Вие кръшкате ли?

| от |

Николай Крижитски

1

Нямаше още 23.00, когато мернах гаджетата ни да слизат от едно сиво такси „Москвич“.

Сиво, защото тогава нямаше жълти. На бакшишите в онзи период всъщност им викаха „копърки“. Кръщелник на това бе административния член „КООП-53″, по който се отпушиха първите частни услуги. Брей, какъв напредък бе това за човешката цивилизация!

Частници – чудото на Горбачовската перестройка!

И естествено, нищо ново под слънцето – частните копърките лъжеха в сметките (то пък сега като че ли не е така).

Но това е древна традиция. А традициите и обичаите трябва да се спазват, иначе ще вземем да се затрием като нация бре!

И така, смяната ми привършваше, гаджетата дойдоха, а ние от персонала още не бяхме тръгнали да подсещаме по-шумните компании в градината да си допиват водките, да си дояждат тортите гараш и да вдигат гълъбите към дома. Е, който не можеше да отлети или да върви по права линия – се отнася към дома.

И да уточня, че по това време работех като „Обслужваща единица в Хранително-Вкусовата промишленост, Район Средец, София-град“.

За да не се чуди някой каква ли ще е тази екзотична професия, казвам веднага:

– по-популярното име на занаята е „сервитьор“, познато в наши дни и като „келнер“, а може и по-модерното „гарсон“.

Градината работеше само през лятото, не допускахме никого вътре, в сградата. Иначе през зимата сградата винаги бе фрашкан до козирката и търбуха на ресторанта едвам побираше навалицата. То, и сега се ходи много по-кръчми и почти няма места, ама тогава пък хич нямаше толкова много заведения. Беше адски трудно, да не казвам почти невъзможно да се уредиш с маса. Абсурд.

Дори и в този късен час беше пълно с клиенти, затова сложихме мацките да седнат на служебната ни маса. Те милите се намръщиха, защото се наконтили за дискотека. Мислиха, че вече само тях чакаме. Обидно!

Ми то понеже много бързо били приключили с макияжа (викат – започнахме в седем), после учудващо внезапно си хванали такси (невероятно!), претрепали се да бързат. А сега видите ли каква неприятност – клиентите още се седят, наливат, викат, плюскат, палят цигари и нямат никакво намерение да хващат пътя. Безобразие!

А с дискотеките беше същото, както и с ресторантите – само няколко около центъра и места – йок. За тази вечер май имаше опасност да останем отвън и да си провалим вечерта. Е, ако платиш десетачка те пускат вътре, ама няма сепарета…..

Час по-късно градината беше празна, мадамите с две степени по-сърдити, а последните пияни групи разчистваха терена. Някои даже бяха напреднали чак до входната врата. И по стар български обичай се уговаряха шумно за срещите си на другия ден – отвън, на улицата. Е, то къде другаде да се уговарят? Така де.

1

Музикантите викнаха едно „чао“ и се изнизаха. Който помни ресторант „Крим“ от онези му времена, знае, че там се свиреше класическа музика от един секстет. Е, като се напиеше част от трупата, тогава можеше да се превърне да кажем в квартет. Ама карай да върви, кой ти брои колко точно цигулки ще му пречат на лафа. Имаше и един черен роял, който се избутваше на терасата. Един път го бяхме забравили навън и го беше валял дъжд. А капака му се беше подул, ама какво – нямаше да идват от виенската филхармония да го проверяват я!

Помня, че един пиян простак беше казал на музикантите да му изсвирят „Камъните падат, падат от небето“. Ама как ще ти го изсвирят бе, пияна тикво, това са класически инструменти… За мое учудване, те пък се навиха и взеха, че му го издокараха даже в два варианта. Паднах от коня. Но, вече отдавна не се учудвам, че хората за пари умеят да се правят на маймуни. И то на какви!

Сбогува се с мен и заместник-управителя. Той беше тъп като гьон, никога не можеше да запомни и да преброи колко свободни маси има преди да настани следващите резервации. Обичайно бъркаше и масите, имаше ужасно големи конфузии. Нито пък можеше да различи физиономиите на редовните клиенти. Както и да е.

Управителят се прозина широко (и по-шумно от лъва на Метро Голдуин Майер) и заяви, че не можел да чака всички се изнижат. Тръгвал си, защото бебето не му дало да се наспи предишната нощ, бил страшно скапан и ей такива битовизми. Той ме помоли да прибера оборота, което иначе бе добре дошло за мен като предложение. Таман, викам си – да имам под ръка още авоари. Че с тези триглави лами дето ни чакаха на служебната маса нищо не се знае… (то така и стана по-късно, ама това е друга история).

