Странен, отиващ си свят

| от |

Автор: Лин Бейли за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Дейвид Стоукс за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Лин Бейли за животът в българското село през декември.

PB170022-500x375

Лин Бейли е от Съндърланд, североизточна Англия, и живее със съпруга и сина си в село близо до Бургас. Пет години след като си купуват къща в България, се установяват в страната за постоянно.

„Така правят нещата хората тук. Всеки, който отдели време да помогне, бе нахранен, напоен и отнесе част от месото вкъщи.” – Лин Бейли

Една петъчна вечер, седмица преди първата ни Коледа в България, получихме телефонно обаждане от българския ни приятел: „Ще колим прасето на свекъра ми утре сутрин.”

Преди да продължа с историята, нека ви разкажа малко повече за нашето българско село. То е голямо и, за разлика от повечето села в България, процъфтява. Има нови и стари, малки и големи къщи, с поне средно големи дворове; в повечето къщи има постоянно пребиваващи. Много от хората работят в близкия град, но има и такива, от по-старото поколение, които все още се придържат към обичаите. Повечето от съселяните ни отглеждат плодове и зеленчуци; някои си правят домашно вино и ракия, други отглеждат животни. Нормално е да видиш кокошки, магарета и крави да се разхождат по улицата. Всичко това е примесено с елементи от живота на XXI-ви век и, както изглежда, двете действителности си съжителстват доста добре.

PB170013-500x375

Селото на Лин през зимата

Ако имате прасе обикновено го отглеждате до декември и след това го колите, и консумирате месото през следващата година. Може да се каже, че повечето от тези прасета имат добър, макар и доста кратък живот. Отглеждани са в почти естествена среда, а не във фабрика, в която не виждат дневна светлина. Всеки декември прасето „се среща със създателя си”. Традиция е това да се отпразнува, като се поканят роднини и приятели, които да помагат.

Сега обратно към моята история. В уречения ден към 7:45 сутринта колите започнаха да пристигат пред къщата на съседа. Изчакахме 30 минути и отидохме в съседите.

Традиционна българска коледна питка: подарък от съседите на Лин за Коледата през 2008 г.

Традиционна българска коледна питка: подарък от съседите на Лин за Коледата през 2008 г.

Присъединих се към жените в топлата, уютна кухня. Масата бе покрита с мушама, а от печката излизаше достатъчно топлина да разтопи Атлантическия океан. Бъбрихме си, докато чакахме месото да пристигне, а когато това се случи, то бе толкова много!

Поставихме го в големи тави, поръсихме го със сол и подправки, и след това във фурната. Сервираха домашно вино и ракия, приятно охладени и много приятни на вкус. Подготвихме масата и я подредихме с туршия и зеленчуци, печено свинско, сърми с дроб, хляб, вино и ракия. Мъжете се присъединиха към нас и започна един дълъг обяд. Храната и питиетата бяха невероятни, както и компанията. След обяда ни беше казано: „Време е за почивка, елате отново в 16:00 часа за следващия етап”.

И, разбира се, в 16:00 часа всичко започна отново. Мъжете обработваха месото. Към нас се присъединиха и други роднини, които бяха свършили работа. Жените трябваше да нарежат сланината на малки парченца и да я напълнят в буркани. По-късно щяха да я използват за мас за готвене. Имаше толкова много и беше доста мазно. Сега разбирам защо всички жени имаха красиви, гладки ръце. Забравете за скъпите кремове, буркан със свинска мас върши чудеса!

Работата бе тежка, но да си част от нея бе странно удоволствие… или алкохолът ме караше да се чувствам така? Да, виното и ракията се бяха появили и отново отпивахме. Не много добра идея, когато работиш с остри ножове. Няма нужда да споменавам, че вече имах доста голяма лепенка на палеца.

Когато приключихме, трябваше да се върнем към храната. Хапнахме много вкусно и хранително свинско със зеле, подправено с червен пипер. Появи се още вино и след много наздравици, вече имах доста приповдигнато настроение. Тръгнахме си към 17:30 часа с две бутилки домашно вино, плик със свинско месо и обещание, че на другия ден ще ни донесат кокали за кучето.

На следващата сутрин обещанието бе изпълнено, което зарадва кучето. Така правят нещата хората тук. Всеки, който отдели време да помогне, бе нахранен, напоен и отнесе част от месото вкъщи.

Не мога да си представя какво биха казали службите по безопасност на храните във Великобритания за това. За нас бе едно напълно ново преживяване, което не бихме искали да изпуснем за нищо на света.

P.S. Още сме живи и не умряхме от салмонела или каквото и да е…

Странен, отиващ си свят!

