Стаята

| от | |

books-text

Филип Узунов

Пуснах отново записа от сесията. Имаше нещо в него, което ме притесняваше. През цялата си дългогодишна практика се бях наслушал на какви ли не истории, но тази… Жената си изглеждаше съвсем обикновена, но това което разказа под хипнозата ме разтърси. Каква фантазия само! Мога да го продам като сценарий…
 
Пренавих лентата, запалих нова цигара и се заслушах в нежния й глас.
„……Има една стая в къщата ми, докторе. Съвсем обикновена стая, използвам я като склад за нещата, които не ползвам често. Прахосмукачката, различни машинарийки. инструменти и едно сгъваемо легло, в случай че дойдат гости. Има и един скрин до далечната стена, с много чекмеджета, витрина за чаши и шкаф с ужасно скърцаща врата. Скринът е потънал в прах, защото не е ползван от години, останал е още от баба ми, а кой знае тя откъде го е домъкнала……“
 
Дотук добре, нищо интересно. Стая, шкаф, прах. Всеки има такава в къщата си. Дори и аз, чистникът. Ей там, архивната стая на края на коридора, където държа в шкафа папки и стари записи от предишни пациенти.
 
„……Досега не бях обръщала внимание на тази стая, но тя е странна, докторе. От време на време се случва да вляза там, и да осъзная, че не знам защо съм влязла. Забравям. Излизам, след няколко дни се сещам защо, отивам и си взимам каквото ми е трябвало. Но усещането да стоиш насред стая, и да не знаеш защо, е много изнервящо, съгласете се……“
 
Кимнах сам на себе си. Изнервящо е. Човек се чувства глупав. Или започва да търси онлайн симптомите на Алцхаймер. Признавам, и аз съм го правил. Особено когато не мога да се сетя името на пациента, когато търся папката му в архива.
 
„……Случва се средно веднъж на месец. Да, започнах да се следя сама. Знам как звучи, докторе. Но стигнах до извод, който никак не ми харесва, и искам да ми кажете какво ми е. Стигнах до заключението, че луната ми влияе, докторе. Случките на забравяне съвпадат с лунния цикъл, и по-точно с пълнолунието. Когато е пълнолуние, аз забравям. После, заедно с луната, отминава и всичко си е нормално. Мога да влизам по сто пъти на ден в тази стая и всеки път всичко е наред, освен когато е пълнолуние……“
 
Тук вече започва зоната на здрача в записа. Леки тръпки преминаха по гърба ми и скришом погледнах през прозореца. Луната си светеше както винаги, но сега кръглостта й някак ме поизнерви. Превъртях малко напред, нямах нужда да слушам описанията на къщата й, и различни случки и примери кога е забравила и кога не. Прескочих направо на частта след като тя помоли за хипноза. Слушах собствения си глас.
 
