Спомени от София

| от |

Автор: проф. Ричард Крамптън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Роналд Янг за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на проф. Ричард Крамптън.

В своята история за серията #100UKBG, изтъкнатият британски историк проф. Ричард Крамптън, автор на книгата„Кратка история на България”, споделя спомени от честите си посещения в София през годините.

Гледайте и видео от лекцията „Британското възприятие за България – някои лични и професионални наблюдения”, която проф. Крамптън изнесе на 27 юни 2014 г. в резиденцията на британския посланик в София, като част от празненствата „100 години”, по случай стогодишнината на историческата сграда, както и снимки от събитието.

„Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.” – проф. Ричард Крамптън

 

Prof-Crampton-500x438

За първи път посетих България през 1967 г. Бях млад и наивен току-що завършил студент. Няколко дни след като си тръгнах от София, яростна тълпа нападна британското посолство. Не защото бяха тъжни от заминаването ми, а просто изляха гнева си заради британската политика по отношение на Шестдневната война. Двама млади български историци бяха назначени да се грижат за мен по време на престоя ми. Това бяха Зина Маркова, която написа брилянтни книги за историята на българската православна църква. За съжаление тя си отиде по-късно. Другият беше Андрей Пантев, за когото с гордост мога да кажа, че остана мой приятел. И въпреки че се виждаме рядко, възхищението ми към него като историк и фигура от съвременния публичен живот на България е огромно.

София през 1967 г. едва навлизаше в модерния светски живот. Следи от миналото все още можеха да се видят: например, жени с емайлирани съдове, които отиват до местната мандра, за да си напълнят кисело мляко, или да носят брашно до малкото останали обществени пекарни, за да си изпекат хляб.

Първото ми идване включваше още уикенд в Пловдив, Габрово и Търново. Един от ярките ми спомени е спирането ни някъде по планините между София и Пловдив (пътят не беше такъв какъвто е сега) и разговорът ни с един местен овчар. Не помня какво каза той, но носеше калпак и връхна дреха от овча кожа. Изглеждаше като изваден от страниците на пътепис от 1870-та. Стара България се показа и през някои от следващите ми посещения. Бях отседнал в къщата за гости на БАН по време на деветомайските празници. Нямаше много какво да се прави, затова се разходих по тогавашния бул. „Чапаев” (днес бул. „Шипченски проход”) край центъра на града. Преминавайки покрай една сграда, чух да се свири на гусла. Върху купчина въглища бе седнал човек, облечен толкова архаично, колкото и овчарят. По-неблагоприлично завръщане към миналото, предполагам, е повторната поява на танцуващите мечки по улиците на София.

През есента на 1974 г., съпругата ми и двамата ни синове, тогава на 5 и на 2 години, дойдоха заедно с мен в София за два месеца. По-големият започна да учи в Американското училище в Княжево. Таксата беше непосилна за млад учен като мен, затова жена ми започна да дава уроци по рисуване. Имахме късмета за нас да се грижи млад британски дипломат, отговорен за културните връзки. И до днес Едуард Клей и съпругата му са наши приятели.

Един от най-силните спомени на жена ми, освен ченгелчетата и особеностите на ръкописната кирилица, е киселото мляко. В средата на 70-те години то беше сравнително непознато във Великобритания, особено неподсладеното или неовкусеното. Онези прекрасни стъклени буркани с чисто мляко бяха великолепни и все още се чудим дали днес то има същия вкус в пластмасовите кофички.

А стъклените буркани ми напомнят за друго мое любимо място в София, което мисля просъществува и след промените. Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.

Bilkova-Apteka-500x380

Аптеката зад Гранд Хотел София ©Нашето детство (www.detstvoto.net)

 

Посещенията ми бяха главно професионални. Проучванията и преподавателските ми интереси бяха в областта на историята на Европа от ХХ в. и по-точно на Източна Европа и Балканите. На няколко пъти лични случки допълниха познанията ми по европейска история.