Касиерката ми връчи пачката пари, опакована като сандвич и си тръгна. Докато пиша това, се сещам, че съпругът на тази женица бил някакъв бивш колега, пенсиониран по болест. Нещо бил изперкал. Не знам на каква тема е полудял, но един ден дойде в градината преоблечен с черен елек и папийонка и като истински обер-келнер взел да раздава сметките на всички маси. Натъпкал си джобовете с пари, защото някои клиенти веднага платили. Но, това приключи веднага след като управителя и чистача бай Дочо го хванаха под мишниците. Мернах и мизансцената, когато го извеждаха и го натъпкаха в една линейка. Дано се е оправил. Ама като знам в какви времена живеем, едва ли.

Но, да се върнем към напускането на кораба:

– за да изгася лампите и да дръпна шалтера, трябваше да премина през целия приземен етаж, кухнята и прочее лабиринти. Бях забравил да си запаля свещ, а и нямах под ръка запалка да светя. Псувайки тихичко се забутах из фритюрниците и печките, но в тъмното намерих криво-ляво обратния път към цивилизацията. На 1-ви етаж се сетих, че на капака на рояла има свещник, който палеха ей тъй, за атмосфера.Твърде вероятно е там да имаше кибрит.

И о, чудо! Реквизитите учудващо си бяха на местата и свещ и кибрит! (брей каква дисциплина – никой не е гепил кибрита, като че да сме в Германия!). Запалих единствената свещ, заключих и слязох по стълбите. Впрочем, моята компания ме чакаше вече няколко минути седнали в едно такси.

-Айде бе, айде, докога ще се мотаеш?!

-Добре де, добре бе, идвам!

И сега следва финалния щтрих – входната врата към градината беше от ковано желязо и трябваше да я заключа с верига. Свещта все още не беше изгаснала и вършеше чудесна работа докато премятах веригата. После се засуетих с ръждясалия катинар. Най-накрая механизма щракна и седнах в таксито. Хвърлих един финален поглед към сградата. На втория етаж, където бе най-голямата стая в ресторанта, ми се стори, че имаше човешко лице на прозореца. Но, това не беше възможно, защото лятото не пускахме посетители вътре, а само в градината.

Отхвърлих идеята горе да има хора, защото все някой щеше да ми каже за тях.

Освен това не вярвам в призраци.

И освен това таксито потегли. След две минути вече бях забравил за случката.

На другия ден бе неделя, ресторанта отваря по график в късния следобед. Реших да отида до ресторанта към 15:00 и сам да си направя хубаво кафе (защото барманката беше калпава и не ми се пиеше нейната боза от обичайната втора цедка).

И второ – за да отключа на хората, пристигнали случайно по-рано.

Отключих катинара и забелязах, че…..веригата бе срязана!!!!

Леле майко, дали не са ни обрали?! В същия момент се присетих, че всъщност оборота беше в задния ми джоб. Олекна ми.

Но, това обаче не обясняваше защо веригата е срязана.

Влизайки вътре, мернах излегната фигура на едно от сепаретата. До нея имаше и една ножовка.

„Заспал крадец!“ – (ей, направо съм Шерлок Холмс!)

Оказа се управителя, който като ме видя, скочи рязко на крака.

-„Ти какво си направил бе момче, как можа?!“ – разкрещя се той.

Мигах на парцали и му подадох оборота от джоба си. Верно, че от него бях похарчил 30 лева в дискотеката, ама той пък откъде ще знае, като вчера си е легнал с кокошките. Освен това в съблекалнята имах пари и след две минути щях да ги добавя към плика. И готово, пък всички келнери сме го правили и друг път.

Но не, не е това.

-„Какво да съм направил?“ – попитах аз. А той продължаваше да се вайка.

– Защо веригата е срязана? Влизал ли е някой? – попитах вече по-уверен в невинноста си. И по-разубеден в правосъдието.

– Не е влизал, а е излизал. И то едвам е излязъл! А веригата я срязах аз! – заяви мрачно и едновремено гордо управителя.

– Заключил си едни приятели на шефа – продължи той.

В понеделник ме уволниха. Ама вместо да ми избодат очите – ми изписаха вежди. Защо ли? Защото започнах работа като майстор-готвач при един чуждестранен посланик. Златна работа в посолство. За сведение на изпращачите.

Значи, случило се било следното нещо в мрачната и неудачна за любовта вечер:

– някакви много гъсти приятели на шефа искали маса. Е, добре, той разпоредил да ги настанят горе (където иначе и жена му с децата да дойдеше, нямаше да я настани!). Така де, тия двамата завели гаджетата си на супер реномиран ресторант.

