Време е икономиката да отстъпи

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Предизборна програма се пише трудно, въпреки че се пише по установени правила. Едно от тези правила е, че сектор №1 е „Икономика“. Тя е важна, даже много важна. Всичко зависи от икономическите разчети, производството, енергетиката и финансите. Да, важна е, но най-важна, най-голяма ценност, това, от което произтича всичко и към което всичко е насочено, икономиката е едва отскоро.

Затова ще прозвучи парадоксално, когато кажа, че е време икономиката да отстъпи, да престане да бъде начело на политическите програми и да оглавява ценностната система на човеците. Защото икономиката е чудесна тук и сега, в този свят, но човекът не живее само тук и сега и обитава повече светове. Ако затвориш кръгозора си само в един свят, непременно ще си тъжен. Икономиката пресмята, подрежда и планира живота, но не обяснява смисъла му, камо ли пък да му дава смисъл.

Как изглеждат нещата, ако мислиш само икономически?

Наистина, историята на човечеството е история на собствеността. От най-дълбока древност човекът е оцелявал и се е легитимирал чрез своята собственост. Дори пълното отсъствие на собственост у някой индивид пак е вид осмисляне на света през собствеността. „Нямам собственост“ или „Не желая да имам собственост“ е мислене през понятието за собственост.

Когато довежда умението си да управлява своята собственост до относително съвършенство, човекът изобретява капитализма. Всички общества, основани на собствеността, са повече или по-малко капиталистически. Дори робовладелските са такива, само че при тях човекът освен субект на собствеността може да стане и обект на собственост – може да бъде притежаван, може да бъде разменян и търгуван и може да носи стойност като другите видове собственост. Иначе останалото е почти едно и също през хилядолетията. Затова аз бунтовно отричам това, което са ме учили в училище – че човешката история минава през първобитни общества, робовладелски общества, общества на феодализъм, капитализъм, социализъм и комунизъм. По-склонен съм да приема, макар и с усмивка, хронографията на Дъглас Адамс, който казва:

„Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как?“, „Защо?“ и „Къде?“. Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса „Как да се нахраним?“, вторият с въпроса „Защо се храним?“, а третият с въпроса „Къде ще обядваме?“.

Според мен човечеството отдавна се намира в периода на изтънчеността и затова за него икономиката е нещо толкова важно. И с пълно основание. Човечеството е изобретило капитализма и това е едно от най-великите му открития.

Добър или лош е капитализмът?

Капитализмът е добър, защото се основава на свободната конкуренция – свободата да разгръщаш дарбите си и чрез тях да променяш света, на който си даден да бъдеш стопанин и който ти е даден, за да го превърнеш от джунгла в градина. Капитализмът е добър, защото е личен просперитет чрез честна размяна на ценности и според някои това е висша форма на справедливост.

Капитализмът е лош, защото казаното по-горе обикновено е невъзможно да се случи в този чист вид, свободната конкуренция лесно се изражда в монополизъм и борбата за печалба се води със съвсем други средства, а не почива на простата размяна на ценности. Капитализмът е лош, защото в него е заложено да потиска солидарността за сметка на личния и корпоративния интерес и това сериозно уврежда справедливостта, смятат други.

Въпреки противоречието на тези два възгледа, по-голямата част от хората приемат, че капитализмът е по-скоро добър, защото прави по-охолен и приятен живота на всички, включително и на „експлоатираните“ и „онеправданите“ чрез всевъзможни здравни грижи и социални придобивки. Коя е една от най-фундаменталните ценности в телевизионните реклами – да се забавляваме. Да намираме щастието в чипса, да говорим с безплатни минути по мобилните си телефони и да теглим весели кредити, с които да си купуваме джунджуриите, които осмислят живота ни.

В края на 18 и особено в средата на 19 век възтържествува ерата на логиката и рационализма. Героят на това време е Шерлок Холмс, който със своя еволюирал до съвършенство мозък и въоръжен с научните достижения на времето си, е способен да се справи с всичко. Човекът достига невиждани върхове на своята гордост, забравя благодарността за творческите сили, които са му дадени по образ на собствения му Творец, и започва да гледа сам на себе си като на демиург. Някъде тогава индивидуалността се превръща в индивидуализъм и се появява убеждението, че всеки човек не само има право, но даже е длъжен да бъде богат и щастлив. Тук и сега, в този свят.

