Тънка червена линия

| от | |

books-text

Йоана Малинова

Имало едно време един червен молив. Той бил съвсем обикновен. Нямал си гумичка на върха и дори по дървената му обвивка нямало картинки, а просто бил топнат в червената боя. Е, моливът всъщност никога не е бил особено суетен, обаче напоследък се чувствал ужасно нещастен – толкова бил тъжен, че ако ходеше на психиатър, то той със сигурност щеше да му изпише антидепресанти. Само че моливът си бил молив – просто предмет, а за вещите няма лекари. Като всеки друг молив и нашият трябвало да пребивава като най-обикновена вещ,  т.е. да бъде употребяван. И така, оставяйки тънка, кървавочервена диря, бил длъжен да жертва всяка своя прашинка графит в името на човечеството, докато не бъде подострен… докрай.

***

Тя пък толкова обичаше червеното. Ето, вече шареше по двойния лист, целият изписан в синьо, като че ли цял живот бе учила граматика и литература, само и само да може да покрие сините следи с червено и да се наслаждава на прекрасния цвят, който химикалката ù оставяше по хартията.

От малка харесваше футбола. Любимите ù отбори бяха ЦСКА и Манчестър Юнайтед. Иначе най-много обичаше книги за индианци, едно от хобитата ù беше да крещи по митинги на БСП и беше омъжена за военен, защото обожаваше червените му пагони. Учениците ù пък вярваха, че тя е вампир и причината да харесва толкова много червеното в комбинация с контролните им е, че мастилото ù напомня за кръвта на невинните деца, които е убила преди убийствата да станат незаконни.

Химикалката изцеди и последната си капка и прекъсна. Жосефина Великова спря насред изречението: “Не са усвоени елементарни граматически и пунктуац…” в рецензията на литературния анализ на отличничката до пети клас Милица Емилова, настояща ученичка в шести А клас, и се замисли. Това беше третата червена химикалка, свършила мастилото си в ръцете ù този ден. Може би съдбата даваше знак, че се престарава в проверките на контролни, но като човек на логиката и абсолютен реалист, г-жа Великова бързо отхвърли тази възможност и докопа червения молив, лежащ на писалището, а после с него добави към прекъснатото изречение “ионни правила.”.

***

Странно, но на молива му хареса. За пръв път се почувства значим за някого, но не по онзи начин, по който се чувстват вещите, когато ги ползват.

Учителката го беше намерила в празната класна стая след часа по литература и тъй като децата бяха избягали от кабинета колкото можаха по-бързо след биенето на звънеца, тя прибра молива при себе си, без да има възможността да го върне на притежателя му.

От първото му докосване с хартията, той почувства взаимното свързване между него и женската ръка с лакирани в червено дълги като на птица нокти. Досега с него беше писало само едно момченце, което съчиняваше вулгарни стихчета на гърба на тетрадката си. Горкият молив неизменно се отегчаваше от писанията му и изобщо не ги смяташе за забавни, но почеркът на момчето го отвращаваше най-много. Беше му втръснало до болка да бъде вечно отритван от ръката, която пишеше с него сякаш с левия си крак и това и беше причината да се претърколи под чина докато никой не гледа, надявайки се да отиде в по-добри ръце. Жосефина Великова не го разочарова и моливът се влюби в злото, което двамата заедно сътвориха само за една вечер. Шестиците се превърнаха в четворки, а двойките бяха повече от всякога. Учителката използваше молива вместо лупа, увеличавайки всяка запетайчица, която не си беше на мястото и която след това превръщаше в минус двадесет и пет стотни от оценката. Тя правеше контролни всеки понеделник, така че моливът знаеше, че скоро отново ще бъде главно действащо лице в нечий ученически живот. Той тръпнеше в очакване на следващия понеделник, когато съмишленицата му отново ще донесе огромния куп с анализи и есета и той пак щеше да ù стане съучастник в пагубното за ученическите дипломи, мечти и амбиции дело.

***

Най-сетне. Понеделник.

Моливът очакваше Жоси, както галено я наричаше в мислите си, да се прибере у дома. Тя се беше вкоренила дълбоко в графита му и той цял ден направо трепереше от вълнение. Ето, че чу отключването на вратата. Неговата просветителка се прибра и поздрави съпруга си. Червеният молив чуваше потракването на приборите, докато съпрузите вечеряха и монотонните им разговори за отминалия ден. Броеше секундите, докато двамата, той и Жоси, останат насаме. След 68 минути (4080 мъчителни секунди) вратата на стаята най-сетне се отвори и учителката постави купчината с есета на бюрото. Сетне седна на стола и с усмивка на наслада извади чисто нова червена химикалка…

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Президентът основа собствена модна линия – „БОСС“

| от |

Президентът Румен Радев основа своя собствена модна линия, наречена „БОСС“. Фешън колекцията ще съчетава български народни мотиви с кришнарски елементи и ще залага на естественото излъчване, подчертаната голота и дружбата между източноправословните модни патерни и кришнарските модни елементи.

След мощния отзвук в социалните мрежи на президентската снимка от двора на резиденция „Бояна“, на която Радев е бос с потник на трайбъл символи, съпругата му е получила пиарски инсайт и двамата заедно са основали новата марка.

