Типология на гласоподавателя

| от |

Иван Стамболов, 5corners.eu

Много светли умове, включително и моят, често се вцепеняват пред случващото се в българския политически живот. Това е така, защото въпросните умове поради своята наивност стъпват върху неправилната хипотеза, че гласоподавателят е човек, който мисли и действа като гласоподавател – чете платформите на партиите, следи кампаниите им, опознава лидерите и кандидатите в листите, наслагва тяхната идеология върху своята и според степента на съвпадение прави свободния си и информиран избор кому да отдаде гласа си. Всъщност истината е съвсем друга и затова понякога PR-те и политолозите се чувстват малко тъпо. Те създават проникновени анализи и гениални послания за несъществуваща публика и изпадат в нелепата ситуация да продават автомобилни гуми в трамвайно депо.

AMBIANCE DANS LES BUREAUX DE VOTE LORS DU PREMIER TOUR DES PRIMAIRES SOCIALISTES

Истината е, че в България избирателят не съществува като такъв според теоретичната си дефиниция. Нещо повече, у нас не може да се наблюдава един хомогенен и предсказуем избирател. Вместо това се наблюдават няколко вида избиратели, драматично различаващи се помежду си. За да разберем българския политически процес, трябва да сме наясно с парадигмата на българските избиратели.Лично аз успявам да различа седем вида.

Принципен и информиран. Бързам да кажа, че такъв гласоподавател практически не съществува. Той е човек, който е наясно с идеологията и политическата си принадлежност. Знае какво е ляво, дясно и център. Знае коя от тези политики изразява неговите интереси. Знае кое от тези управления би било от полза за страната, за прослойката му и за него самия. Познава конкуриращите се партии и техните лидери. Чел е платформите им и е успял да прецени доколко са изпълними и доколко партиите имат сериозни намерения да ги изпълняват. Гласува за такова управление, което адекватно ще го представи във властта. Но у нас управленията не се случват на принципна, идеологическа или философска основа, а на търговия на интереси и влияния и затова често е трудно да бъдат различени едно от друго. Ето защо Принципно информираният избирател не съществува, а е представен чрез своята разновидност:

Вреден скептик. За съжаление, у нас всеки мислещ човек рано или късно се превръща в кисел мърморко и параноик. Затова принципният и информиран избирател неизбежно се изражда във вреден скептик. Той неспирно търси себе си, но все се опасява, че нещо го мамят, че десните не са съвсем десни, че левите не са съвсем леви, а центърът е зает от лунатици. Вредният скептик е така обсебен от манията да не сбърка, че никога не успява да вземе правилно решение.

Великият комбинатор. Той винаги пресмята какво ще се случи с гласа му, ако гласува по един или друг начин. Дали ако не гласува, гласът му ще се преразпредели и как, дали ако пусне невалидна бюлетина ще вдигне избирателната активност и какво ще произтече от това, дали мачът е „Левски – ЦСКА“ и той трябва да подкрепи един от титаните, за да не се пропилее напразно волята му, или пък имат значение и малките отбори с оглед на една бъдеща коалиция и мнозинство в парламента. Затънал в сметки за най-ефективна реализация на гласа си, той често не може да отговори защо е избрал да подкрепи този или онзи.

Почитателят на авторитети. Той е човек с добре развито обществено чувство. Знае, че е важно да се гласува и обикновено не пропуска избори. За съжаление обаче трудно се ориентира във витиеватите послания на кандидатите и не смее да вземе решение, за да не сбърка. От друга страна около него винаги има хора, които той отдавна е признал за авторитети – по-възрастни роднини, по-умни и по-информирани приятели и т.н. Затова той все се обръща към тях, когато дойде време да се вземе решение: „Кажи, бачо Иване, за кого да гласувам?“ „За този и този.“ – тежко отвръща бачо Иван и засуква мустак. И почитателят на авторитети гласува, спокоен че за пореден път е постъпил правилно.