„- Осем… седем… очите ти натежават и се затварят… шест… отпусната си… пет… четири… три… заспиваш… две… всичко е наред, спокойна си… едно… чуваш ли ме?
– Да.
– Искам да се върнем един месец назад, в нощта на пълнолунието, когато прибираш нещата на бившия си съпруг в стаята. Спомняш ли си това? Сега там ли си?
– Да.
– Какво правиш сега? Опиши ми.
– Пред вратата съм. Поставям на пода единия сак и натискам дръжката, вратата се отваря с тихо скърцане. Прашно е, багажът ще се изцапа, но не ме интересува. Взимам сака от земята и прекрачвам прага. Заставам по средата и се чудя къде да ги сложа. Тупват на земята до краката ми. И двата сака. Дръжките им бавно увяхват към пода. но спират по средата на пътя си. Застават странично, хоризонтално. Как е възможно това? Защо не падат до долу? Странно, като че ли нещо ги държи във въздуха.
– Успокой дишането си, ти си в пълна безопасност.
– Нещо странно има тук.. Вратичката на скрина е отворена… Никога не съм слагала нищо там… Подът скърца леко откъм сенките там. Нещо има тук, с мен, вътре… О, боже… Нещо идва!…
– Спокойно, никаква опасност не те грози, гледаш само спомен, като на филм.
– То идва!… Шумоли като стар пергамент когато се отърква в ръбовете… Оставя прашни стъпки по пода… Ето го! О, боже!… Има червени очи! Как може да има такива червени очи! Гледат ме и не мигат… Вторачени са в мен… Пулсът ми препуска, но краката не могат да помръднат… Застана пред мен… Господи… Има крила… Сивосинкави, не са с пера, а като на прилеп, и вдигат облаци прах, когато се движат… Протяга нокти към очите ми! Искам да изпищя! Ръката му хваща брадичката ми, а другата е върху главата ми… Извива я настрани и оголва врата ми! Там, където е артерията, пулсира страшно…
– Когато преброя до едно, ще се събудиш и ще си в пълна безопасност. Пет…
– … Езикът му е сух като подпалка, и гали врата ми, като че ли предвкусва какво ще се случи! Страх ме е, боже!
– …четири…
– …Крилете му се затварят зад мен, като в пашкул съм! Нищо не виждам, пълна тъмнина е! Какво става, господи! Усещам как се впива в мен, но не ме боли… Струва ми се, че ей сега кръвта ми ще плисне по земята, но няма нищо! То не се храни с кръв! Храни се със спомени!
– …три…
– …Чувствам се толкова слаба, изсмукана, празна… като отдавна напусната черупка… Крилете му се развиват и ме пускат, то отстъпва една крачка назад и изглежда доволно… Боже, колко е грозно. Ужасно е!
– …две…
– … То се провлачва шумолейки назад към сенките… Отива към скрина… Влиза в шкафа и затваря вратата! Господи, то живее там!
– …едно…
– … Дръжките на двата сака се раздвижват бавно и постепенно набират скорост… Накрая падат безсилно до саковете си. Като че ли времето отново тръгна да тече. То може да спира времето! То може да спира времето! То може да…
– …будна си вече.“

 
Спрях записа. Ръцете ми леко трепереха, пепелта от забравената цигара беше паднала на килима. Каква фантазия само! Накара ме да забравя дори цигарата. Дали наистина да не напиша книга? Идеята си я бива. Старинни скринове, шкаф, вампир… всичко си има. И то такъв вампир, който се храни със спомени, представи си! 
 
Представях си вече дори обложката на книгата и се разхождах из къщи с енергията на тийнейджър.
 
Цял нов жанр! Влизаш в стая и не помниш защо? Вампирът се е нахранил с мислите ти! Прекрасна развинтена фантазия! Пълна глупост, разбира се, някои хора наистина прекаляват с халюциногените или книжките тип „Чети в полунощ“. Не и аз, не си позволявам пристъпи на лудост, прекалено образован съм за това. Но може да излезе нещо от тази история, ако само конфиденциалността лекар-пациент не ме задължаваше… Жалко.
 
Настроението ми спадна, енергията изчезна като с магическа пръчка, чувствам се слаб, изсмукан, празен…
И какво правя на средата на архивната стая?
Не помня.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Кристофър Нолан за филма си „Дюнкерк“

| от chronicle.bg, по БТА |

Независимо че филмът „Дюнкерк“ описва онова, което се смята за най-голямото поражение на Великобритания във Втората световна война, режисьорът му Кристофър Нолан заяви, че историята за евакуацията на 330 000 британски войници от Франция през 1940 г. е в духа на холивудска традиция, свързана с уестърни и представяне на героични поражения, предаде ДПА.

Новият филм на Нолан е базиран върху събития, свързани с британската евакуация от френското пристанище Дюнкерк след изненадващото настъпление на германците през линиите на Съюзниците. Според преценки на историци, евакуацията оставя Великобритания „сама и застрашена от инвазия“, като военната й стратегия се е провалила. Последвалото прегрупиране на войски и цивилни срещу очакваната германска инвазия е в основата на „духа на Дюнкерк“, намерил отражение в прочута реч на тогавашния премиер Уинстън Чърчил.

