука за нищо и да не вярват на медиите.

И единствено журналистите могат да си спомнят, че е редно да работят за гражданите и да вземат да се опитат да напишат правила.

Защото даже етичният им кодекс беше пренаписан/преписан и само парламентарното и политическо време не стигна на един депутат, чието име не трябваше някога да се произнася, да започне да ги провежда.

Когато няма правила в журналистиката, на хората с власт им е лесно – правиш всички нарушители и после отстраняваш неудобните.

Ама се забравя…

И за да не се забравя, група хора предлагаме да възобновим дейността на гражданското сдружение „Свободно слово“. Повече от ясно е, че само журналистите могат да напишат професионални правила и стандарти. И да докажат, че в техния занаят най-важното е тъкмо тяхното спазване! Още повече, че зачестиха притеснителните сигнали от синдикат „Свободно слово“ в БНР, а от свободата в обществените медии в крайна сметка зависят всички медии, защото сме скачени съдове.

Каузата нито е рентабилна, нито ще се радва на популярност, но в противен случай някой все ще е последен и ще му се наложи да загаси крушката на журналистиката.

 
 

За да не угасне крушката на медиите

| от |

От последните проекти на българските строителни предприемачи става ясно, че върхът на архитектурата са небостъргачите: колкото по-високи, толкова по-яко.

Уви, закостенелите софиянци протестират и искат да продължават да си живеят в нелепите малки блокчета. Тъй като обаче градът трябва да върви към прогрес, ние измислихме няколко перфектни локации, на които трябва да се разположат небостъргачи и ги предлагаме на вниманието на инвеститори и предприемачи от напредничави строителни компании:

бул. Дондуков

В последно време хората не спряха да се дърлят да има ли по Дондуков павета или да няма. Разрешението на проблема е много просто: един небостъргач в непосредствена близост до Министерски съвет ще изкорени спора веднага. Няма булевард – няма проблем. Няма трафик – няма тежък трафик.

Зоологическата градина

Открай време е ясно, че зоологическата градина на София е декадентско място с грохнали слонове и кашлящи лъвове. Вместо да отглеждаме животни в клетки, които да стресират децата, по-добре теренът да се усвои порядъчно и на негово място да блесне стъклено-метална бизнес сграда с 98 етажа.  Ако се намираше в Париж, щеше да е по-висока от Айфеловата кула. Клетките с животни могат да бъдат вкарани в небостъргача за развлечение на служителите и живущите. Представете си само да имате възможността в обедната си почивка да нахраните пингвин с шиш-таук!

Южният парк

Южният парк е много голям. Софиянци не се нуждаем от такова голямо зелено пространство, което да обслужва интересите на кучета, деца и досадни велосипедисти. Много по-удачно ще е ако част от парка се заеме от небостъргач по нюйоркски тертип. Представете си само колко ще струва квадратния метър в жилищна сграда в сърцето на парка. Ще привлечем чужденци, които ще искат да живеят там и София най-сетне ще стане космополитен град.

Градинката Кристал

Това свърталище на наркомани с долнопробен бар и стърчаща каменна глава на отдавна умрял политик загрозява столицата и ни кара да се замислим има ли изобщо нужда от такива места в града ни. Далеч по-целесъобразно би било и там да има небостъргач. На върха му може да се обособи елитен фитнес център, от който трениращите за по 100лв. на час да могат да наблюдават Руската църква докато въртят велоергометъра.

Драгалевският манастир

Църкви и манастири си имаме достатъчно. Небостъргачи – не. Какво по-хубаво от 101-етажна бизнес сграда в подножието на Витоша? Работещите там ще имат уникалната възможност през обедната почивка да се качват с Драгалевския лифт до Голи връх и да имат досег до природата, обядвайки сирене и домати на одеяло върху тревата.

На мястото на Шестоъгълния петох*йник

След дълги обществени дебати и скандали паметникът „1300 години България“ бе съборен. На негово място зее противна дупка, която няма да направи добро впечатление на посетителите по време на българското председателство на съвета на ЕС. Ако обаче успеем да вдигнем небостъргач до втората половина на 2018г. ще направим добро впечатление на чужденците. А представете си само колко ще е идейно небостъргачът да е във формата на бившия паметник?

*Текстът е написан с ирония. Смятаме, че високото строителство има своето място в големите градове на съответно подходящите за това инфраструктурно места. И със сигурност не извън тях.

 
 

За да не угасне крушката на медиите

| от |

След няколко противоречиви изявления, все пак британският актьор Даниъл Крейг потвърди, че отново ще се превъплъти на екрана в ролята на Джеймс Бонд, съобщават ТАСС и Ройтерс.

Агенцията цитира изявление на Крейг в ефира на американската телевизионна програма „Късното шоу със Стивън Колбер“. Запитан от водещия дали ще се завърне в сагата за Бонд, Крейг отговори утвърдително. „Да, знаех че ще поема ролята от около два месеца. Винаги съм го искал, но ми беше нужна известна почивка“, заяви Крейг.

Актьорът също намекна, че новата лента ще бъде и последната в неговата кариера. „Просто искам да се оттегля при високо вдигната летва. Нямам търпение да се включа в проекта!“

По-рано в интервю за една от радиостанциите в Бостън, щата Масачузетс, Крейг опроверга информацията за това, че е дал съгласието си за участие в два нови филма за Бонд.

По-рано вестник „Дейли телеграф“ съобщи, че 49-годишният Крейг се е поддал на уговорките на продуцентката на шпионската сага Барбара Броколи. В публикацията се казваше, че изигралият четири пъти ролята на Бонд артист ще се превъплъти в образа на агента 007 в още две ленти. Преди това Крейг публично беше заявил, че никога повече няма да се завърне в ролята на Джеймс Бонд.