В края на 1970-та година Андрей Пантев ме покани на обяд в тогавашния Чешки клуб (не знам дали все още съществува). Каза, че иска да ме запознае с един от сервитьорите. Оказа се доста възрастен мъж, който беше работил почти целия си живот в клуба. По настояване на Андрей той ми разказа за един инцидент, който от тогава често давам на студентите си като пример за моралната двусмисленост, която историята може да породи. Сервитьорът ни разказа, че по време на Втората световна война клубът е бил често посещаван от немски офицери. Един от тях непрекъснато отказвал да си плаща сметката, което било не само грубо, но и представлявало бреме за сервитьорите, които трябвало да покриват дължимото със собствени средства. Накрая, вбесен от това, нашият келнер го докладвал до по-висш немски офицер. На следващия ден виновникът бил изпратен на Източния фронт. След като завърши историята си, сервитьорът замислено каза: „От тогава този мъж тежи на съвестта ми”.

В средата на 80-те имах чудесен обяд с обещаваш български историк. Разговаряхме за „възродителния процес”, по време на който турското малцинство в България бе принудено да смени имената си със славянски. Приятелят ми сподели за страха, който обикаля сред управленските кръгове, че Турция може да направи с България това, което направи десетилетие по-рано с Кипър, а именно да анексира териториите, населени предимно с етнически турци. Попитах го дали е възможно, при положение че Турция и България принадлежат към двата големи противостоящи си съюза – НАТО и Варшавския договор, и съответно нито Вашингтон, нито Москва ще рискуват война по такъв повод. „О! – каза приятелят ми. – Варшавският договор няма да съществува след пет години”. Бях смаян. Но си спомних този разговор, когато след пет-шест години договорът наистина се разпадна.

Последната случка е от няколко години след това. Беше септември или октомври 1989 г., когато заедно с един приятел и колега от Англия, който специализираше съвременна гръцка история, посетихме конференция в София. „Посетихме” е доста силно казано, защото стояхме много малко в НДК. Далеч по-интересно беше да се разхождаме по улиците и да стоим в кафенетата, попивайки наелектризираната атмосфера на, сега вече знаем, последните дни на комунизма. Една от индикациите за промените беше, че много от местата, преди затворени за посетители, сега бяха отворили врати. Това включваше голямата джамия близо до тогавашния площад „Ленин” (днес площад „Независимост”), както и близката синагога. Оглеждахме я, когато някаква възрастна дама изскочи от един офис и ни попита дали имаме нужда от помощ. Обясних, че сме двама английски историци, които имат специален интерес към Балканите и че се радваме, че можем да посетим синагогата за първи път. После добавих, че в Англия познавам един български евреин, който от дълги години работи в българската секция на Би Би Си. Тя ме попита за името му и, когато й го казах, лицето й придоби озадачен вид. Попита дали е от София. Отговорих, че всъщност е от Стара Загора. Тя зяпна и очите й се напълниха със сълзи: „Сами – проплака тя. – Това е Сами”. Родителите им били близки приятели и двете деца отраснали заедно. Били като брат и сестра. И въпреки това сега за първи път чу за него, откакто е напуснал България през 1944 г.

 

 

 
 

Досиетата CHR: Дисидентът, който не успя да прескочи Стената

| от Дилян Ценов |

 

Всеизвестен факт е, че обикновените хора не искат да бъдат част от войните и последствията от тях. Мъжете не отиват на фронта по свое желание и не копнеят да се убиват взаимно. И със сигурност нито една майка не би предпочела  изкуствено провокирания патриотизъм пред живота на детето си.

Още по-всеизвестен факт е, че обикновените хора страдат от всичко, което се случва след като дулата утихнат и градовете се превърнат в руини.

Петер Фехтер е един от милионите, които стават жертви на абсурдите на историята – най-престижната куртизанка на нашата планета.

1200px-Peter_Fechter
Петер Фехтер; Getty Images

Датата е 17 август 1962 г. Точно преди една година Берлин е разделен на две. Двама строителни работници (тухлари) ще преминават отвъд стената. Единият успява и се озовава от западната й страна, другият – не.

Всичко става случайно и не е планирано за този ден. Двете момчета са в обедна почивка, когато чуват гласове и, тръгвайки по следите им, се озовават в близост до стената. Хелмут (другото момче) се покатерва, но куршумите на милиционерите пронизват Петер в стомаха, докато е на върха на стената. От западната страна искат да помогнат, но не могат.