Семейството на Лин

Семейството на Лин

 
 

Войната между актьори и режисьори

| от chronicle.bg |

Филми се снимат по няколко месеца, а всички знаем какво става, когато имаме един прекалено стриктен, взискателен или пък агресивен колега. Въпрос на време е на някого да ти избият чивиите.

Това се случва неочаквано често, но се чува само ако участниците са известни. Най-старият и легендарен спор е между актьори и режисьори. И като казваме „стар“, имаме предвид много стар.

Катрин Хепбърн, която е невъзможно красива, се скарва жестоко с режисьора Джоузеф Манкевич, който е безобразно нетактичен. Научете повече в галерията ни!

 
 

Какво присъства задължително във филмите за апокалипсис

| от chronicle.bg |

От далечния „Армагедон“, на който целият свят плака при вида на ръката на Лив Тайлър върху телевизора, през „След утрешния ден“, където младият Джейк Джиленхол спаси хубавото момиче от „Shameless“ , и като стигнем до  „2012“, който ни показа какво се случва с лошите хора в лицето на апокалипсиса, всички филми за края на света съдържат някои неизбежни елементи, без които просто не може да бъдат.

Например:

Развод

В началото на филма става ясно, че мъжът и жената са пред развод, във развод или след развод. Децата им страдат. Докато от небето се сипят астероиди обаче, и извънземни бомбардират Айфеловата кула, двамата разбират, че всъщност още се обичат. Преминават през много перипетии заедно и накрая се прибират заедно у дома, в Алабама. Децата са щастливи.

Тъпа шега в напрегнат момент

Подводницата е пълна с последните оцеляващи от атака с атомни бомби, тръгва да се потапя, а главният герой се спуска отгоре с хеликоптер и държи под мишницата си сладкото кученце. Шансът да се вмъкне вътре е едно на милион, напрежението стига своя пик, чернокож актьор се подава от люка на подводницата, докато цунамито диша във врата на пекинеза и в последния момент дръпва главния герой и кучето вътре. Героят диша тежко, има десет огнестрелни рани, нанесени от лош руснак, и мозъчно сътресение вследствие на паднал небостъргач върху главата. Поглежда сериозно чернокожия и казва: „Нямаше нужда да бързаш толкова“. Смеем се.

Сладко кученце, което оцелява

Няма начин поне един пекинез или ши-тцу да не участва във филма. Много честно зрителите нехаят за съдбата на главните герои, но тръпнат в напрежение при всяка опасност, която заплашва кученцето. Добре е, че то винаги оцелява – въпреки земетресението, торнадото, цунамито и акулите-зомбита.

Реч на американския президент

Абсолютно неизбежно. Какво се случва с президентите на други държави обичайно не става ясно, но американският държавен глава винаги произнася реч, която се слуша от всички замесени, навсякъде по света.

Жена, която се съблича

Ситуацията го налага. Ако апокалипсисът е воден, така ще плува по-добре. Ако е огнен – така ще се пребори. Ако има акули – ще стъпи на дрехите си, за да стигне до кабел, който да набута в устата на акулата. Във всички случаи, по някое време се появява сутиен.

Смирение

След като всичко приключи и 3/4 от населението на Земята вече се е пренесло в отвъдното, останалите хора се замислят и се смиряват. Всички са приятели и са готови да пазят Земята от глобалното затопляне – настава мир и хармония.

 

 
 

Заразното психично: по някои теми трябва да се мълчи

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?

 
 

Ема Стоун e най-високоплатена актриса в света

| от chronicle.bg, БТА |

Списание „Форбс“ обяви носителката на „Оскар“ Ема Стоун за най-високоплатената актриса в света. Според рейтинга за 2017 г., публикуван днес на сайта на изданието, звездата от филма „La La Land“ е заработила през последната година 26 милиона долара, предадоха ТАСС и Ройтерс.

Двайсет и осем годишната Стоун, която спечели награда „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си в мюзикъла, е изкарала тази сума в периода от юни 2016 г. до юни 2017 година. В нея не са взети предвид данъците върху доходите, които актрисата е платила или трябва да плати.

Стоун изпреварва Дженифър Анинстън, която се нарежда на второ място с доходи в размер на 25,5 милиона долара. Сериалът „Приятели“ продължава да носи доходи на 48-годишната актриса, която също така е рекламно лице на бутилираната вода „СмартУотър“ и на авиокомпания „Емирейтс“.

Трета се нарежда Дженифър Лорънс с 24 милиона долара, която бележи значителен спад в сравнение с миналогодишните доходи от 46 милиона.

Актрисата, която се бори за равно заплащане на мъжете и жените в Холивуд, изпреварва в класацията Чарлийз Терон, Ема Уотсън и Мелиса Маккарти.

Десетте най-високоплатени актриси в света са изкарали общо 172,5 милиона долара, което е с 16 процента по-малко от предходната година.