Трагедията на Източна Европа

| от |

Автор : Николай Николов (http://banitza.net)

i_1120725522_izlizane

“Ще умрем за Унгария и за Европа”

С тези думи директорът на унгарската информационна агенция приключва съобщението си минути преди неговата сграда да бъде порутена от артилерия.

Ноември 1956-та година. Почти 50 години. Какво се е променило? Нека заменим “Унгария” с друга нация – Полша, Чехия/Словакия, Германия. Всички те носят в историята си постоянни опити да превъзмогнат наложеният им тоталитаризъм. Всички те се гордеят с гражданите си, които жертват всичко в името на свободата, в името на историята, в името на културата. Всички те имат жертви, като унгарския директор на информационната агенция, които са загубили живота си в борбата с тоталитаризма.

Фазите на тоталитарните режими в Източна и Централна Европа се измерват според опитите на тези нации да се освободят. 1953-та в Берлин, 1956-та в Прага, 1968-та в Будапеща, 1970-та в Гданск. Годините отбелязващи постепенното унищожаване на една чужда властова система. Както на нейните официални структури, така и на нейните опити да навлезе дълбоко в социалните тъкани – да подмяната на  значението и същността от  ”истина” към лъжа, от “човек” към човекоподобно същество, от “живот” към оцеляване. Борбата е най-вече срещу подкопаването на тези основи, върху които се основава едно демократично и плуралистично общество.

Към тези години е важно да се добави и 2013… но не в София, а в Киев. Посланието там не е по-различно: “Умираме за Украйна и за Европа”. Така че борбата продължава, въпреки че вече 24 години се говори за края на тоталитаризма и началото на процесите на демократизация. Но ето, хората в Украйна тепърва започват своята борба да възвърнат правото си на глас, правото си да бъдат част от Европа, правото си на бъдеще.

Историята им беше отнета, манипулирана, заглушена. За разлика от централно европейските държави, които по време на тоталитаризма се бориха за тяхната история, култура и идентичност, като част от Запада и от Европа, Украйна е вече толкова отдалечена от тази обща история, нейната култура е до такава степен просмукана от мухъла на комунистическата глупост, че тази борба никога няма да бъде спечелена. Украинците все пак са готови да жертват живота си в опит да преборят крайно репресивната си пост-тоталитарна реалност: Защо?

Защото Европа е синекдоха не само за история, култура, идентичност; днес Европа значи най-вече бъдеще, прогрес, ценности. За тази Европа са готови да жертват всичко в Украйна. И така, какво се е променило? Ако през 1956-та година директорът на информационната агенция е дал живота си  в борбата за оставане в Европа, то в Украйна днес, борбата е по-скоро за присъединяване. За откъсване, за аusgang, изход, прекратяване на тайната продължителност на старото. Европа е критерият, който показва къде се намираме и на къде трябва да се насочим. Показва, също така, колко прогнило е обществото и колко фетишизирано е значението на демокрацията.

А ние за какво сме готови да жертват всичко? Както пише Георги Господинов, когато Прага се запролетява през 1968-ма година, френските студенти, начело с Сартре, Фуко и Бартес протестират в Париж, и целият свят е изпълнен от енергия и надежда за промяна, българските комунисти мълчаливо пращат танкове към Чехословакия; нали някой все пак трябва да всява спокойствие – не може всички да сме революционери!

Обаче ние винаги си оставаме от “другата страна” и на историята  и на бъдещето.Даже и 1989 не можем да кажем, че е наша… защото не е. Да ти съобщят по телевизора в малкия панелен апартамент (ако си от късметлиите), че от днес си свободен – живей като такъв, е жестоко и тъжно. Още по-тъжно е, че ние им повярвахме. Комунистите си останаха безнаказано комунисти, те решиха как ще изглежда един демократичен режим в България, какво ще означава тази свобода, която така учтиво ни уведомиха, че я имаме, на къде да насочим погледа си и усилията за развитието на нацията ни.

