Соломон Паси за Русия на Президента Путин и Запада, по повод анексирането на Крим

| от |

Препубликуваме без редакция това „интервю“ от сайта на Соломон Паси (http://www.solomonpassy.com) : 

Получих тези въпроси от различни български и международни медии.  (Изрично съм отбелязал въпросите на Любомир Денов от 24 часа, не съм споменал опитите за цензура на текста от други медии.)

Обединих ги в „колективно“ интервю  по тема, която е от изключителна чувствителност за Балканите, Черноморието и България. Не на последно място и защото Приднестровието е вероятната следваща мишена на президента Владимир Путин.

 solomonpassy

Въпрос: Каква е оценката Ви за ситуацията в Европа и Украйна след референдума в Крим, който засега е признат само от Русия?

Отговор: Това не е нито началото, нито краят за новата вълна на експанзията на президента Путин.  Това е поредният проба за западното  търпение, преди той да продължи да придобива следващи територии и акватории.

След Абхазия и Южна Осетия, анексирани през 2008 и Крим през 2014, естествената ескалация на аспирациите на руския президент са: де юре анекс на Приднестровието (в Молдова), едностранно решение на казуса за Южните Курилски острови (спорни с Япония), Източна Украйна, както и Северният полюс, който ще бъде перлата в неговата имперска корона.

Докато Лукашенко е „окупирал“ Беларус, Путин няма спешна необходимост да го дублира. Но с Крим Русия си създава удобен прецедент за едностранно решение в Нагорно-Карабах, ако и когато тя прецени в бъдеще.

Въпрос (Л. Денов, 24 часа): Защо никой не коментира факта, че един от сериозните мотиви на гражданите на Крим да гласуват за Русия са много по-добрите пенсии и заплати, които им гарантира Путин?

Отговор: Президентът Путин може да предложи чудесни пенсии и на жителите на Варна или на Аляска.  Това не е основание за референдум в България или САЩ за анексиране на тези територии.

Въпрос: Някои анализатори и критици на Владимир Путин го сравняват с Хитлер в амбициите на двамата за окупиране на нови и нови територии.  Доколко са обосновани тези сравнения?

Отговор: Не можем да правим паралел между Хитлер и Путин – двамата лидери, техните епохи и дела са несравними. Хитлер е еднозначно зло, докато Путин има много лица. Обща е обаче толерантността, която Западът има към териториалните апетити на тях двамата.

САЩ, НАТО и ЕС проявяват плашеща търпимост към действията на президента Путин, тоест очевидно не са си извлекли поуките от 1930-те години, когато демокрациите смятаха, че всяка агресия на Хитлер ще е последна и той ще се укроти след нея.

Логиката на окупатора обаче е друга: всяка териториална придобивка е обикновен трамплин за следваща претенция.  Докато Западът не проумее това, няма кой да спре експанзията на Президента Путин.

Въпрос: Украйна не предизвика ли Владимир Путин, както го правеше Саакашвили през 2004-2008?

Отговор: Тогавашната власт в Грузия и новата власт в Украйна дадоха само повод, който не може да е оправдание за агресия.

Но Грузия и Украйна са несравними като общества. Затова грешката на Запада е, че ги приравни. Украйна (за разлика от Грузия) няма или почти няма национален външнополитически консенсус. Един път са неутрални, втори път искат в НАТО, трети път с Русия.  Един път искат с Руския, друг път с европейския митнически съюз!

Едни забраняват руския език, други искат забрана на кирилицата.

В добавка към това, коктейлът от фашисти, хитлеристи, радикали, хипер-националисти, ултраси и прочие политическа измет съвсем замъглява или убива картината на националния стремеж, който тепърва трябва да се формира.

Въпрос: Твърдите ли, че Украйна не е монолитна държава?

Отговор: Аз не съм сигурен, че тя вече е устойчива държава. Нейните лидери понякога стряскат приятелите си с решенията си… Но това не упълномощава никого да я парцелира и анексира по части, във флагрантен разрез с Хартата на ООН.

Въпрос (Л. Денов, 24 часа): Смятате ли, че т.нар. кримски процес може да продължи в посока някои източни рускоезични райони на Украйна?

Отговор: Това е, уви, съвсем вероятен сценарий.  Президентът Путин вече е формулирал ясни претенции към вътрешното законодателство на Украйна, които може да са мотив за следващи негови интервенции в разни нейни части.

Въпрос: Събитията в Крим не са ли огледално повторение на Косово, 15 години по-късно?

Отговор: За сравнение Крим-Косово няма никаква база!  Ама съвсем никаква, освен че и двете започват с К.

В Косово имахме национално малцинство, подложено на дългогодишен геноцид и физическо прогонване от обезумял диктатор, водил десетилетни вътрешни войни. В Крим нямаше нищо такова.