Само че, този тъпанар – управителя, който не можеше да различи лицето на баба си от физиономията на жена си – ги настанил горе и сам ги обслужвал цялата вечер. Кариерист. Или по нашенски – натегач. Та, седнали там, където беше залата за официални срещи на правителствени лица и официални политически гости. Тя е доста изолирана и има място за охрана отпред. За да се сетите за чудното място, за което пиша, ще дам един пример от близкото минало: на шефката на МВФ и бяха задигнали дамската чанта именно от там, докато сладко си хапвала. Имаше и извинения, ама кел файда.

Та, хората на шефа се били разположили там с любовниците си и също хапвали сладко. И вероятно – пийвали сладко, но това така и не стана ясно на никой през цялата тогавашна вечер. Освен на дебилния управител, занесъл плюскането и бутилките на тези призрачни персони.

И като казвам призрачни – ето! Онази фигура на прозореца наистина е била на някой от тях.

Ами сливи ли имаха в устата да изкрещят от прозореца за помощ? Само докато се мотаех с катинара, можеше да отворят един джам и да ми изкрещят – „Ей, тука сме бе, смотаняк!“

Или нещо друго.

Например неловко, като: „Ей, с чужди жени сме бе, не ни заключвай!“. Ама не, ще се гушкаме на правителствените дивани до последно и ще си мълчим.

А най- интересното бе, че родната милиция също е проспала покушението срещу ръждясалата верига на желязната врата. Как ли?

Еми точно срещу ресторанта, на 3 метра е Афганистанското посолство. И отпред има естествено павилион за охраната. А в павилиона – дръжки. Дръжки, защото никой от охраната не е дошъл да попита човека с ножовката – какво правиш ти с тоя катинар в три часа през нощта? А?

И сега тяхната версия:

Еми, изгаснали лампите. Помислили че пак има авария с тока. Или, че тока е изгаснал поради режима. Тогава наистина все още го имаше тоя скапан режим, само че в тази сграда никога не гаснал тока. Ама те откъде да знаят този дивидент. После, решили, че все някой ще им донесе свещи. Ще им донесе, ама на кукуво лято, аз вече съм бил на дансинга в дискотеката, а тъпия управител – в леглото, до ревящото пеленаче.

Най-смелия от двамата плейбои обаче слязъл в тъмното по стълбите. Да намери евентуално помощ. Аларми и СОТ-ве тогава нямаше, иначе въпроса с помощта щеше да се реши още на втория метър. Мобилните телефони тепърва щяха да се появяват, но тогава си спомням, че дори бях прибрал шайбовия апарат в бюрото на касиерката (тя така ме беше помолила преди да си тръгне, че имало било случаи колеги да го хванат и да въртят на междуградски. После кой ще плаща?). И аз верно го бях скрил едно хубаво, следвайки тия инструкции. Така и този чудесен вариант за спасение беше отрязан от моя милост.

Разузнавача се върнал горе при изнервената група любовчии и заявил, че няма спасение, няма ток, няма свещи (е няма, нали единствената я бях изнесъл с мен преди да заключа). Високо е жените да скачат от прозорците, но той щял да пробва да пльосне от първия етаж на паважа за да търси помощ отвън.

Речено – сторено.

Скочил той през прозореца на терасата и хукнал да дири монетни телефони за да звъни на баш-шефа. Тичал бързо, защото и той и другия любовник били семейни. Резил, шок и ужас на едно място!!!!

Събудил шефа, само че той не можело да дойде, но решил да звънне на управителя. Оня, тъпия.

А впрочем, мадамите на тия пишман ухажори също били омъжени, та доста се притеснили, додето дойде човекът с ножовката.

Та затова внимавайте с кого и къде излизате.

Или си носете в чантите свещ или фенерче. Батерията на телефона да ви е винаги заредена.

А най-добре е да не кръшкате.

 
 

Почина Джон Хърд, бащата от „Сам вкъщи”

| от chronicle.bg |

Американският актьор Джон Хърд е починал на 72-годишна възраст.

Хърд нашумя най-вече с ролите си в „Сам вкъщи“ и „Гладиатор“, но записа още над 150 участия в Холивуд във филми и телевизионни сериали.

Причина за смъртта на Хърд все още не е оповестена. Тялото му е било открито в хотелската му стая в Пало Алто, Калифорния, а той е отседнал там след операция на гърба.

Актьорът изигра бащата на главния герой в „Сам вкъщи“ и това си остава най-разпознаваемото му превъплъщение, но в редица други филми се утвърди като майстор на поддържащите роли.

За появата си като корумпиран детектив в сериала „Семейство Сопрано“ Хърд беше номиниран за „Еми“.

Той оставя три деца след смъртта си.

 
 

Мишел Пфайфър влиза в „Ант-Мен и Осата”

| от chronicle.bg по БТА |

Холивудската звезда Мишел Пфайфър е най-новото попълнение в актьорския състав на комиксовия филм „Ант-Мен и Осата“.