Но от всичко най-тъжно е, че след 24 години хората се чувстват измамени, подлъгани, загубени и обвиняват същите тези 24 години за това. “Демокрацията е виновна, политиците са корумпирани!” Истината е много по-страшна. Истината е, че падането на тоталитарен режим не означава прекъсването на тоталитарните практики. Или, с други думи, когато една нация не осъзнава нуждата да се бори против репресията, като начин на живот, против властта, която прави човек излишен – когато една нация не осъзнава, че тези дисциплиниращи и разрушителни практики далеч надминават съществуването на даден политически режим – тогава човешкият живот губи стойността си.

Това е много важно винаги да се помни: събарянето на тоталитарен режим не гарантира прекратяването на тоталитаризма като такъв. Ние, както и Украйна, живеем в пост-тоталитарно съвремие. Това означава не друго, а адаптирането на вече износени и неефективни практики на цялостен контрол, заблуда и манипулация на истината. Пост-тоталитаризъм е следващата стъпка на цялостното унищожаване политическата същност на човека. Но целта остава подкопаването на истината, подкопаване на всяка една демократична институция, подкопаване на всеки един нормативен принцип, чрез който ние сме длъжни, като граждани да се самоосъзнаваме.

Следователно, ние трябва да насочим всичките си усилия не (само) срещу сегашния политически елит, изпълнен с наследниците на стария политически елит. Правителството ще падне. Това се вижда много ясно. Почвата на публичния дискурс се изменя щом Президентът успя (най-накрая) да заговори за жертвите на тоталитаризма, неистината за миналото ни и отварянето на Досиетата. Явно това правителство няма да падне от упоритостта на ежедневните протести. То ще падне чрез натиск отгоре.

Но протестът има друга функция: борбата с ежедневието. За това е важен протестът и хората, които ежедневно се сливат по жълтите павета. Част от тази практика е и “Не купувам от Лавка“. Тези неща се равняват на личния протест на даден собственик на магазин за плод и зеленчук, за който споменава Вацлав Хавел в едно от есетата си. Силата на безсилните. Ако този продавач сложи знак на витрината си от някоя куха фраза на Маркс за пролетариата, това не значи, че той вярва в него; то значи, че той мълчаливо съучаства в цялостната репресия, подкрепяйки неистината, за да запази един малък кът независимост за себе си. Той жертва себе си, своята личност, жертва човечеството си за глътка въздух.Знакът го прави роб защото преди всичко той смята, че има полза от него. Той в един момент започва да мисли, че го прави почти доброволно. За това ежедневие става дума!

В момента, в който той не сложи знака, той прави крачката към борбата за истината. Той показва, че режимът се задържа изцяло върху митът за неговата стабилност и обективност; задържа се изцяло върху изкуствената поддръжка на колектива. Режимът и съпътстващите го практики умират завинаги, когато миниатюрните входни точки, чрез които те навлизат в всеки капиляр на обществото, са изобличени и превъзмогнати. Осмивани. Така е и с Лавка – това е една малка крачка с преборването на една крайно неприятна реалност, която нагло започва да показва все повече всъщност до каква степен на цялостна доминация се намираме.

Протестът не е срещу корупцията, мафията, Станишев, Пееф, или който Вас най-много Ви дразни. Знайте, ние сме една стъпка назад от Украйна. Те поне осъзнават дълбочината на системната репресия наложена върху тях и я разпознават навсякъде около тях. Те се задушават в ограничената си личност и са готови да жертват всичко в името на едно различно бъдеще; в името на това да бъдат част от нещо, от един общ път към бъдещето, от истинска ценностна система, от Европа.

Ние още не сме достигнали този момент. Тук се караме кой какво цели в еди кое си звено на протеста, коя политическа партия, от всичките, е най-компрометираната. Явно не е опрял ножът до кокала – сигурно защото смятаме, че все пак сме в Европейския Съюз вече. Поне не е нужно да се борим до такава степен като украинците за бъдещето си. Смята се, че нещата ще се променят с избори.

И това е вярно – аз го вярвам. Изборите са заздравителен процес и са важна стъпка напред. Дълбоки реформи предстоят. Без тях не може.