Конформистът. Единствено той и Принципно информираният са гласоподавателите, които следят внимателно предизборните кампании. Но докато Принципно информираният следи кампаниите, за да намери себе си в тях, то Конформистът ги следи, за разбере навреме кой ще спечели. Той е хлябът и солта на социолозите. За него работят те. Конформистът изпитва чувство на триумф, когато победи партията, за която е гласувал той. Чувства се на власт, когато спечели партията за която е гласувал, но всъщност, той е гласувал за партията, за която социолозите са му казали, че ще спечели. Често някои партии затова и печелят и затова продажните социолози трябва да бъдат преследвани за фалшификация на избори. Тази категория гласоподаватели има една много характерна и колоритна подкатегория:

Ексцентричният. Той подкрепя всички нови, шумни и екстравагантни проекти. Политическите инженери знаят това и се стараят Ексцентричният никога да не остава без такива проекти. Това бяха Кире Либерало, Жорж Ганчев, Волен Сидеров и Яне Янев. Сега последният хит е Николай Бареков, който някак си успява едновременно да подкрепя и народната република, и монархията. Ексцентричният вижда политическото бъдеще единствено в пълния и безусловен рестарт на всичко възможно и затова всеки път подкрепя привидно извънсистемния клоун, докато не разбере, че той всъщност си е съвсем системен.

Обезчестеният. Това е най-трагичният вид гласоподавател. Това е миньорът на Ковачки или тютюнджията на ДПС. Това е служителят в местната общинска администрация или пък трудолюбивият занаятчия, който разчита да е подизпълнител на една, максимум две правилни партийни фирми, които неизменно печелят обществените поръчки. Общо взето, това е човекът, който иска с труда си да храни своето семейство в среда, в която цялата икономика е партийно контролирана. Той гласува така, както се иска от него, за да не му бъде отнето и малкото, което притежава. Ако има някаква вина, то тя е, че е малодушен и неинформиран. Той не знае, че може да гласува срещу волята на господаря си, без онзи да го хване, пък и не смее да го направи. Затова остават възможни сделките с корпоративни „гласчета“ срещу разсрочване на данъци.

Продажният. Той обикновено е циганин, който очаква да му се плати, за да гласува. Разбира се, предпочита да му се плати в пари, но понеже е широко скроена волна душа, приема плащане и в натура – да не му търсят сметки за ток, да не го гонят за кражба на кабели, капаци на шахти и бронзови бюстове на възрожденци. Кебапчетата изострят политическото му чувство, а майчинските надбавки изчерпват представата му за социална политика. Не разбира, че парите, които е получил в деня на изборите, ще му бъдат отнети от победителя под една или друга форма до обяд на деня след изборите. Той обикновено не знае за кого и за какво гласува, а и не му дреме.

Тъпакът. С извинение за израза, но това е гласоподавателят, който отива до урната, без да знае на кой свят е и какво се случва. Той вярва, че президентът дава пенсиите и че някъде в дивите планини има пещера, пълна с пари, но я знаят само политиците и „меринджеите“. Въпрос на правилно гласуване е тези две категории изедници да бъдат принудени да вадят от пещерата повече пари и за трудещите се, та трудещите се да ги получават, без да се трудят. В тази категория има две ярко различаващи се подкатегории. Първата описва Тъпака, който желае да гласува – разни фанатици и надъхани аутсайдери. Втората се отнася до Тъпака, на когото са казали да гласува и той се е съгласил, без да се замисля защо. За съжаление Тъпакът е особена категория гласоподавател, защото може да се появи във всяка една от останалите категории. Той може да гласува по убеждение, може да гласува, защото си мисли, че е много умен, може да гласува, защото така му е казал уважаван от него човек, може да гласува, защото са го сплашили или принудили, а може да гласува и защото са го подкупили. Общото е, че той не знае какво прави, но го прави, за да се оплаква после от живота си.