Сред предишните филми на 46-годишния Нолан са „Генезис“, „Черният рицар“ и „Интерстелар“. Редица критици възхваляват военната драма „Дюнкерк“, която днес излиза по екраните във Великобритания и САЩ, като най-добрия му филм.

 
 

Ротвайлер разкъса малко кученце или парадокса на естествения подбор

| от |

Предполагам знаете – ротвайлер разкъса малко кученце във вторник сутринта до Борисовата градина.

Коварното несъобразяване на съседите е класически троп. И това не е само при нас, разбира се, по целия свят го има. Най-лесният пример е как едно време Германия съсипа съседката си Франция за има-няма 2 седмици. В този случай също има цивилни жертви.

Стопанката на ротвайлера има още един ротвайлер, две немски овчарки и един пинчер. За тях съседи твърдят, че са агресивни, а жената ги разхожда без каишка и наморник. С един агресивен пинчер ще се преборим, но два ротвайлера и две овчарки са много. Няма да ни стигнат оплакванията до Общината.

Ясно е, че проблемът е в жената. Ясно е, че тази жена познава кучетата, както е ясно и че е глупава да не им сложи наморници. Защо не му слагаш намордник? Искаш да си говорите с кучето ли, какво?

Но колкото и гаден случай да е този, вече такива неща са като че ли нормални. Някак влиза в печално появилата се категория „стандартното гадно“. Като катастрофите и сбиванията между ученици. Друга ми я мисълта.

В животинския свят все още съществува естественият подбор. Ако едно животно е по-силно, разкъсва другото в парка пред блока. В човешкия, надживотински уж свят естественият подбор, е едва забележим. Като рапърът Кулио. Като БНТ2.

Жената е достатъчно нескопосана да не сложи наморник на злобните си кучета. На каквото и да е белег това – дали на глупост, на наивност или на самонадеяност – във всеки случай тя би била губеща в естествения подбор.

И сега парадоксът:

Парадоксално е как именно тя получава надмощие над околните, които се страхуват, заради успехите на сателитните й кучета в подбора. Тоест, губещ в „природното състезание“ човек, в момента печели именно в това състезание.

Инструментите, които тя използва за победата не са само наглостта й и кучетата. Има го и страхът на останалите човеци. Срамен ансамбъл от тези две неща е причината.

Разочароващо не знам към какво сочи това. Може би е коментар към достойнството на средностатистическия човек, не знам. Като всеки българин, затруднен от философията зад някакво събитие, и аз ще кажа просто – правете си извода сами.

И си пазете децата да не ходят далеч от вас, защото има опасности.

Може да ги вържете на каишка.

 
 

Двойка достига до невероятни оргазми само чрез гушкане

| от chronicle.bg, по БТА |

Тексаската двойка Мелани и Скот Маклюр достигат до невероятни оргазми, само чрез нежно прегръщане, благодарение на постигнатата химия между тях, пише в. „Метро“.

Ако единият от тях достигне любовен екстаз в същата стая, дори и без да се докосват, и другия започва да изпитва висшата наслада.

47-годишният Скот доверява, че благодарение на специфичните тантрични техники които използват заедно с Мелани, могат да достигнат до оргазъм без секс, а само чрез дишане, прегръщане и допир. Дори само звукове и определени споделени вкусови усещания могат да ги пратят в полов екстаз.

Сега двойката преподава в специални курсове на другите хора как да достигнат до тяхното състояние на пълен синхрон в половите изживявания. Докато тренирали с двама приятели на открито, Мелани, Скот и новото попълнение получили оргазми от разразили се светкавици.

Скот и съпругата му се хвалят, че оргазмите им траят с часове. Но не всичко въвряло по мед и масло за тексасеца. Преди години той страдал от преждевременна еякулация. Захванал се с тантричните практики, за да стане по-добър любовник. Той и съпругата му така се усъвършенствали, че стигали до екстаз по най-необичайни за околните начини.