Но как ще се преборим с ежедневието? Пак казвам, прекъсването на даден политически режим не води до прекъсване властовите практики. Нашият пост-тоталитаризъм ще продължи да репресира, ако ние не насочим цялата си енергия към борбата за достъпа истината. Истината за това кои сме ние, от къде идваме, и къде отиваме. Не трябва да оставяме 2014 година отново да е момент, в който ни се съобщава, този път по Фейсбук, че сме свободни. Изгубихме шанса да покажем, че сме Европейци през 1953,1956,1963,1989. Направихме опит 1997-а, но отново концентрирайки се върху промяна на политическия режим. Нека 2014 година покаже истинския потенциал на протеста за цялостна лична и обществена метаморфоза.

Централно-европейските държави изградиха почвата под себе въз основа на историята си; украинците се борят за тази почва търсейки основите в бъдещето си и волята си; нашата почва къде ще я намерим? Къде ще потърсим същността на нашата идентичност като българи? Отговорът не е един и не трябва да бъде налаган. Знам само, че всеки един от нас е задължен да протестира търсейки сам за себе си този отговор. За мен, той се намира в естетиката, в литературата, в журналистиката. В критичното мислене. В налагането на истината. Стъпка по стъпка, със спокойствие, възпитание и вяра. С две дума, в създаването на един нов език който ясно да олицетворява дискурса на нашата борба, защото до момента такъв език няма.

Надявам се Вие да имате друг ориентир. Нужен ни е плурализъм – той показва, че се мисли. Интересна година ни очаква. Да видим.

 
 

10 фрази, които хората с паник атаки не искат да чуват

| от |

Въпреки че паническото разстройство влезе в женските списания като модерна болест и леко се популяризира през последните години, все още твърде много хора не разбират каква е тази екзотика. Болест ли е, лудост ли е, глезотия ли е…лекува ли се, опасно ли е за другите, какво изпитват точно тези…

Процесът по ограмотяване на хората за естеството на честите психични разстройства е борба. Адска и изтощаваща борба с предразсъдъците, незнанието, глупостта, нехайството, липсата на толерантност и разбиране. Ако я спечелим – печелят всички онези хора, които всеки ден се опитват да изплуват на повърхността. Ако я загубим – губим всички.

Запознахме ви с десетте фрази, които не трябва да казвате на хора с депресия. Продължаваме с такива, които не бива да казвате на хора, които са имали или имат паник атаки. Хора, сред които може би сте и вие, или ваши близки и приятели.

1. „Ама от какво се паникьосваш? Няма причина!“

Да, естествено, че няма причина. Затова се нарича паническа атака. Ако ви гони мечка и пулсът ви е ускорен, а вие се потите като 200-килограмов човек през август, това е нормално. Хората, които преживяват паник атаки имат тези симптоми без видима и непосредствена причина.

2. „Я се отпусни малко, какво толкова?“

Не, не е „какво толкова“. Паник атаката е едно от най-ужасяващите преживявания на ума и тялото, което може да си представите.

3. „Бе ти луд/а ли си, какво се панираш? Я виж какво слънчице е грейнало“

Метеорологичните условия и всички останали външни обстоятелства твърде рядко кореспондират с появата на паник атаката. Обикновено тя е внезапна и слънчицето не помага за преодоляването й.

4. „Абе май наистина не ти е добре. Нещо си блед/а.“

Уверяването на човек, който в момента изпитва панически пристъп, че май наистина нещо не му е в ред, само задълбочава страданието му. Не драматизирайте излишно. Дори наистина да е блед или зачервен в този момент, ще му мине след малко.

5. „А пробвал/а ли си да не мислиш толкова за себе си?“

Ако това не е първия му/й панически пристъп, той или тя са пробвали всичко. Можете да сте сигурни. Обвинението, че паник атаките се дължат на прекалено вглеждане в себе си, на чутовен егоизъм и на някакви екстремни нива на нарцисизъм не успокояват човека, а напротив. Карат го да се чувства виновен за това, което изпитва.

6. „Само не пий никакви хапчета. В никакъв случай НИКАКВИ хапчета“

Понякога не може без хапчета. Млъкнете.