Така за човека остава да съществува само този свят. Така икономиката става център на всичко и днес ние мерим качеството на съществуването си с размера на брутния вътрешен продукт и с процента на икономическия растеж. Но нима е възможно да има вечен растеж на благоденствието? И изобщо жив ли е все още онзи капитализъм на гордите индустриални завоеватели от 19 век?

Жив ли е все още капитализмът?

Кога капитализмът спира да съществува? Според мен когато собствеността спре да бъде персонална. Помните ли Котарака в чизми, когато пътува с краля и го лъже за богатството на мнимия маркиз? „Чии са тези плодородни поля, селяни?“ – пита впечатленият монарх от приказката, а подучените от котарака селяни отговарят: „На г-н маркиза, на г-н маркиза…“. „Чии са тези гори?“, пак пита кралят, а селяните пак отговарят, че са на г-н маркиза. Какъв отговор ще получи кралят, ако днес излезе от пъстрите корици на детската книжка и попита: „Ей, селяни, на кого е Дженерал мотърс, на кого е Кока-кола? На кого е М-тел, на кого е Билла? На кого е КТБ, селяни?“ Селяните ще се затруднят да отговорят, а едва ли и храбрият котарак ще успее да им подскаже, защото днес собствеността е така размита през бордове и акции, които ежедневно сменят притежателите си, че е трудно да кажеш кое на кого е. Собствеността продължава да съществува, но вече не я обичаме, не се грижим за нея и не носим отговорност както във времената, когато можехме да кажем: „Това е на Стоян, а онова е на Иван“. Живеем в корпоративен свят, а той прилича повече на социалистически, отколкото на капиталистически, защото собствеността не е персонифицирана.

Собствеността трябва да е персонална, а духовните ценности да са универсални. Днес обаче е точно обратното. Днес никой не може да каже кой е фактическият собственик на дадена корпорация, но всеки има своя индивидуална истина, лична правда и собствена неповторима ценностна система. Идеята за индивидуално и относително добро бързо прераства в подозрението, че добро изобщо не съществува, че красотата не е нищо повече от обществен договор и че истината зависи единствено от гледната точка.

Богатството и щастието като главна ценност.

Философията на правото на щастие и богатство и на вечния растеж дава своите плодове и тези плодове не са лоши. Никога досега на земята не са живели толкова много хора (повече от всички живели досега, взети заедно) и никога хората не са живели по-добре, отколкото сега – сити, здрави, необезпокоявани. Дори изглежда, че човеците никога не са били толкова добри един към другиго, колкото са днес – даже да не се обичат, поне се търпят. Търпимостта е законово гарантирана.

Това се отразява на политиката и на управлението. Управление, което не гарантира икономически растеж и лесно забогатяване на избирателите, включително чрез социални придобивки, не е никакво управление; то е неуспешно управление. Затова днешните политици, изповядващи един и същи популизъм, независимо дали се пишат леви или десни, се стремят да правят избирателите все по-богати и все по-доволни, дори с цената на дългове, които най-вероятно ще плащат децата на същите тези избиратели, децата, които сега се радват на безоблачно консуматорско детство.

Но се оказва, че популизмът не носи радост на душата, а икономиката е неспособна да произведе щастие. И ето че съвременният човек с досада установява, че е по-лесно да бъде богат, отколкото да бъде щастлив.

Какво се случва в България. Тук ситуацията е по-особена. Ние вечно „откриваме топлата вода“ – и в края на 19, и в края на 20 век. Включваме се във важните европейски процеси едва тогава, когато те са узрели и даже са започнали да загниват в закономерния скепсис и необходимост от промяна. Светът вече бе станал индустриален и колониализмът беше в апогея си, когато ние гърмяхме с черешови топчета, за да заявим съществуването си като нация, която желае тепърва да има собствена национална държава. Когато век по-късно социализмът се срути, европейският капитализъм вече толкова се беше префърцунил, че си играеше с идеята за социалната държава, а в същото време ние хищно се заехме с първоначалното натрупване на капитала.