Тялото му пада от източната страна и остава там в продължение на 45 минути. Наоколо има хора, той вика за помощ, виковете постепенно преминават в стенания, докато накрая не утихват напълно. Никой не се притичва на помощ. Никой не може да се притече и да иска. Така е във времената на политкоректността и номенклатурата. Животът си е живот, но и дисидентът си е дисидент.

И тялото му е отнесено на рамото на милиоционерите като чувал с картофи.

Известно време след стрелбата тълпата започва да се увеличава и скоро хиляди жители крещят „убийци“ и „бандити“ в лицето на офицерите, стреляли по Петер. Органите на реда отвръщат със сълзотворен газ. Пазачите са наградени с медали.

35 години по-късно сестрата на Петер Фехтер повдига обвинения срещу пазачите. „Бях назначен да върша тази работа и всичко, което мога да кажа е, че съжалявам.“ казва единият от тях. „Какво друго мога да кажа освен, че съжалявам? Но вече не мога да променя нищо. Това се е случило.“ заявява другият. Разследването показва, че двамата общо са изстреляли 24 куршума.

3377d6a8-a3c6-4d16-8a3f-2f8fb2bb832a-1024x768
Пазачите отнасят тялото на Петер Фехтер; Getty Images

Една от първите жертви на Стената не умира в полето и в морето, а в самия град, който тя разделя. Пред всички. В сърцето на абсурда, който засяга цяла Европа. А белезите се виждат и днес – 27 години след рухването.

Това се случва преди 55 години. И никой не иска да е част от него, и всички съжаляват. И всички сме част от него. Кои доброволно, кои по стечение на обстоятелствата, кои като жертви, кои като победители…

 
 

Най-малко 13 човека са били убити от микробуса в Барселона

| от chronicle.bg, БТА |

Медията на свой ред цитира полицейски източници в столицата на испанската автономна област Каталуния. В Туитър каталунската полиция потвърди смъртта на един човек. Тя съобщи и за 32 пострадали, 10 от които със сериозни наранявания. Полицията обяви, че разглежда случая като терористична атака. Един заподозрян за нападението се е укрил в бар, съобщи полицейски източник, цитиран от Франс прес. Издирват се най-малко двама души. Открит е втори микробус, който вероятно принадлежи на извършителите на терористичния акт, предаде ТАСС, като се позова на телевизия „24 орас“. Френски турист, по думите му, оцелял по чудо, разказа в ефира на телевизия Бе Еф Ем – Те Ве, че микробусът убиец се е движил с висока скорост на зигзаг по туристическата улица „Рамбла“, за да смачка колкото се може повече хора. След атаката в района настана паника. През туристическия сезон по улица „Рамбла“ всеки ден минават не по-малко от 100 000 човека. Полицията е отцепила улица „Рамбла“ и е наредила магазините и близките станции на метрото и влака да бъдат затворени, предаде Асошиейтед прес. Хората са призовани да стоят настрана от района, за да не пречат на спасителните служби. Хеликоптер прелита над мястото на атаката.

 

 

 
 

Заразното психично: по някои теми трябва да се мълчи

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?

 
 

Една е Мадона(та) и какво не знаем за нея?

| от chronicle.bg |

Тя е звездата, която няма аналог в музиката. Нито в миналата, нито в съвременната. Обичана или отричана, възхвалявана или омаловажавана, Мадона си е Мадона. И дали я харесваме или не, това не отменя факта, че скандалната певица е явлението в музиката, което я промени завинаги и ще остане на хоризонта дълги години след своя залез (който между другото не се задава засега).

Онези, които не са подробно запознати с биографията й я познават предимно от хитовете Material Girl, Open Your Heart, La Isla Bonita, Hung up, Like a Prayer и много други. Може и да я свързват със скандалите, които предизвиква с поведението си и тоалетите си. Всички я определят като най-влиятелната жена изпълнител. Сексът и феминизмът са запазените й марки.

Днес Мадона Луиза Вероника Чиконе навършва 59 години. За песните й няма какво повече да добавим, те винаги ще имат своята вярна публика, винаги ще има хора, които да ги поставят под съмнение (неясно по какви причини), а около имиджът й няма да спрат да се повдигат спорове (Нищо чудно някоя църква отново да се произнесе против разврата, в който тя възпитава публиката?!).

По случай рождения й ден сме подбрали няколко любопитни факта около живота на Мадона, които може би не знаете. Вижте галерията горе.