7. „Е какво се лигавиш сега, какво толкова е станало?“

Всеки, който смята, че паническата атака е проява на лигня, заслужава да бъде ръфан от прилепи в хипогликемия в продължение на 48 часа. Това е истинско страдание и като всяко страдание трябва да бъде уважавано, а не подценявано. Нито надценявано, впрочем. С което идва и следващата фраза…

8. „О, не, ужас! Лошо ли ти е? Много ли ти е лошо? Леле, майко! Ужас! Обаждам се в Бърза помощ. Мамка му, ужас?“

Така, нека да е ясно. Въпреки свирепите симптоми на паническите пристъпи, те не са опасни за здравето на човека, който ги изпитва: нито физическото, нито психичното такова. Прекаленото драматизиране само насмита допълнително човека с паник атаки и излишно удължава пристъпа.

9. „Добре де, преди малко нищо ти нямаше. Да не се правиш нещо?“

Не, не се прави. И това, че допреди малко нищо му е нямало, нищо не значи. Хората, които получават инфаркт също „допреди  малко нищо не им е имало“. Някои състояние се появяват внезапно, „от нищото“. Това е част от тяхната същност и то една от най-драматичните. Именно поради невъзможността за предвиждане на паническата атака, много хора развиват паническо разстройство.

10. „Хайде малко да се държиш като голям човек, а?“

Абсолютно същия ефект ще постигнете, ако кажете тази фраза на болен от рак.

А кои са адекватните реакции спрямо хората около вас, които имат паник атаки? По време на самия пристъп може просто да сте до тях, без да им говорите глупости, и да ги уверите, че след малко ще им мине. Което е самата истина. В дългосрочен план ги посъветвайте да се консултират с психиатър и психотерапевт. Кажете им, че лечение има. Има оправия. Има изход. Има ремисии.

Кажете им, че има какво да научат от своите паник атаки. Има какво да извлекат от тях и как да ги обърнат в своя полза.  Кажете им, че чудовищата се появяват, за да ги преборим. Че както е казал Юнг, трябва да „направим нашия мрак осъзнат“. Че както е казал агент Купър от Twin Peaks, “ Нищо не е толкова лошо, ако не оставим страхът да ни завладее“. А дори да го оставим, това не е вечно. Уверете ги, че, както пееше Тодор Колев, „всичко си има край“.

И в крайна сметка…всичко ще се оправи.

 
 

Почина Андрония Попова – Рони

| от chronicle.bg |

Вчера сутринта, след тежко боледуване, почина певицата Андрония Попова – Рони.

Тя беше вокал на „Насекомикс“ и „Help Me Jones“, а след това беше и част от българското суинг трио „Sentimental Swingers“. Участва и в създаването на „World Melancholy“ на „Блуба лу“, а песните й озвучават нови български филми като „Източни пиеси“ на Камен Калев и „Каръци“ на Ивайло Христов.

Рони беше майка на две деца, певица, инструменталист, преподавател и приятел. Работи като композитор и изпълнител в много български и международни, театрални постановки, кино и телевизионни филми и най-вече музикални албуми за пораснали и деца.
Тя беше и преподавател е в НМУ „Любомир Пипков“ в специалност поп и джаз. През годините участва в създаването на няколко групи, от които
най-основна и знакова за нея е „Насекомикс“, с която записва два студийни албума с авторски музика и текст, признати от критиката и публика в целия свят!

Надяваме се българската публика да почувства любовта, смелостта и свободата, която им инжектира.

Да почива в мир!

 

Мотото на Рони беше „Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е, като мислиш, че всяко нещо е чудо.“ (Айнщайн)

 

 
 

Джордж Сондърс спечели наградата „Ман Букър“

| от chronicle.bg, БТА |

Американският писател Джордж Сондърс спечели известната литературна награда за книга на английски език „Ман Букър“, предадоха агенциите.

Преди обявяването на наградата Сондърс беше фаворит на букмейкърите сред шестимата финалисти. Американският писател беше удостоен с отличието за книгата си „Линкълн в Бардо“.

Романът фокусира вниманието върху смъртта на сина на Ейбрахам Линкълн – Уили – на 11-годишна възраст.

Сондърс стана вторият американски писател, спечелил наградата. Миналата година тя бе присъдена на сънародника му Пол Бийти за неговата книга „Разпродажбата“.