След демократичните промени всички бяха единодушни, че социализмът е зло. Следователно капитализмът беше добро. Сега, четвърт век по-късно, има хора, които мислят точно по обратния начин: пороците на прехода = капитализъм; пороците са зло, следователно капитализмът е зло и следователно социализмът е добро.

Нито едното е вярно, нито другото. Или поне не следват едно от друго по толкова опростен начин. Обаче тази грешна аритметика оставя дълбоки следи в мисленето ни.

Ние сме традиционно бедни и затова още по-лесно издигаме икономиката на пиедестал. Тя е онази магия, която ще ни възнагради по заслуги и ще ни направи богати. Ето защо всяка предизборна програма започва с икономика и може би е правилно, защото най-спешните мерки, осигуряващи възможност за реформи, са икономически. Аз пък се мъча да убедя себе си и вас, че икономиката е жизнено необходимо, но крайно недостатъчно условие. Тя не е способна да осмисли човешкия живот и да внесе в него мир и хармония.

Има сектори, където само икономическата логика не стига

Писачите на предизборни програми знаят кои са секторните политики. Знаят също, че икономиката е кралицата на всички сектори, както леката атлетика е кралицата на всички спортове. Но има поне три сектора, които много трудно се поддават на икономизация, тоест на игнориране на всички други аргументи, с изключение на икономически състоятелните: здравеопазване, образование и култура.

Денонощна практика е на болни хора да се предписват ненужни манипулации и скъпо лечение. Правят се операции, които инвалидизират пациентите за месеци, не защото са нужни, а защото са по „скъпа пътека“. Лекарят, който само преди няколко години е мълвял (къде искрено, къде не дотам) Хипократовата клетва, сега не се ръководи от мотива да облекчи страданието на пациента, а „с грижата на добър стопанин“, както пише в Търговския закон, да донесе максимална печалба на предприятието в което работи. Предприятието е като всяко друго и това, че в случая се явява болница, е просто дребна подробност от пейзажа. Тук царува логиката на икономиката. Болните са стока, а не човеци в беда. Но не бива да е така, не е правилно да е така.

Логиката на икономиката царува и в образованието. Затова ученикът не е млад човек, който трябва да погледне света през очите на предишните поколения и да го осмисли, а двуного, след което „вървят“ едни пари. За всяко такова двуного предприятието наречено „училище“ получава пари от държавата, което го прави съвсем същото като предприятието, наречено „болница“. Затова има селски училища, в които волни циганета изобщо не се явяват, но се водят там на отчет като Гоголеви мъртви души и никой не смее нищо да каже, защото парите ще спрат да ги следват, а училището може да го закрият и тогава директорът, учителите и байчото ще трябва да напрягат мисълта си в търсене на друго, по-адекватно препитание. Това не е нормално и със сигурност не е от полза за никого. Утре циганетата, след които сега вървят парите, ще се наредят на опашка за социални помощи поради пълната си непригодност и парите пак ще тръгнат след тях, вместо да отидат на някое друго място, например в предприятието, наречено „болница“, където да последват някой мним, често дори и физически несъществуващ, болен. Днес тях ги следват парите, утре те ще следват парите, които някой отнякъде ще трябва да извади.

В културата икономическата логика води до два твърде различни резултата. Едни хора казват така: „Добре, трябва да се самоиздържаме. Затова ще правим точно това, което иска публиката и което публиката очаква от нас“. Така се ражда чалгата – култура без усилие, но и без трансцеденталност. Други хора пък казват иначе: „Ние държим патента на художествената истина и дори неразбрани, сме гениални. Обществото е длъжно да ни плаща, за да творим, но не е длъжно да ползва продуктите от творчеството ни“. Така се ражда графоманията и производните ѝ в другите сфери на изкуството и културата. От едната страна на културата са изрусените певачки с изкуствени гърди, от другата – неразбраните интелектуалци, които се напиват в порутените бюфети на провинциалните театри в очакване на мизерните си заплати. Нормално ли е това? Аз мисля, че не е. Какво да се направи? Не зная…

Ето колко им е трудно на авторите на предизборни програми, когато трябва да разписват отделните секторни политики. Очевидно не върви нито да оставиш всичко на свободна конкуренция, нито да го оставиш на бюджетна грижа. И това се дъвче от 20 години. Тези сектори остават вечно нереформирани, въпреки че абсолютно всички са единодушни, че това са секторите, които се нуждаят от най-спешни и радикални реформи. Следователно причината е другаде (ще си каже обезвереният страничен наблюдател) – в лошите политици и некачествените управления.