Акцията в Косово беше съгласувана акция на НАТО и ЕС, подкрепена от десетки държави от цял свят, докато в Крим имаме напълно едностранна акция на Русия, която прави „референдум“ на чужда територия с цел анексия.

Отделянето на Косово бе елемент от непредотвратимото разпадане на Югославия. То стана факт чак след мирното отделяне на Черна Гора и продължи поне едно цяло десетилетие (Атлантическият Клуб го бе предвидил още през 1998.)  Докато Крим беше отнет от независима Украйна, призната от Русия с договор от 1994, с едноседмичен блиц криг, дошъл като гръм от ясно небе за цял свят.

И накрая, американците не направиха Косово свой 51-ви щат, а с Крим се случи точно това – стана руски регион!

Да не забравяме, че с територията на Крим Русия завзема и ценна черноморска акватория, тоест не трябва да си правим илюзии за някаква благотворителност на цялата операция.

Впрочем, представете си Турция да обяви референдум за „аншлус“ на Кърджали или България – за завръщането на Западните покрайнини от Сърбия!  Това са абсурди, неприемливи в XXI век. Насилственото прекрояване на границите в Европа трябва веднъж завинаги да спре и да започнем да управляваме с общи усилия една обща Европа.

Но щом дирите историческа аналогия за Крим, най-близката, която се натрапва, е все пак Аншлусът на Австрия от Германия през 30-те, жалонирал пътя към Втората световна война.

Въпрос (Л. Денов, 24 часа): Защо Русия не анексира Приднестровието на Молдова след тамошния успешен „референдум“ от 2006 за присъединяване към Русия? Каква според Вас ще е реакцията на Румъния, ако Приднестровието повтори референдума от 2006 г. за присъединяване към Русия?

Отговор: Президентът Владимир Путин дава един много ясен знак на света.  Той казва: „Аз ще поема управлението на някоя от полагащите ми се територии тогава, когато аз пожелая, а не когато тя го поиска“. А реакцията на която и да е отделна страна на ЕС или НАТО – както показват Крим, Абхазия, Южна Осетия – няма да го стреснат или разколебаят.

Въпрос (Л. Денов, 24 часа): С какви впечатления останахте от посещението Ви в Приднестровието през 2004 г. като шеф на ОССЕ?

Отговор: Минали са само 10 години оттогава и ще запазя конфиденциалност за още известно време.

Въпрос: Защо Западът е толкова плах в реакциите си към Русия?

Отговор: Западът има огромни икономически интереси с Русия, които не иска да рискува. Великобритания, Германия и Франция са  лидери в това отношение. Нова Европа зависи от Русия, а Стара Европа печели от нея.

Затова в отношенията си към Русия Стара Европа е недалновидно егоистична: днешните й лидери сега си крият главите в пясъка и оставят сметките им да бъдат плащани от следващите европейски поколения.

Западът като цяло има дефицит от лидери, които да изработят и проведат единна политика към Русия.  Време е НАТО да отчете грешката си с неприемането на Грузия и да я поправи на предстоящата среща на върха на Алианса през септември.

Въпрос: А Русия има ли лидери?

Отговор: Русия има нещо повече от лидер – тя има собственик!  И той е много по-силен от който и да било днешен западен лидер.  Рейгън, Тачър, Кол и Митеран днес, уви, лисват в Запада. Както и Валенса, Хавел, Желев…  Ако Западът беше единен, щеше да е силен, както в легендата за снопа на хан Кубрат, но уви,  не е…

Въпрос (Л. Денов 24 часа): След като смятате, че Крим ще е руски, докато Путин е на власт, какво ще стане един ден, когато той все пак слезе от трона?

Отговор: Съветският Съюз просъществува от 1917 до 1991. След 7 десетилетия грешно управление, той се сгромоляса почти веднага след падането на Берлинската стена.  Защото беше зареден с вътрешни и външни напрежения, които го унищожиха.

Президентът Путин сега печели вътрешна популярност с цената на подобни адски машини, с които зарежда държавата си.  Но колкото повече са те на брой, толкова по-мощно те могат да избухнат след неизбежния край на неговата ера.

Въпрос: Как разчитате сигнала от еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер за отлагане на разговорите с Русия по проекта „Южен поток“  и как това ще рефлектира върху България?

Отговор: Руско-украинската криза има потенциала да нанесе огромни щети върху икономиката на ЕС. При това поне по три линии: директните отношения ЕС-Русия и ЕС-Украйна, както и косвено през отношенията Русия-Украйна, чието обтягане също ще рикошира върху ЕС.

Една война между Запада и Русия на санкции, контра-санкции и ре-контра санкции може да е продължителна и изтощителна и за двете страни.

Най-застрашени ще бъдат, разбира се, най-близките до конфликта европейски държави, сред които на челно място е България.