Ето това са според мен типовете български гласоподаватели. Дайте им политическа задача, вижте как всеки от тях ще я реши и може би ще престанете да се чудите защо някои неща са такива, на каквито им се наслаждаваме ежедневно. Всеки народ възпроизвежда себе си във властта и затова заслужава съдбата си. Смешното е само когато, след като се възпроизведе, народът започне да недоволства. Да се възмущава и да размахва юмрука на демокрацията и справедливостта. Всеки път, когато видя по телевизията някой да стене или шумно да негодува заради здравеопазването, общинските власти, престъпността, цените на енергията и храната, образованието, заради корупцията и безпардонното потъпкване на достойнството му, всеки път като видя такова нещо ми се иска да мога да вляза в телевизора и да попитам човека: „Ти за кого гласува последния път?“. И според отговора ще му кажа какво мисля за него.

 
 

Най-романтичният жест за съвременните жени е храната за вкъщи

| от |

Мъже, ако искате да спечелите сърцето на дамата, забравете розите и шоколада. Оказва се, че в представите на съвременните жени най-романтичният жест е да получат храна за вкъщи, пише в. „Дейли стар“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания.

За никого не е тайна, че представителките на нежния пол обичат да бъдат обсипвани с внимание – до такава степен, че близо две трети от тях биха изневерили на партньора си, ако се почувстват пренебрегнати от него.

Същевременно според британците галантността изглежда е мъртва – внушителните 90 процента от тях смятат, че партньорите им не са романтични.

За да установи каква все пак е съвременната представа за романтичен жест, сайтът Ваучър коудс про е направил допитване сред 1241 дами. Водещият отговор е изненадал авторите на проучването. Съдейки по него, пътят към сърцето на модерната жена минава през стомаха – 27 процента от участничките в анкетата са отговорили, че мъжът може да ги спечели, ако им поднесе храна за вкъщи.

Като потвърждение на това, че съвременните дами нехаят за големи жестове идват и следващите два отговора. Гледането на телевизия у дома, посочено от 23 процента от анкетираните жени, е второто най-популярно романтично нещо, което могат да правят партньорите заедно. На трето място с 15 процента е дългата разходка.

Класическите романтични жестове – букет и вечеря в изискат ресторант, съвременните жени поставят едва на четвърто и пето място, съответно с 13 процента и 11 процента.

Внушителните 90 процента от участничките в допитването признават, че за да се прояви като романтик, партньорът им не трябва да пести средства.

„В наши дни според някои хора романтичните жестове са евтини и смешни. Други обаче не могат без тях. Изненадващото обаче е, че според мнозинството дами романтиката има паричен израз, при положение, че част от жестовете, които смятат за най-галантни, са напълно безплатни“, казва говорителят на Ваучър коудс про Джордж Чарлс.

 
 

Джеймс Кромуел беше обвинен за участие в протест

| от |

Актьорът Джеймс Кромуел беше обвинен за хулиганство и влизане без разрешение в чужд имот за участието в протест срещу използването на косатките за шоу на „Морски свят“ в Сан Диего.

Обвинението може да означава 90 дни затвор или глоба до 400 щатски долара.

Кромуел, който беше номиниран за награда „Оскар“ за ролята на фермера във филма „Бейб“, е казвал, че предпочита да лежи в затвора, вместо да плаща глоби. Той е на 77 години.

Актьорът протестира по време на шоуто „Среща с косатките“ в края на юли, като застана с още шестима други активисти пред публиката, облечен с тениска с надпис „Морски свят“ е гаден“. След това Кромуел каза през мегафон на публиката, че „Морски свят“ осъжда косатките на преждевременна смърт.

 
 

Новият албум на Деми Ловато е вдъхновен от Кристина Агилера

| от |

Предстоящият да излезе нов албум на Деми Ловато е повлиян от Кристина Агилера, тъй като преди години Агилера била идол на Деми, съобщи Контактмюзик.

25-годишната Ловато разкри, че се възхищавала толкова много от изпълнителката на хита „Dirty“, че когато започнала да работи над новия си диск „Tell Me You Love Me“, се вдъхновила от нейния албум „Stripped“, излязъл през 2002 г.