Народът и властта

Българското общество се дели на две – на угнетен народ и неразбрана интелигенция, от една страна, и от политици, олигарси и мутри от друга. И сякаш едните идват от северния полюс, а другите от южния, за да се срещнат тук на неутрална територия. Сякаш не са част от един и същи „народ“, каквото и да се крие зад този термин.

Хората, българите, проектират във властта себе си; мутрите и олигарсите също са хора и българи.

Попадаме в омагьосан кръг: лоши хора правят лоши закони, но дори и тях никой не спазва. В резултат управленията се провалят едно след друго, не могат да довършат мандатите си и идват нови управления на лоши хора, които правят лоши закони, които никой не спазва.

Политическият живот прилича на Содом и Гомор. Има партии, които откровено се занимават само с политически промискуитет. Непрекъснато се мъдруват коалиции, за да могат професионалните политици да упражняват професията си. Групички неискрени кариеристи са готови на всичко, за да ги има във властта: не искаме министри, дайте ни каквото и да е; дайте ни общински съветници, шефове на агенции, директори на предприятия. Директор на читалище даже ни дайте, само и само да ни има! Понякога ме е страх да се обърна и да погледна политическия живот, за да не се превърна в стълб от сол!

Всичко е сделка. Целта на всяко политическо действие е икономическият резултат. Ето защо икономиката се приема за най-важното нещо, но не е. Ето защо икономиката трябва да отстъпи, колкото и богат да е направила живота на хората през последните два века. Както казах и по-горе, голямото учудване на съвременния човек (а може би и голямото му разочарование) е откритието, че е по-лесно да стане богат, отколкото щастлив.

Това някои наричат „криза на ценностите“ и тя е по-ужасна от всяка икономическа или финансова криза.

Защо съвременният човек не е щастлив, въпреки че живее охолно в сигурен свят? Защото няма предназначение и смисъл на живота си или, по-точно казано, не ги вижда, не ги осъзнава и не мисли за тях. Защо твърдим, че въпросът за смисъла на живота е най-сложният, при положение че е най-простият? Парадокс: да мислиш за себе си като за венец на еволюцията, субект на всевъзможни права и обект на социални грижи – това не те прави щастлив, въпреки че на пръв поглед би трябвало.

Икономиката е изкуството на материалния живот, на живота в този свят. Но човекът е колкото материално, толкова и духовно създание. Ако едната му същност закърнее за сметка на другата, то човекът остава неосъществен и не може да намери покой, камо ли щастие. Не е нужно човекът да е превъзбуден аскет с налудничав от лишения поглед, но не е нужно да бъде и тлъст потребител, който се интересува само дали пържолата на скарата му е достатъчно голяма. Да използваш разума без сърцето си е все едно да използваш обонянието без зрението си, когато разглеждаш едно цвете – ще познаваш аромата, но не и багрите му. И обратното, както обичат диалектиците да завършват изказванията си.

Какво да се прави?

Очевидно, за да функционира добре обществото, да дава добри резултати и членовете му да са доволни, трябва нов вид управление. Нов вид управление се прави от нов вид управници. Нов вид управници идват от нов вид общество и нов вид хора. Да не се скандализираме от метафорите за чипа и материала! Истина са.

Откъде ще се вземат новите хора? Това не е правилният въпрос. Правилният въпрос е кога и как, а отговорът – минимум след едно поколение, ако незабавно започнем да правим това, което е нужно. Нека успоредно с най-необходимите и бързи мерки, които всяко следващо управление е длъжно да предприеме, да се водят и стратегически политики. Не искам да вземам ролята на съставител на предизборни програми и затова ще кажа само едно – образование. Задължително, строго и ефективно задължително образование с тежки санкции за онези, които не изпълняват това задължение – включително и лишаване от социални помощи. Непременно трябва да се преразгледа и бюджетът за образование защото, както учи икономиката, чиито кокали глозгаме сега, финансирането е най-ефективният инструмент за изпълнението на всяка задача. Учителите трябва да са квалифицирани (ако трябва и в чужбина) и високо платени. И най-важното – радикална промяна в учебната програма. Задължително трябва да се въведе изучаването на история на социализма от 1944 до 1989 – вече има достатъчна историческа дистанция за това. Задължително изучаване на богословие в адекватна форма и особено на история на църквата. Изцяло нова и преосмислена програма по българска и световна литература с баланс между представители на реализма и християнски насочени писатели.