Енергетиката е една, но не единствена, от областите, вероятна жертва на напрежението в региона. Двупосочният експорт също е изложен на сериозен риск.

Специално за България, на риск е изложен туристическият бизнес с потока от руски туристи, част от които са емоционално мотивирани.  Затова е добре да се мисли превантивно.

Въпрос: Каква трябва да е позицията на България в тази криза?

Отговор: Нито България, нито друга членка на НАТО и ЕС може да си позволява индивидуална политика с Русия – тя би била губеща за всяка от нас. Единствено общата, ясна и непоколебима политика на Запада към президента Путин може да има успех.

България не може да бъде лидер на тази обща позиция. Тази функция е резервирана за Стара Европа.

Но страните от Нова Европа, България включително, имат дълг да съхранят чувствителността си към посегателствата върху демокрацията и световния ред и да уверят водещите съюзници, че са готови да платят цената за защита на евро-атлантическите ценности.

Демокрацията е луксозна придобивка, но който пести от нейната поддръжка, губи и демокрацията, и онова, което си мисли, че ще спечели в нейна замяна.

Въпрос: Кои са двата най- големи пропуска на Запада в политиката към Русия?

Отговор: Първият е лисата на обща политика към Русия. Енергийна, отбранителна, търговска, ценностна… Президентът Путин печели (макар и временно), защото знае какво иска, а Западът, губи защото няма общо искане, което е готов да отстоява.

И второто: Атлантическият Клуб предложи още през 2009 специални отношения НАТО-Китай, които да извадят Запада от руския монопол върху отношенията ни с Китай. Днешната криза просто показва, че сме били прави и далновидни.

Въпрос: Има ли нови примери от 2009 насам?

Отговор: Гласуването на 15те членки на Съвета за сигурност на ООН преди дни показа, че 13 члена бяха „против“ анексирането на Крим, Китай се „въздържа“, а Русия наложи едно тъжно и самотно „вето“ на резолюцията. Ако Китай имаше по-категорична позиция, вероятно президента Путин щеше да е по-консенсусен в действията си.

 
 

6 брилянтни роли на Виго Мортенсен

| от chronicle.bg |

Днешният рожденик е известен американски актьор, но освен актьор, малко хорат знаят, че той е и певец, поет, художник и фотограф. Иначе казано – автентичен човек на изкуството.

Носител е на награди „Сателит“, „Британска награда за независимо кино“ и награда на „Гилдията на киноактьорите“. Номиниран е за „Оскар“, „БАФТА“, „Гоя“, два пъти е номиниран за „Златен глобус“ и пет пъти за „Сатурн“.

Този мъж е роден в Ню Йорк на днешната дата през 1958г. Майка му е американка, а баща му датчанин. Прекарва детството си в Аржентина, където баща му е мениджър в птицеферма.Когато е на 11 години родителите му се развеждат и Виго се връща с майка си в Ню Йорк, където се дипломира в университета „Сейнт Лоурънс“. Следващите две години прекарва в Европа, където сменя различни професии – шофьор на камион, продавач на цветя и работник във фабрика, преди да се завърне в Щатите и да се посвети на актьорството.

Мортенсен владее отлично английски, испански и датски, може да говори на френски и италиански и разбира шведски и норвежки.

В галерията може да видите шестте му любими наши роли. А вашите?

 

 
 

Любимите ни вещици от филмите

| от chronicle.bg |

Вампирите и върколаците може и да се радват на краткотрайна популярност, но вещиците са много по-важни за поп културата, а и за живота ни.

Хелоуин е след седмица (има-няма) и затова решихме да направим галерия с любимите ни вещици. 

Разбира се, първите две дами, които ни идват наум, са Хърмаяни Грейнджър и Бъфи. Затова ще започнем с едната и ще приключим с другата.

 
 

Отличиха Фолкер Шльондорф със „Синелибри” за цялостен принос

| от chronicle.bg |

На режисьора Фолкер Шльондорф бе връчена наградата за цялостен принос към киното и литературата заради огромната вътрешна енергия, интелигентност и страст, с които одухотворява и пренася на екран едни от най-значимите литературни персонажи на всички времена.

Значими творби на писатели като Макс Фриш, Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Роберт Музил, Маргарет Атууд и Марсел Пруст живеят втори живот благодарение на неговата продуктивна и неизтощима фантазия, се казва в мотивите за връчване на наградата.

Известният с фразата „Киното е светлина, сянка, движение“ режисьор е сред най-изтъкнатите фигури на европейското кино, спряган като един от основоположниците на „новата вълна” в немската кинематография. Любовта му към литературната класика ражда знакови адаптации на голям екран като „Тенекиеният барабан”, „Изгубената чест на Катарина Блум”, „Хомо Фабер”, „Горски цар”.