„И двамата смятаме, че президентската длъжност не опира само до водене на адекватна политика, а и до даване на пример на народа, включително в направления като мода, стил и етикет. Затова решихме да направим свой собствен бранд, който да вдъхновява българите да се обличат удобно през лятото“, коментира Десислава Радева.

Стартирането на модната линия съвпадна със среща на генерал Радев с разгневените нудисти от плаж „Делфин“. Президентът подкрепи хората в устрема им да не затварят телата си в железния обръч на банските костюми и направи обръщение към нацията, в която призова българите „да бъдат себе си“ и да не се притесняват да показват тези части от телата си, които харесват.

Относно негативните коментари във Facebook, в които раздразнителни от жегата хора подметнаха, че президентът прилича на тираджия, водачът на народа коментира така:

„Не смятам, че ходенето на босо е някакъв грях. Още народната певица Роси Кирилова призоваваше феновете си да ходят боси по асфалта, кришнарите се доближават до слънцето през контакта на кожата със земята, а нестинарите са едни от най-уважаваните хора на плаж Нестинарка. Живеем в демократична държава и правото на разголване трябва да се уважава“.

На въпрос от буден журналист дали същото право на разголване се отнася и до 14-годишната дъщеря на Орхан Мурад – Сузи, която скандализира моралните българи в предизвикателен видеоклип, президентът отговори така:

„Човек трябва да прави това, което обича. Наречете ме популист и народняк, но не намирам нищо нередно в това едно дете да осъществи мечтата си да туърква от отворения прозорец на БМВ пред погледите на татуирани бургаски батки. Всеки трябва да следва мечтите си, защото в противен случай рискува да остане емоционално бос.“

 
 

„Дюнкерк“ оглави бокс-офис класацията на САЩ

| от chronicle.bg, по БТА |

Филмът „Дюнкерк“ на режисьора Кристофър Нолан застана начело на бокс-офис класацията на Северна Америка този уикенд, предадоха световните информационни агенции.

Той отбеляза приходи от 50,5 милиона щатски долара, като 11,7 милиона от тях бяха от IMAX прожекции. Сюжетът му описва онова, което се смята за най-голямото поражение на Великобритания във Втората световна война – историята за евакуацията на 330 000 британски войници от Франция през 1940 г.

Получилата положителни отзиви комедия „Girls Trip“ надмина очакванията на критиците и зае второто място в класацията с печалба от 30,4 милиона щатски долара. В продукцията участват актрисите Реджина Хол, Куин Латифа, Тифани Хадиш и Джейда Пинкет Смит. Зрителската аудитория се състоя от 79 % представителки на нежния пол.

„Спайдърмен: Завръщане у дома“ остана на трета позиция с 22 милиона щатски долара, а веднага след него се нареди научнофантастичният филм „Войната за планетата на маймуните“ с 20,4 милиона щатски долара приходи.

Продукцията на Люк Бесон „Валериан и градът на хилядите планети“ претърпя неуспех и оформи челната петица на бокс-офис класацията на Северна Америка, като спечели едва 17 милиона щатски долара

 
 

Явлението „Кевин Спейси“: най-добрите роли на гиганта

| от chronicle.bg |

Кевин Спейси е едно от явленията на съвременното кино. Той започва кариерата си в театъра.

Като малък Кевин бил доста буен и баща му го изпраща във военна школа, откъдето го гонят след едно сбиване. В следващото училище се увлича по драматичното изкуство и започва да играе в любителски спектакли. Негови партньори на училищната сцена са Мери Уинингъм и Вал Килмър, който го убеждава да продължи да учи актьорско майсторство в известната школа „Джулиард“.

В началото на 80-те години участва в бродуейски постановки като „Духове“ на Хенрик Ибсен, „Мизантроп“ на Жан-Батист Молиер и „Чайка“ на Антон Чехов, но повечето пъти като дубльор.

Когато големият театрален и кинорежисьор Майк Никълс поставя на сцената пиесата „Смут“, Кевин Спейси му предлага да замества актьори, в случай на болест или друга причина. И понеже доста от тях отсъстват, Кевин получава шанс да се изяви. По-късно именно Никълс го кани в киното за роли във филмите си „Heartburn (1986) “ и „Работещо момиче“ (Working Girl, 1988).

Няколко години по-късно Кевин получава театралната награда „Тони“ за „Lost in Yonkers“ (1991) и започва да пробива в киното, където обаче играе най-вече „най-добрите приятели на главните герои“, според собственото му признание.

Поддържащата му роля в „Обичайните заподозрени“ му носи първия „Оскар“.

„Привличат ме персонажите, преживяващи нравствена криза или дори морален разпад“, казва Кевин Спейси, който през 2000 г. получава „Оскар“ за ролята си на Лестър Бърнам в един от безспорно най-силните филми на Холивуд „Американски прелести“.

Днес Спейси е един от най-емблематичните актьори на Холивуд. Той е носител на две награди м“Оскар“  – за „най-добра поддържаща роля“ във филма „Обичайните заподозрени“ и за „най-добър актьор“ за ролята му в „Американски прелести“.

Кевин Спейси е командор на Британската империя от 2010 г. заради приноса му към драматургията. И един от личните ни любимци. По случай днешния му рожден ден, подбрахме в галерията най-добрите му роли. Според нас.