Така ще пораснат хора с макар и минимална, но правилно подредена представа за човешката култура. Другото ще дойде само, макар и бавно.

За сп. “Християнство и култура“

 
 

7 условия да бъдеш „нормален човек“

| от Георги Развигоров |

Нормална делнична сутрин. По телевизора върви „На кафе“ и Гала е поканила Джино Бианкалана. Ако това име не ви говори нищо, значи не сте нормални. Двамата с видима наслада дискутират скорошната катастрофа, която е преживял – счупени крака, екстензии, припадъци в линейка, такива неща. Като за фон на сутрешен тоалет е перфектно. След малко обаче Джино казва: „Аз съм нормален човек“.

Не съм чул контекста и внезапно изпадам в шок. Как така Джино е нормален човек? Та нали спечели VIP Brother? Нали живее в Щатите? Има пари, папарашки снимки с полски модел с уста колкото Аржентина, бившо гадже – чалга певица т.н.? Ако той е нормален, тогава какво можем да кажем за Сийчето с червената коса, която продава баници долу, и тя ли е нормална? А Пепи от центъра за градска мобилност, който завърши „Киров“ и сега чака второ дете от Надя и двамата живеят под наем в двустаен в „Надежда“, и той ли е нормален? А ако ТОЙ е нормален, тогава какво да кажем за Марчето от „Иван Вазов“, която от четири месеца лежи в психодиспансера с още неизяснена диагноза и смята, че от ГДБОП я тровят с болничната супа? И тя ли е нормална? Не, не. Настава тотална обърквация.

Време е да се поставят рамки кой е нормален и кой не е. Ето няколко базисни условия:

За да си нормален, трябва да:

Имаш здраво тяло.

Ако имаш диабет, не си точно нормален. Мериш си кръвната захар често, отваряш си кенче с кока-кола насред магазина, бодеш се с разни игли…Знаем, че не си наркоман, ама нещо не ти е чиста работата. Ако имаш високо кръвно…абе може и да си нормален, защото е много масово, но не си съвсем. За да си нормален, трябва да си в съвършено здраве. И по възможност да спортуваш три пъти седмично. За здраве.

Имаш здрава психика.

Ако се е случвало да получиш паник атака, ако си имал епизод на тревожност, ако пиеш антидепресанти, ако някога си пил ксанакс или си бил в лошо настроение за повече от ден, нещо ти има. Не си нормален. Даже май…как да го кажем…си луд.

Имаш апартамент.

Абе може и под наем, но някак ПО-нормално е да имаш собствен. Такъв, който са ти купили родителите, разбира се. С парите, с които продадоха нивите във Видинско.

Имаш деца след 30.

Да кажем, че времената са се променили и човек може да си позволи да остане бездетен, докато навърши 30. След това обаче не е нормално. Нормално е да са две, защото едно „си няма компания“, а три „са твърде много, планетата е пренаселена“. Нормално е да имат от 2 до 4 години разлика. Ако са с 10 години разлика, никой няма да ви осъди видимо, защото все пак сте родители. Но някак не е нормално.

Ходиш в офис от 9 до 6.

Да, вече има разни фрийлансъри-мрийлансъри, но нормалната работа е в офис. С нормирано работно време. От 9 до 6 , с един час обедна почивка, в която е нормално набързо да се сгъне един айрян с дъх на краставица, звучно наречен „таратор“ и едно кюфте с лютеница. Ако работиш от 11 до 8, е странно. Ако не работиш…нещо със сигурност никак не е наред.

Имаш хетеросексуален партньор.

Ама не ти да си хомосексуален, пък партньорът – хетеросексуален. Условието е и двамата да сте с нормална сексуалност. Това е ОК до 30-тата годишнина. После не е достатъчно – както стана ясно и по-горе, трябва да направите дете. Иначе нещо във връзката ви не е нормално.