Шльондорф дойде в България, за да се срещне с българската публика и да види панорамата на свои филми в рамките на „Синелибри” 2017. Три великолепни екранизации под негова режисура можем да гледаме до края на фестивала: „Историята на прислужницата“ по дистопичното произведение на Маргарет Атууд, „Хомо Фабер“ по емблематичния роман на Макс Фриш и „Една любов на Суан“ по монументалната творба „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст.

 
 

Какво празнуват българските лекари?

| от |

„Лош лекар“ е като „дебел пилот“ или „стриптийзьорка с целулит“. Някак не върви. Всички професии носят стереотипите си , но при лекарите е най-страшно. Не помня някой да е вдигнал шум до Бога за това, че пилотът е приземил самолета така че всички пътници са се сдобили със синини на задниците. Напротив, хората си отдъхват, потъркват натъртените части и пляскат от благодарност, че самолетът все пак се е приземил.

Никой не тръгва да оспорва решението на пилота да дрънне самолета на пистата по-грубовато, може би защото никой не разбира от пилотската професия. А може би защото в Google има доста повече отговори на въпроса „Какво да си набутам в носа при остра хрема?“, отколкото на въпроса „Как да приземя самолет гладко?“

В лекарския кабинет нещата стоят другояче. Никой не ръкопляска, а хората си тръгват сърдити и със заплахи, че „‘ще се обадят в здравната каса“, ако лекарят не им се е усмихнал на влизане, ако не е изслушал оплакванията им от 1968г. насам, или ако не им е казал, че няма нужда да плащат, защото, нали, са здравно осигурени. Тоест – всичко им се полага безплатно.

С диагнозите и терапиите нещата тотално излизат извън контрол. От висотата на интернет форумите, фейсбук групите, прочетеното в „Журнал за жената“ и чутото в „На кафе“, пациентите масово оспорват решенията на лекарите. Те са винаги в бойна готовност да напишат в социалните мрежи, че „Докторката ми изписа антибиотик, но аз, РАЗБИРА СЕ, няма да го пия. Кажете нещо друго, с което мога да оправя двустранна си пневмония“.

Разбира се, е нормално хората да бъдат свръхизискващи към лекарите. Все пак онези държат в ръцете си здравето и живота им. Както и, впрочем, пилотите.

Българските лекари, тези ненавистни пешки на фармацевтичната мафия, тези презряни служители на общественото здраве, днес имат професионален празник. Въпросът е обаче, има ли какво да празнуват?

Може би финансовата си благосъстоятелност. Да, ама като изключим една шепа известни лекари, които се появяват по билбордовете, кориците на списанията и ТВ предаванията, заедно с още няколко мастити гинеколози и пластични хирурзи, повечето лекари у нас не карат Maserati и не живеят в позлатени палати в бароков стил. Самите факти, че в лекарските среди има корупция и че младите медици бягат от България като от остро заразна венерическа болест на жизнения стандарт, говорят, че едва ли лекарите ни празнуват материалното си благополучие.

Може би празнуват благодарността на пациентите. Ако се разровите малко в социалните мрежи обаче, или поседите за няколко часа в лекарски кабинет, ще видите, че не е и това. Свидната родна всезнайковщина, съчетана с хистеричното „търсене на права“, което избуя сред останките от социализма и с невротичното изискване за „добро обслужване“ в лечебните заведения, направо забиха в земята онези единици хора, които изпитват и изразяват признателност към лекари, от които са получили помощ.

Черните овце в съсловието, които искат подкупи, за да отпуснат направление, назначават излишни оперативни интервенции, за да вземат пари от клинични пътеки, забравят в коремите на пациентите инструменти с размера на градински лопати, и крещят на родилки с 10см разкритие, също не помагат. Нито помагат медиите, които хващат случаите с въпросните черни овце, напудрят ги е възмутени коментари и псевдоекспертни оценки, и ги раздухват максимално, така че да не остане никакво съмнение, че доверието между лекар и пациент е остаряло понятие, което трябва да се смаже в прахта.

Добре де, все нещо трябва да празнуват. Все пак са избрали да лекуват хора, вместо да станат регионални мениджъри на малка фирма за производство на плюшени калъфи за смартфон. Ако не са парите и пациентската благодарност, вероятно е самото удоволствие от работата.

Колкото и странно да звучи, че някой може да изпитва удовлетворение от гледането на големи, черни бенки под лупа или от смяната на катетър, много лекари наистина обичат самото естество на работата си.

Ако си смазан обаче от една система, която е превърнала работата ти в ежедневна борба с административни чудовища, недоволни пациенти и неудовлетворително заплащане, смяната на катетри не е достатъчна, за да те накара да обичаш професията си. И ставаш отегчен и ядосан.

Което е съвсем ОК за регионалните мениджъри, но никак не е приемливо за лекарите. Както, впрочем, и за пилотите.