Съобщението е направено от компания „Марвел“ на изложението Комик-Кон в Сан Диего, САЩ.

Пфайфър ще се превъплъти в ролята на Джанет ван Дайн, за която беше спрягана друга холивудска звезда – Шарън Стоун. Джанет е майката на Хоуп ван Дайн/Осата (Еванджелин Лили) и изчезналата съпруга на Ханк Пим (Майкъл Дъглас).

Зрителите отново ще видят Лили и Дъглас в познатите им образи от оригиналния филм „Ант-Мен“.

В ролята на Човека-мравка ще се завърне актьорът Пол Ръд. Режисьорът на „Ант-Мен“ Пейтън Рийд ще застане зад камерата и за продължението. Актьорският състав включва също Майкъл Пеня и Лорънс Фишбърн.

Филмът „Ант-Мен и Осата“ трябва да излезе на екран на 6 юли 2018 г.

 
 

5 неща, които могат да ви се случат на автомагистрала „Тракия“

| от chronicle.bg |

От всички места по света, включително Токио и Какао бийч, най-много хора тия дни има по автомагистрала „Тракия“. Яхнали своите железни коне, българи от цялата западна част на България, демек София и Перник, се стичат по централния път до Бургас в устрем да хванат едно запотено „Бургаско“ с отрудените си ръце и да накиснат в морска вода с мазут уморените си нозе.

Тези стремежи са разбираеми и човешки. И ако и вие сте тръгнали към Бургас по основната пътна артерия, по която тече желанието за морски нощи и дни…ето няколко изненади, които може да ви се случат:

Бъбречна криза

Предвид състоянието на „новия участък“ на магистралата между Пловдив и Стара Загора, трябва да подготвите бъбреците си с много вода, бира и добавки с екстракт от бреза. Понякога обаче и това няма да ви спаси и след един час блажен офроуд по магистрала, ще псувате целулита на асфалта от болницата в Стара Загора. Жалко. А щеше да е такъв приятен морски уикенд.

Изпразване на джобовете от турски дечица с жални очи

Тръгнали сте от София преди час и вече ви се пие кафенце. Тамън спирате на бензиностанцията да си вземете едно късо (в бензиностанция – разбирайте късото колкото половинка бира) и те са там. Гастарбайтери от Турция, возещи целите си фамилии в мерцедеси, аудита и беемвета. Забрадените им жени похапват локум на тревата до бензиностанцията, а дечицата ви гледат с влажни очи. Те не просят, но гледат толкова жално, а и седят на одеяло в тревата… Докато се усетите, вадите всички стотинки и банкноти от джобовете ви, печелите малко добра карма, а и децата са щастливи.

Засичане от ТИР

Шофирате си в лява лента със 140км/ч като пичове. Тук там някой се тутка със 120 пред вас, а от време на време някакви смърфове в едри автомобили ви присветкват нервно отзад. Но като цяло всичко е наред. До момента, в който от дясната лента свежарски ТИР с милиарди плюшени играчки и светодиодни кръстове на предното стъкло се врязва на метър пред вас. Честито, попаднали сте на демиург на пътя. Такива са повечето шофьори на ТИР, просто защото гледат света отвисоко, както Зевс от Олимп. Ловко избягвате катастрофата, но след това седите в аварийната лента да пушите цигари за успокоение до края на деня.

Внезапна загуба на видимост

Както си карате в задръстването преди Бургас, изведнъж губите зрението си. Не, чакайте, виждате скоростния лост, самото стъкло и размазаните мухи по него…Но уви, не виждате нищо по пътя около себе си. Внезапната загуба на видимост може да се дължи на неовладян пожар, запален от селяни, взрив във фабрика за бенгалски огън, остро настъпваща късноюлска балканска мъгла или ексцентричен радомирец с дизелов Фиат. Каквато и да е причината, едно е ясно. Деликатното обарване на предната кола е неизбежно. Ех, а точно я бяхте взели от тенекеджията…

Уретрална инконтиненция

В превод от медицински – незадържане на урина. Дори по принцип да умеете да задържате урината си завидно добре, ако последно сте изпразвали мехура на Happy до Пловдив и сте го заредили с вода, бира и айрян пак там, е много вероятно около Стара Загора да ви се доходи до тоалетната. Няма да стане. Откакто откраднаха ЕКОТОА тоалетничките от отбивките, гледките на гордо изправени пикаещи мъже и небрежно приклекнали пикаещи жени по магистралата са все по-чести. А ако сте свенливи и не искате да бъдете магистрални нудисти, просто задръжте и изчакайте. Голямата синя тоалетна ви чака.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Тауирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.