Един от съперниците на Сондърс беше друг американски писател, Пол Остър, авторът на „Нюйоркска трилогия“. Остър, който тази година отпразнува 70-годишнината си, кандидатства за приза със 17-ия си роман „4, 3, 2, 1″. Сред финалистите за наградата бяха още американката Емили Фридлънд с дебютния си роман „История за вълци“, две британки – шотландката Али Смит с четвъртия си роман „Есен“ и 29-годишната Фиона Моузли с дебютния си роман „Елмет“- и Мохсин Хамид, който има британско и пакистанско гражданство, с книгата си „Западен изход“.

Наградата „Букър“ е учредена през 1969 г. През 2002 г. неин спонсор става финансовият конгломерат „Ман груп“, който я преименува на „Ман Букър“. До 2014 г. за нея можеха да претендират само автори от Великобритания, Ирландия и Общността на нациите, в която фигурират бившите британски колонии. Победителят получава парична премия от 50 000 британски лири.

 
 

Кой е Макдоналд в името McDonald’s?

| от chronicle.bg |

McDonald’s е, без второ мнение, най-успешната верига ресторанти за бързо хранене в историята на света. Името му се свързва с това на Рей Крок – предприемачът, който инвестира в ресоранта. Но защо се казва точно McDonald’s – кръстен ли е на някого и ако да , на кого? Каква е историята на веригата?

 

През 50-те години работата на Крок била да продава машини за млечни шейкове. Един от клиентите му е ресотрант в Калифорния, уравляван от братята Ричард и Маурис Макдоналд. Родом от Ню Хемпшир, те се местят в Калифорния през 20-те години и си намират работа като носачи на филмови декори.

Двамата братя влизат в ресторантьорския бизнес през 30-те годни на 20 век благодарение на баща им, Патрик Макдоналд, който отваря “The Airdome” – щанд за хотдози и хамбургери.

През 1940 Ричард и Маурис разрастват бизнеса като отварят „McDonald’s“ – барбекю драйв-ин ресторант. Това ги учи на няколко важни урока – че хамбургерите са една от най-доходоностните храни и че служителите, които занасят храната от кухнята до колата, са ненужни (по онова време те са около 20). Братята имат и няколко идеи как да забързат цялото приготвяне на храната от сурово месо до готов хамбургер в ръцете на клиента.

Те затварят ресторанта за 3 месеца и го отварят пак с ново поразчистено меню, нови възможно най-ниски цени от 15 цента за хамбургер (днешни 1,30 долара) и изключително бързо изпълнение на поръчките.

До 1954 година братята Макдоналд вече имат 9 ресторанта и 21 продадени франчайза като до голяма степен давали на франчайз самия метод на приготвяне, а не името на бранда си.

На 52-годишна възраст Рей Крок влиза в картинката.

Той служи в армията заедно с Уолт Дисни, по-късно е джаз музикант, радио DJ, продава хартиени чаши, работи в ресторант и накрая е търговец на машини за млечни шейкове. Брандъд Prince Castle, чийто машини продава, е доста по-скъп от конкуренцията Hamilton Beach, което ги прави и все по-трудни за продаване. Това кара Крок да потърси ново начинание.

Той познава ресторантьорския бизнес и може да различи добре функциониращ ресторант от лош. Някъде по това време братята Макдоналд се разделят с франчайз агента си Бил Тансей заради влошеното му здраве. Рей заема неговото място и задвижва плановете си – а те се оказват много по-мащабни от тези на Макдоналдови. На 15 април 1955 година той отваря първият си ресторант, а само за 5 години те ще се разраснат до 100.

 

Но как в крайна сметка Рей превзема бизнеса?

През 1961 година Ричард и Маурис са доволни от бизнеса си и нямат интерес да го развиват, за разлика от Крок. Той събира инвеститори и купува ресторанта за 2,7 милиона долара (около 21 милиона днешни долари). Двете страни също така се разбират Рей да изплаща на Ричард и Маурис част от печалбата, но не вписват това в договора по молба на Рей – за да не изглежда зле пред инвеститорите. След сделката, понеже няма нищо написано черно на бяло, Крок не дава на братята нито стотинка от печалбата.

 

50 години по-късно: 35 000 различни ресторанта в 118 държави, 1,7 милиона служители, които обслужват около 68 милиона клиенти всеки ден. Годишните печалби на веригата Макдоналдс са над 5 милиарда долара.