„Израснах, слушайки песни на Агилера – довери Деми. – Тя бе сред идолите ми, докато бях тийнейджърка. Агилера все още е мой идол, вокалните й способности са невероятни и това действително може да се долови в „Stripped“. Смятам, че това е албумът, с който тя направи пробив. „Stripped“ я превърна в икона, каквато е и днес. Така че Агилера ме вдъхнови.“

Изпълнителката на песента „Sorry Not Sorry“ все пак не е била повлияна единствено от 36-годишната Агилера, а и от собствения си живот, защото увери, че искала да запише албум, който разкрива възможно най-добре каква всъщност е тя.

„Кариерата ми е известна – каза Ловато пред сп. „Пийпъл“. – Преживях много неща през последната година и половина. Искам албумът ми да представи коя всъщност съм аз. Надявам се звученето на песните ми сега да е по-автентично. Искам феновете да го свързват с всяка песен в диска.“

Албумът й „Tell Me You Love Me“ трябва да излезе на 29 септември.

 

 

 
 

Другите войни освен войната на пътя

| от |

Войната на пътя ни е любимата война. Въпреки че е инцидентна, защото никой не иска реално да се блъска в нищо, да убива и да рискува себе си, което не я прави точно война.

Никой не сяда зад волана с идеята за целенасочена сеч. Е…освен ако не е някой, който е тръгнал да наказва неверниците. Освен това има къде-къде по-интересни войни, които остават ненаречени войни, а заслужават дори повече тази квалификация от тази по пътищата.

Войната в класната стая, например, е една прекрасна война! Има така необходимата за една война взаимна омраза между двете страни. Когато човек изпреварва на завой в насрещното, той не мрази идващия насреща ТИР. Каква война е това! Виж, учителите и учениците се ненавиждат кръвно, както трябва – със страстна, почти нацистка омраза. Административно доминиращата  страна нарича учениците „цигани“; съпротивата обаче отговаря с дървени колове. Война бе, война. Айнщайн май беше казал (по повод изобретяването на атомната бомба, ако не се лъжа), че не знае третата световна война с какво ще се води, но четвъртата ще е с пръчки и камъни. Еми, ето.

Войната в интернет. Тя е едновременно между съседи и между всички хора на света – тя е и Междусъюзническа, и Световна. Разбира се, основният продукт на спорадичните битки в интернет са накърнените достойнства и изобличените хомосексуални. Следващият по значение удар е икономически. Да речем, че искате да продадете Форда си (което е напълно разбираемо, ако имате Форд). Поствате обява с данни и снимки на колата в някоя от групите Купува/Продава във фейсбук. Точно след 5 наностотни се появява първият коментар, в който компетентно лице обяснява как вашият форд е разплетена кошница, не си заслужава парите, а вие сте тъп човек. Това застрашава вашето скромно търговско намерение и вие изпитвате нужда да направите кризисен пиар. Но вместо с факти, отговаряте на коментара с еквивалентен език, на огъня с огън. И ето ни война, от която в крайна сметка резултатът освен накърнени достойнства и изобличени хомосексуални, е и един непродаден Форд.

Войната на работното място, когато от понеделник до петък, от 9 до 6, работодателят и работникът гледат да се прецакат. Това става предимно по малките фирми, които наемат неквалифициран или нискоквалифициран персонал. Веднъж на един съсед мащехата му (текстът в тези скоби ви дава секунда да си го представите) маркира на касата на Фантастико 15 кисели млека вместо 1. Накрая се оказа, че тя трябва да плати 14-те допълннителни. Защо – не знам. Но ето такива подобни сражения се случват ежедневно на бойното поле наречено офис.

Това са само част от истинските войни, приятели. Войната по пътищата не е война, защото там хората умират заради характера си. Войната по пътищата е природно бедствие.

В другите битки индивидуалният войник има в много по-голяма степен думата да отиде ли на война или не. Не умират хора веднага, но след боя всички се чувстваме като ветерани.