Спазвайте тези условия и ще бъдете…Джино Бианкалана!

 
 

Истинските локации на Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Едно от хилядите неща, заради които обожаваме Game of Thrones е неговата атмосфера, която напълно  поглъща и пренася в измислената реалност на воюващите благороднически родове, огромните тъмни замъци и хилядите убийства (общия брой на загиналите персонажи за шестте сезона дотук е 1243, включително всички животни и други създания, дори тези, убити за храна). Когато гледаме сериала, неминуемо се питаме дали всичко на екрана би могло да бъде реално. Къде се развива действието? Дали на земята има такива места, къде са те? Къде се създава уникалната атмосфера на сериала?

Макар и да е трудно за вярване, голяма част от локациите в сериала са реални. Което прави нещата още по-интригуващи. Нищо не може да се сравни с радостта на феновете, които усещат, че могат за кратко да се потопят в света на любимия си сериал. И да ходят по стъпките на Церсей, Денерис, Джон Сноу и всички останали.

Вижте в галерията реалните локации, на които за заснети части от най-успешния сериал днес. Идеята за пътешествие по тях е мечтата на всеки фен.

 
 

Кара Делевин играе в новия филм на Люк Бесон

| от chronicle.bg, по БТА |

През 2015 г. Кара Делевин обикаляше телевизионни студиа, за да направи промоция на филма „Хартиени градове“, в който се е снимала. Младата жена току-що бе обърнала една страница – бе приключила с манекенството, за да се посвети на киното.

Две години по-късно тя се превъплъти в образа на Лорелин в суперпродукцията на Люк Бесон „Валериан и градът на хилядите планети“, която днес излиза по екраните в САЩ, а следващата седмица във Франция. Навремето 24-годишната британска актриса се появи в американското сутрешно телевизионно предаване „Добър ден, Сакраменто“ и водещият я попита дали е чела книгата на Джон Грийн, по коята е адаптиран филмът на Джейк Шрайър. Тя отговори, че не само я е чела, но и написала разказ по темата.

„Винаги ще се намерят такива хора – каза сега тя на пресконференция в Бевърли хилс, докато представяше новата лента на Бесон, адаптирана по френски комикси. – Смятам, че това ми предоставя възможност да бележа територията си и да покажа, че съм се справила със задачата си. Работя усърдно и съм решила да докажа на онези, които имат някакви предубеждения, че грешат.“

Кара започва кариерата си като манекенка и бързо става един от най-търсените модели. Тя участва в дефилетата на модна къща „Бърбъри“ и става нейно лице. Истинското й увлечение обаче е киното.
Кариерата й на актриса започва с участие във филма „Ана Каренина“ (2012), в който изпълнява ролята на принцеса Сорокина. Следва участието й в няколко успешни филма, сред които „Отряд самоубийци“, излязъл по екраните през 2016 г.

Когато търсел актриса, която да изпълни ролята на смелата Лорелин, женското алтер его на Валериан, Бесон избрал Делевин. „Тя случайно станала манекенка, защото скаут й казал, че е фотогенична – разказа режисьорът. – Кара постигна успех като манекенка, защото е забавна, но според мен е родена актриса. Бях изумен от способностите й и смятам, че я чака много дълга актьорска кариера.“

 
 

Кустурица ще прави филм в Китай

| от chronicle.bg |

Режисьор е подписал с базираната в Хонконг Dirty Monkey Films Group.

Емир Кустурица ще снима следващият си филм в Китай. Той ще бъде базиран на текстове на Фьодор Достоевски от 19 век, като в момента се работи по сценария.

„Филмът ще разказва за моралните дилеми от книгите на Достоевски, но ще се развива в друга среда“, сподели Кустурица. „Идеята е да покажем основните аспекти в текстовете на руския писател от гледна точка на китайското общество и така да приближим идеите на руския писател до съвременната ни реалност.“

Според сръбския режисьор още неозаглавеният филм ще се развива в съвременен Китай, а главният персонаж ще е жена, която има проблеми със зрението и се нуждае от скъпо лечение във Франция.

Премиерата на последния му филм, „On the Milky Road“ с Моника Белучи, се състоя на филмовия фестивал във Венеция миналата година.