Междувременно кинокомпанията „Метро Голдуин Майер“ обяви, че новият филм за Джеймс Бонд ще излезе през 2019 година. Това ще бъде 25-ата лента от киноцикъла за знаменития персонаж.

 
 

За да не угасне крушката на медиите

| от |

Филми се снимат по няколко месеца, а всички знаем какво става, когато имаме един прекалено стриктен, взискателен или пък агресивен колега. Въпрос на време е на някого да ти избият чивиите.

Това се случва неочаквано често, но се чува само ако участниците са известни. Най-старият и легендарен спор е между актьори и режисьори. И като казваме „стар“, имаме предвид много стар.

Катрин Хепбърн, която е невъзможно красива, се скарва жестоко с режисьора Джоузеф Манкевич, който е безобразно нетактичен. Научете повече в галерията ни!

 
 

За да не угасне крушката на медиите

| от |

На 11 август 1949 г. женена двойка върви ръка за ръка по улица в Атланта. Отиват на кино. Докато пресичат прочутата „Прасковена улица“ едно такси приближава с бясна скорост. Той се отдръпва, но тя не успява и таксито я удря. Повече не идва в съзнание. Пет дни по-късно, на 16 август 1949 г., Маргарет Мичъл Марш, авторката на най-популярния роман в американската литература, „Отнесени от вихъра“, умира в следствие на усложненията от катастрофата.

Жената, чието творчество е символ на Стария Юг, е уникален по своето естество феномен в американската литература. Тя твори във времена, когато мъжкото присъствие е не само преобладаващо, но и мнението на писатели, критици и журналисти е онова, което казва колко дълго ще живее дадена творба. Никой не може да премине отвъд бариерата, ако не е одобрен и допуснат от вече доказалите се таланти. И в тези години се появява една никому неизвестна жена, съпруга, домакиня от Атланта, която е написала роман за Американската гражданска война. Годината е 1936. Работното заглавие е „И утре е ден“, но той излиза под познатото на всички име „Отнесени от вихъра“.

Gone with the wind front cover
Първото издание на романа

Пукнатините в системата са моментални. Никой от висшия кръг не одобрява този „феминистки“ и „вреден за обществото“ роман. Никой не харесва идеята да бъде поучаван от провинциална домакиня, която започва да пише, защото си навехва глезена и трябва да си запълва времето с нещо. Публиката обаче е на друго мнение. Противоположното. „Отнесени от вихъра“ още с появата си предизвиква фурор и става една от най-популярните и продавани книги в страната. Всички четат за Скарлет, Ашли, Рет, цялото семейство О’Хара, памуковите плантации, хубавия, идиличен (за белите) Юг и Гражданската война, след която нищо вече не е същото. Независимо от мнението на критиците и писателите, Маргарет Мичъл става новото литературно откритие.

 gonewiththewind2
Кадър от филма „Отнесени от вихъра“ (1939)

„Отнесени от вихъра“ е роман за оцеляването. Всяка ситуация стои под тази обширна тема. Това е Гражданската война, която Югът загубва и трябва да се издигне отново, макар и не същия. Това са семейство Уилкс, които загубват плантацията си и разчитат на Скарлет. Това са всички онези роби, които си мислят, че ще бъдат освободени от янките, но свободата се оказва мираж. И тук разбира се е любимата на всички жени и мъже Скарлет О’Хара. Яркочервена, също като името си, нейният живот не е нищо повече от оцеляване, сила и кураж. Това несъмнено е една от най-силните жени в литературата изобщо. Най-дръзката, смела, глупава, на моменти луда, безпардонна – Скарлет е кучката от литературата, която не можеш да не обичаш.

„Отнесени от вихъра“ е роман и за миналото, което никога няма да се върне. За идиличния свят на памуковите плантации, големите имения, в които кринолините на дамите се блъскат един в друг, всяка си има ухажор. Всяка се жени преди 16-тата си годишнина, на 20 и неженена означава стара мома. Свят, в който си щипеш бузите и хапеш устните, за да почервенеят. Всички са щастливи и живеят в безгрижие, граничещо с безвремие. Робите вършат всичко, те издържат плантаторите. Всичко това приключва с Гражданската война. Конфедерацията не удържа янките и четири години по-късно, през 1965 г., Югът остава само спомен. А с него си отиват и всички негови порядки. Но момичето с ирландска кръв не се предава и избира куража пред репутацията. Скарлет О’Хара хваща оръжието на своето време и побеждава с него. Разбира се тя винаги остава капризното дете, което иска да получи всичко на всяка цена. Затова понякога действа хаотично и импулсивно и това й коства много. Но тя е такава. Неслучайно е една от любимките на читателите. От другата страна е нейният антипод, Мелани Хамилтън, съпругата на Ашли, на която Скарлет, заслепена от егоизма си, така и не осъзнава колко много дължи. Разбира го накрая, но прекалено късно.

 Author Margaret Mitchell
Маргарет Мичъл в Ню Йорк през 1938 г.; Getty Images

Маргарет Мичъл пише „Отнесени от вихъра“ в продължение на десет години. Няма други издадени книги. Никога не свиква с популярността и дори я отхвърля. Тя е Грета Гарбо на литературата, която живее уединено до самия си край, отказва да дава автографи, отказва да дава името на героите си за комерсиални цели (като сапун за ръце „Скарлет“) и не обича да говори публично.

Единствената й книга говори вместо нея. Книгата, между чиито страници е запечатен мирисът на пролетта, лекотата на памука, сълзите на стотици момичета и майки, гадния вкус на ямса, въшките и вечният шум на десетките бални рокли, идващ от някоя плантация в далечината.